Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (26)

2

Джо наблюдаваше жената, която му говореше. Но слухът му не работеше нормално. Приказките й бяха като дъжд и помежду тях двамата сякаш имаше стъкло. Той чуваше думите й и ги виждаше, но те не стигаха до него.

Затова пък чуваше нещо друго, свързано с капсулата, която бе глътнал — някакъв тъничък, пронизителен, самотен звук, всъщност дори не и звук. Човек можеше съвсем лесно да си го представи: той беше, да речем, някаква жица, до която Джо беше литнал, при това тая жица беше издигната толкова нависоко, че там горе, при нея, всичките сетива — зрение, слух, осезание, се сливаха в едно.

В един такъв момент той реши да зърне гостите от тази височина: видя един каубой, себе си, който гледаше през тълпата от безлики фигури към дъното на стаята, където двама младежи в черно седяха на пода в краката на някаква жена.

От тази точка на зрение обаче тия трима души въобще не бяха трима: бяха четирима; и той беше един от тях. Неговото място беше при тях. Той беше Джо Бък, каубоят, а до двете красиви деца седеше неговата блондинка.

Най-после му стана ясно защо го бяха поканили на гостито: той беше липсващият член на нещо, винаги е бил такъв, но сега всичко ще се оправи.

В другия край на стаята настъпи раздвижване. Много глави се обърнаха натам, за да наблюдават нещо, подобно на въведение към някакво забавление. Там-тамаджията изкара един барабанен бой, а момичето с флейтата се постара да изимитира фанфара.

Междувременно двамата Макалбъртсън помогнаха на жената да стане на крака. Тя, изглежда, беше или пияна, или наркотизирана. Но щом веднъж я изправиха, вече можеше да се движи сама, като създаваше впечатлението за недобре ръководена марионетка. Вдигна ръце и ги разтърси така, че десетки евтини гривни плъзнаха с дрънкане от китките към лактите й, после се упъти към средата на стаята.

Джо реши, че в този момент целта на вечерта ще бъде изяснена и на другите, така както вече му беше ясна на него. Това беше нещо като бракосъчетание, някакво особено обединяване, по-скоро събиране след дълга раздяла на хора, между които съществуваха по-дълбоки и по-тайнствени връзки от обикновеното роднинство. Нищо, че до тази нощ той фактически не беше виждал тези трима души: неговото фантастично видение беше такова, че всяко нарушаване на обичайната логика на нещата веднага придобиваше нов, по-висш, свой собствен смисъл.

Например това, което последва, всъщност беше невъзможно, но въпреки всичко то се случи, той лично го видя. Белокосата жена обходи с поглед събралите се около нея хора, в един момент очите й се спряха върху Джо и после продължиха по-нататък. Той потръпна, цялото му тяло се вледени от ужас. Защото в този миг го бе погледнала Сали Бък. Сега тя беше доста по-възрастна и по-чужда, отколкото си я спомняше. Но все пак това беше Сали Бък, той я бе зърнал за секунда и се бе вледенил. Джо разбра, че неговата баба се бе върнала от гроба, за да изпрати тези две тъжни като смъртта, откровено красиви деца да го потърсят из улиците на Ню Йорк. Но с каква цел? Естествено, за да му каже нещо неотложно. Тъй че, ето сега той беше тук и вестта всеки момент щеше да бъде разгласена.

Братът и сестрата Макалбъртсън, които във всяко отношение приличаха на видения, стройни и безполови в своите прилепнали черни одежди, типични вестоносци от гроба, се бяха приближили до старата жена, може би за да я уловят, ако падне, или да й окажат някаква друга подкрепа. Тя вдигна ръце, за да помоли за внимание, но когато всички се смълчаха, ръцете отскочиха към лицето й, жената взе да се киска и да кашля. Изглежда, беше забравила какво трябва да каже. Последва кратко съвещание с Макалбъртсънови.

Ханъмата на Джо, онази с оранжевата рокля, го попита защо се е изпотил, но Джо като че не чу въпроса й. Тогава тя каза:

— Мисля, че трябва да хапнеш нещо, защото номерът е да ядеш непрекъснато, не го ли знаеш това? Да ти донеса ли сандвич?

Той й отвърна нещо и тя се отдалечи.

Сега и старата жена, и момичето сочеха момчето, наричано Хензел. Всички очи в стаята го проследиха как нарисува едно голямо черно Х върху надписа на стената, зачерквайки думите ПО-КЪСНО Е, ОТКОЛКОТО СИ МИСЛИТЕ. После то остави метлата в кофата и застана до сестра си. Двамата кимнаха към старата жена, за да върнат вниманието на стаята към нея. Тя отново раздрънка гривните си, изкашля се и изплю храчката в кърпичката, която измъкна от колана си. Сетне вдигна пак ръка за тишина, почака и след като я получи, заговори с безизразен, треперлив глас и с характерната за Средния Запад провлаченост.

— Не е по-късно, отколкото си мислите, вече не е по-късно.

Жената млъкна, всмукна навътре бузите си и сви устни, сякаш устата й беше прекалено пресъхнала и тя не можеше повече да говори: последваха няколко бързи, отчаяни въздушни целувки към гостите. Гретел Макалбъртсън й даде да пийне бира. Жената облиза устни и задиша тежко, после изведнъж изкрещя:

— Време е!

Вдигна и двете си ръце и ги закова неподвижно във въздуха, сякаш беше уловила въпросното нещо. Последва нова серия пристъпи на кашлица.

Гостите почакаха мълчаливо минута-две, после се понесоха шушукания, които постепенно се усилиха и накрая Джо чу някакъв мъж да казва:

— Тя предпочита да бъде тук, отколкото в някой вход. Освен това е толкова пияна, че въобще не разбира какво я правят.

А някаква жена възрази:

— О, не ми казвай, че не разбира. Според мен това е жестоко. Тези хора все още имат мозъци, колкото и да са пияни!

Старата жена отново си пошушна нещо с Макалбъртсънови, очевидно получи инструкции от тях. После се обърна пак към гостите и извика:

— Времето ни изтича. Нищо повече не ни е останало!

Устните й се разкриха в механична усмивка, която разкри малки жълти зъби и, изглежда, не представляваше нищо друго освен последния трик на кукловода.

Тя погледна Макалбъртсънови за одобрение. Те и двамата кимнаха енергично. След това горната половина на тялото й падна напред сред звън от метал, сякаш жената се бе счупила точно по средата. Това означаваше поклон. Макалбъртсънови изръкопляскаха. Всички други се присъединиха. Непоносимият, оглушителен шум бе подсилен още повече от свирки, викове, тропане на крака и дори два-три писъка.

Рацо стоеше до Джо и го ръгаше с лакът.

— За какво пляскаш? Що за гадни номера бяха това? По едно време си помислих, че, току-виж, я накарали да изяде главата на живо пиле.

Джо остави Рацо и си запробива път през шума: стъпвайки по прострени кръстосани крака, край малки масички, пейки и свирачи, той се приближаваше все повече и повече до старата жена, която се бе върнала на мястото си зад брата и сестрата Макалбъртсън.

Тъмнокосата жена в оранжевата рокля изведнъж изникна на пътя му, понесла в две ръце голям, дебел сандвич.

— Нали това искаш? — каза тя.

— Благодаря — рече Джо, но не взе сандвича. Побутна я по рамото, тя отстъпи встрани и той продължи към старата жена.

Чувствуваше, че изведнъж всичко се провали. Само преди миг бе разбрал нещо. Нещо важно за неговия живот му се бе изяснило, но после той го забрави. Или може би тъкмо да го разбере, и някой му попречи. Тази стара жена ли? Коя беше тя?

Той я разгледа отблизо и видя, че е дори по-стара, отколкото изглеждаше по време на представлението. При това очевидно нещо я болеше и бе останала съвсем без сили. От напрежение челото й бе набраздено с цяла мрежа от бръчки. Пласт пудра покриваше изринатата кожа на лицето й. Очите й мигаха непрекъснато и сякаш въобще не знаеха какво значи спокойствие. Трептейки, те излъчваха някакво безкрайно страдание, което никой вече не помнеше кога е започнало. От време на време се разтърсваше от остра вътрешна болка, сякаш някой я сритваше, за момент очите й оставаха затворени, а лицето й се сгърчваше и боята по него разцъфваше като спукано пликче от бонбони.

Джо се опита да си спомни какво точно искаше да пита старата дама — или всъщност Макалбъртсънови. Той се изправи пред тях, но те не му обърнаха никакво внимание: изглежда, можеха да се наблюдават само един друг, без да виждат никой, и нищо повече. Самият Джо вече не беше в състояние да ги съзерцава отвисоко. Някак си бе изгубил онова свое особено усещане. Вече не чувствуваше никаква близост с тези хора. Те просто бяха едно хубаво момче, едно хубаво момиче и една болна стара жена, които се опитваха да забавляват гостите си. Той винаги се бе чудил какво точно се прави на такива събирания и ето че сега видя с очите си, но много не му хареса: ако това можеше да послужи като пример, събиранията бяха дори по-тъжни от улиците.

Един мъжага с грейнало кръгло лице сграбчи Джо за ръката и го попита:

— Чу ли какво каза майка Церера^[1]? Каза, че си изтиктакал последните си тиктаци. Тъй че лягай на земята, приятелче, ти си мъртъв.

Мъжът се изсмя и се запъти към друг с думите:

— Чу ли какво му казах на оня? Казах му: чу ли какво каза майка Церера? Каза…

Джо веднага пристъпи към действие. Втурна се към човека, хвана го с две ръце и попита:

— Хей, защо избра най-напред мене?

— Защо избрах тебе ли? — повтори човекът с кръглото лице. — Какво искаш да кажеш с това защо съм избрал тебе?

— Искам да кажа, защо ме попита мене това? Мислиш, че ми има нещо или какво?

— Ама ти си луд — извика мъжът. — Я ми пускай ръката!

— Не я стискам, че да те боли. Искам да ми отговориш — настоя Джо.

Пред него стоеше Гретел Макалбъртсън.

— Благодарим ти, че дойде — каза тя на Джо, — но сега искаме да си отидеш.

Рацо също беше там.

— Какво ти е, да не си дрогиран? — попита го той. После се обърна към Макалбъртсънови и каза: — Просто е дрогиран, нищо повече.

Рацо го поведе към коридора. Джо каза:

— Не съм дрогиран. Бях, но вече не съм.

Палтото на Рацо беше затрупано; той почна да рови, за да го открие.

— Просто съм объркан, ето това е — продължи Джо. — Страшно съм объркан и трябва да се оправя, майка му стара!

— Много ми е кофти — каза Рацо. — Трябва да полегна.

Жената с оранжевата рокля се появи на вратата.

— Хей!

Джо я погледна и тя каза:

— Нали те попитах колко?

Без да сваля очи от нея, Джо рече:

— Кажи й, Рацо.

— Двайсет долара — отвърна Рацо.

— Дадено — съгласи се жената. — Моето е от боядисаната овча кожа. Там под сивата рибена кост. Да тръгваме.

— И пари за такси за мен — добави Рацо. — Двайсет за него и пари за такси за мене. Съгласна ли си?

— Знаеш ли какво мисля? — каза жената. — Мисля, че ти трябва да изчезваш. Моментално. Ясно ли е? И повече да не съм те видяла!

— Готово — рече Рацо. — Но за тази услуга искам един долар за такси.

Жената извади от пазвата си навити на тънко руло банкноти, взе един долар и му го подаде.

— Докато преброя до десет, да те няма. Едно, две, три…

Рацо тръгна надолу по стълбите.

Джо помогна на жената да се облече.

— Слушай, ъ-ъ, скъпа. Как се казваш? — попита я той.

— О! — възкликна тя. — Не знаеш, нали? Много ми харесва така. А пък аз знам, че ти се казваш Джо. Което е възхитително. Джо би могъл да бъде всеки. Целуни ме, Джо, прегърни ме, Джо, отмести се, Джо, върви си, Джо. Фантастично! Чудесно име за мъж. Каквото е Роуз за момиче.

Някъде под тях се чу шум от падане на човек по стълби. Джо хукна надолу по стъпалата, като вземаше по две наведнъж, и стигна до първия етаж, където Рацо се бореше с парапета, опитвайки се да се изправи на крака. Пак падна. Джо го взе на ръце и Рацо му обясни как да го спусне на земята. Джо го спусна, като го опря главно на здравия му крак. Рацо се вкопчи в колоната на парапета със стиснати зъби и побеляло като на мъртвец лице.

Жената бе стигнала до втората площадка. Докато слизаше към тях, попита:

— Какво стана?

— Той падна — каза Джо.

— Удари ли се?

— Ама вие какво, подигравате ли ми се? — сряза я Рацо, после я изимитира: „Удари ли се?“

— Ако не си се ударил, защо се държиш за парапета? — попита тя. — Можеш ли да вървиш?

— Дали мога да вървя ли? Естествено, че мога да вървя. — Той направи три крачки и се хвана за вратата. — Това как го наричате?

— Добре — обади се Джо, — но до метрото?

— О, не, аз съм инвалид, няма да мога — взе да се лигави Рацо като госпожица. — Носете ме!

— Той има пари за такси — каза жената. После се обърна към Рацо: — Нали си добре?

— Вече ви казах! — изкрещя той.

— Той е добре — обясни жената на Джо. — Да вървим.