Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (27)

3

Час по-късно жената, легнала и подпряла глава на едната си ръка, докосна Джо с другата.

— Нищо, тия работи се случват — каза тя. — Не се тревожи. Виждам, че се тревожиш, а не трябва. Хайде да полежим просто така, пък — после ще видим. Може даже да поспим, а?

Джо се пресегна през кревата и си взе цигара от нощното шкафче.

— На мен такова нещо не ми се беше случвало. Колкото до това, можеш да си съвсем сигурна. Хъм, къде е кибритът, мадам?

— В най-горното чекмедже. — Докато Джо си палеше цигарата, тя добави: — Може би ако не ме наричаше мадам, всичко щеше да е по-добре.

Джо се опъна по гръб и духна дима към тавана.

— По дяволите, за пръв път ми изневерява така.

Жената се изсмя.

Джо я погледна бързо.

— Какво? Да не мислиш, че те лъжа?

Тя се опита да стане сериозна.

— Не. Разбира се, че не мисля. Просто нещо ми стана смешно.

— Аха! Е, и к’во беше то? — попита Джо.

— О, нищо.

— Нищо, а?

— Ама, моля ти се! Говоря ти честно.

Джо кимна и погледна пак към тавана.

— Добре, ще ти кажа — обади се тя. — Изведнъж се поставих на твое място и разбрах, че ти сигурно се притесняваш от това, дето си професионалист. Не че трябва да се притесняваш, в края на краищата това е човешко, но аз изведнъж си представих едни такива ужасни неща като тръбач без тръба и полицай без палка, и прочие, и прочие и просто… не, май ще е по-добре да млъкна, защото само става по-лошо!

Мозъкът на Джо работеше усилено. Той прехвърляше наум всички възможни причини за своя провал, припомняше си какво точно го бе изморило и отслабило, откак бе пристигнал в Ню Йорк. И като се размисли за всичко това, усети, че в жилите му вместо кръв тече именно тази умора, тази слабост. Малко по малко градът бе изцедил всичките му ценни жизнени сокове, тук малко, там малко, всичко бе излязло; почти всяка секунда, на всяка крачка, тротоарите извличаха по нещо от него през краката му, уличните шумове изсмукваха слуха му, неоновите реклами изтръгваха по нещо насъщно от погледа му, а в тялото му не влизаше нищо съдържателно, тук кафе, там супица, от време на време по някоя чиния с вклисавени спагети, по някой сандвич, приготвен от трици с много подправки, по някоя бира. И нищо, което би подхранило друго у него, освен тази умора…

Когато се събуди, отстрани на транспарантите имаше ивици светлина. Същите мисли, мислите за това колко е слаб той сега, нахлуха в главата му като някакъв кошмарен сън, от който не можеше да се отърси. Припомняше си как по хиляди невероятни начини го бяха изцеждали, ограбвали, измамвали: всяка усмивка му бе коствала безбожно голяма сума, а всеки път, когато бе кимвал в съгласие на някой непознат, от тялото му бе изтръгвано нещо жизненоважно. Ако в негово присъствие, в обсега на неговите сетива, вървеше часовник или духаше вятър, или се въртеше колело, те сякаш по някакъв начин крадяха енергия от него, за да могат да се движат.

Почти смазан от тия мисли, Джо изведнъж установи с изненада, че докато е спал, силата му се е възвърнала. Пипна се с ръка и изпита дълбоко, почти истерично чувство на облекчение и радост. То обаче премина бързо, отстъпвайки пред желанието за мъст. Джо искаше да каже нещо с тази своя сила, да й намери приложение, да я използува като протест, искаше с нея да напише инициалите си върху цялото небе, както и едно предупреждение с черни букви, от което те да затреперят.

Жената до него спеше по гръб. Той се присегна и притисна дланта си, свита във формата на чаша, към най-топлото място на тялото й.

След миг двамата бяха заедно и тя извикваше при всяко вдишване. Джо действуваше премерено, систематично, сякаш целеше не сам той да изпита удоволствие, а да я накаже нея. Но на жената й хареса тази игра. Захапа го за рамото, за да получи още от този великолепен гняв, тъй че той притисна силно устата й с ръката си, за да скрие тези зъби, и продължи още по-яростно; двамата сякаш водеха някаква упорита, изморителна и настойчива битка, но тя искаше още от неговия гняв, затова заби ноктите си в гърба му и Джо усети, че потече кръв, че отново го изцеждат. Сега пък му взимаха кръвта. Този път обаче ги пипна на местопрестъплението: ще им покаже той на тях. Затова се нахвърли върху нея още по-силно, от очите на жената бликнаха сълзи и при всяко вдишване и издишване от устата й заедно с въздуха излизаше някакъв животински, по-скоро ожесточен, отколкото ръмжащ звук. Той отдръпна ръката си от устата й, погледна я и видя, че лицето й представлява нещо ужасно, затова я нарече с някаква ужасна дума и това й помогна, нещо вътре в нея се пречупи и тя започна ту да се смее, ту да плаче като побъркана. Джо Бък разбра, че жената ще се освободи и взе да действува още по-настойчиво, но не защото искаше тя да се освободи, а защото искаше сам той да се почувствува като освободител, искаше да усети отново силата си. По едно време тя нададе продължителен, приглушен, сякаш предварително обмислен вик и Джо продължи още малко, като че искаше да се подпише с кръв и със замах под това, което бе свършил; в този момент стана нещо неочаквано: самият той се освободи. Тогава легна с цялата си тежест върху жената. Без да сваля ръцете си от гърба му, тя размаза кръвта от издрасканото от нея. И му повтаряше безспир най-прозаичното име на акта, който бяха извършили, сякаш той можеше да бъде усъвършенствуван или продължен, или дори някак си обезсмъртен чрез тази цинична дума. Както лежеше върху нея, забил глава във възглавницата, Джо изведнъж си представи двама млади хора в черно, стройни, светлокоси, напълно реални: брата и сестрата Макалбъртсън. И докато жената произнасяше своята молитва от мръсни думи, той огледа тези деца във въображението си и разбра тяхната тайна. Пред очите си ги видя как порастват, видя ги как вървят хванати за ръце на фона на един екран от нищо, заедно, но несвързани един с друг, без майка, без баща и без истински пол, изолирани от света, от самите себе си, от мястото, където живеят, видя ги как се лутат и търсят други, които да преминават през същите тези празни пространства, други, които подобно на тях са родени, без да са свързани с нищо, чужди на всичко, и в този кратък момент на проблясък Джо Бък имаше чувството, че е разбрал кои са тези деца: неговите собствени. Неговите собствени чада, родени направо като големи хора от тазнощния съюз.