Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (23)

12

Този късен септемврийски ден отбеляза началото на съжителството на Джо Бък с Рацо Рицо. Двамата станаха позната гледка из някои нюйоркски улици през тази есен — русолявият дребосък подскачаше като някой окуцял скакалец, за да не изостава от двуметровия загорял каубой; крачеха замислени и съсредоточени като деца, които ловят птици с тенекиени кутии, сякаш твърдо смятаха, че ще намерят нещо ценно из улиците на Манхатън.

Рацо си гризеше ноктите, щом му паднеше, гледаше да консумира колкото може повече кафе и цигари, а нощем лежеше буден, мислеше, свъсил вежди, и си дъвчеше устните. Защото, естествено, от двамата той беше водачът и на неговите плещи лежеше отговорността да изнамира нови и нови начини за просъществуване.

Джо Бък, като всеки човек без собствени идеи, винаги беше настроен песимистично към това, което се предлагаше, но после го изпълняваше. Веднъж например Рацо чу, че в някакъв град в Джърси автоматите за паркиране можели да се отварят с най-обикновена отвертка. Джо Бък не го вярваше много това и си каза мнението, но все пак склони да заложи радиото си, за да купят билети за пътешествието отвъд реката. Когато пристигнаха там, веднага стана ясно, че информацията на Рацо е остаряла: из целия град имаше нови автомати, направени така, че никаква отвертка да не може да ги накърни. Въпреки разочарованието Джо Бък съумя да запази присъствие на духа, като поне си държа устата затворена, додето Рацо се извиняваше за провала.

Но, общо взето, този човек с емблемите-слънца на ботушите си се отнасяше към русолявия дребосък с раздразнение и неприязън. При това много добре го съзнаваше. Джо разбираше, че се е превърнал в един досаден мърморко, но хич не го беше грижа. Всъщност имаше си причина да не го е грижа: той беше щастлив.

За първи път в живота му не му се налагаше да се хили, да позира, да търси вниманието на другите. Сега имаше до себе си в лицето на Рацо Рицо човек, който се нуждаеше извънредно много, почти неистово от присъствието му и този факт действуваше като балсам на една негова отдавнашна, открита, подлютена рана. Кой знае как и защо, той се беше натъкнал на същество, което очевидно го боготвореше. Досега Джо Бък никога не беше притежавал подобна власт и следователно не беше наясно как да я използува. Можеше единствено да я опитва и опитва безспир като зажадняло за сладкиши дете, пред което ненадейно изниква планина от бонбони: псуваше, чумереше се, оплакваше се, мрънкаше и следеше как реагира Рацо. Защото обикновено именно така се опитва властта, като се злоупотребява с нея. Беше му страшно приятно и същевременно противно, но не можеше да се спре. Дребосъкът искаше само едно — да му бъде позволено да стои в сянката на високия каубой. И сега най-голямото удоволствие за Джо беше да хвърля такава сянка.

Освен това той обичаше да слуша, като говори Рацо. Докато се разхождаха из града или си поделяха чашка кафе в някой снекбар, или свити в някой вход трепереха в студа на изтичащата година, Джо чу мнението на Рацо по много въпроси. Оттук малко, оттам малко, накрая в съзнанието му се оформи картината на Рацовото детство в Бронкс.

Рацо беше тринайсетото дете на изморени родители имигранти. Спомняше си, че баща му, зидар, работел много, а в свободните си часове спял, щом намерел нещо поне приблизително хоризонтално, върху което да легне. Майка му, измъчена от многобройните раждания, обикновено боледувала и ръководела фамилията като някаква добра, но объркана кралица, издавайки най-противоречиви заповеди от спалнята си. Понякога се загръщала в домашна роба и тръгвала из жилището, за да оправи кашата, която сама била създала. При една такава обиколка намерила седемгодишния Рацо под кухненската печка в напреднала фаза на пневмония. Той се преборил с пневмонията, но след няколко седмици хванал детски паралич и когато на следващата година го изписали от болницата, майка му била умряла. Трите му сестри и двама от деветте му братя били напуснали къщата или защото се били оженили, или по някакви други причини. Никое от останалите осем момчета не проявявало интерес към готвене и домакинство; нито пък Татко Рицо се вълнувал особено от реда в семейството. Ако въобще се замислял по този въпрос, то било само колкото да набави храната. Веднъж в седмицата той зареждал лавиците със солени бисквити, консерви месо и боб, а хладилника със сирене, нарязано студено месо и мляко. В продължение на шест дни момчетата ядели каквото им падне, а на седмия Татко Рицо им давал истински неделен обяд в съседното ресторантче за спагети. Преди години, по някои поводи — обикновено на Великден или в Деня на майката — той сядал начело на подобни обеди в същото това ресторантче и собственикът винаги го карал да се гордее с многобройната си челяд, като подчертавал, че на него му трябва най-голямата маса в заведението. „Ecco, che arriva Rizzo!“^[1] — казвал той. „Prende la tavola piu grande del locale!“^[2] Дори сега, въпреки че били останали само осем синове, пак се налагало да събират по две маси. След като минал обаче около месец, много от момчетата спрели да посещават тия неделни обеди, тъй като старият зидар бил станал доста проклет и използувал случая да им се кара и да им крещи. Едно по едно, те си намирали по-лесни начини за препитание от този да търпят буйствата на някакъв си неприятен старик и се пръждосвали завинаги от къщи. Накрая, една неделя, на семейния обяд се отзовал само Рацо. Когато собственикът ги повел към маса за двама души, старецът в първия момент се възмутил, после се объркал и накрая се примирил. Обядвал мълчаливо и се отнасял с почти церемониална благост към своя мършав, сакат тринайсетгодишен потомък. Пийнал доста вино, после в един момент нарушил мълчанието и завършил обеда, като стоварил със страхотен удар юмрука си върху покритата с гетинакс масичка, изкрещял името си и напомнил на света въобще, а и на самия себе си, че бил свикнал на по-големи маси от тази: „Sono Rizzo! Jo prendo la tavola piu grande del locale!“^[3] Собственикът дошъл при него, двамата старци се прегърнали и си поплакали заедно след това Рацо повел баща си към къщи. Когато влезли в апартамента, старецът рухнал и надал страхотен вик. Сякаш изведнъж се бил събудил от своята най-продължителна дрямка и открил, че престъпници са унищожили цялото му семейство и стените на жилището от горе до долу са опръскани с кръв. Загледан някъде покрай Рацо, като че момчето въобще го нямало, зидарят се разридал и взел да пита до безкрай къде са синовете му: „Dove sono i miei ragazzi teribli?“^[4] Постепенно, и може би само поради липса на други, Рацо му станал любимец и известно време животът за него бил по-добър, отколкото за останалите момчета. Редовно получавал джобни пари и никога не му се карали. Неделните обеди продължавали. На малката масичка не се говорело много, но между тях двамата се била създала някаква мълчалива близост, тъй че царяла мила и спокойна атмосфера. Татко Рицо, тогава вече дебел, благодушен, плешив, подобен на мечка старец, който наближавал седемдесетте, си изпивал сам по литър кианти и на връщане от ресторанта до дома все си намирал поводи да постави ръката си върху главата на единствения останал при него син или докато чакали някой светофар, да го прегърне здраво през раменете. Веднъж, през един такъв неделен летен следобед, Рацо не издържал на огромната тежест, която бащата стоварил отгоре му, и двамата заедно се повалили на тротоара. Когато Рацо най-после успял да се освободи, видял, че старецът бил умрял върху него, там, на блесналата в слънце многолюдна Ривър Паркуей в Бронкс.

Рацо останал сам. Бил на шестнайсет години, без да е особено подготвен за живота. Затова пък бил съобразителен и природно интелигентен и като повечето хора, отраснали в големи семейства, лъжел бързо и добре. Въоръжен с тези качества, той хванал улицата.

Рацо можеше да говори за Бронкс, можеше да говори за Манхатън, можеше да говори за почти всичко под слънцето. Но любимата му тема беше Флорида и макар никога да не беше ходил там, по този въпрос говореше най-уверено и най-авторитетно. Той често разглеждаше някакви цветни проспекти, издадени от пътнически компании, или изучаваше купчина изрезки от вестници с реклами за пътувания; освен това притежаваше и книгата „Флорида и Карибският басейн“. В това прекрасно място (твърдеше той) двата основни фактора, необходими за поддържането на живота — слънцето и кокосовото мляко, — се намирали в такова изобилие, че единственият проблем за хората бил как да се справят с излишъците. За слънцето били необходими широкополи шапки, специални очила и масла. Колкото до кокосовите орехи, те се търкаляли в такива количества по улиците, че във всеки град във Флорида се организирали цели флотилии от гигантски камиони, които ги събирали, та да могат да минават колите. А кокосовите орехи, разбира се, били единствената пълноценна храна: това било всеизвестно. Щом огладнееш, трябвало да вземеш един и да го прободеш с джобното си ножче, след което да го наклониш към устата си. Когато стигнеше до този момент, Рацо не можеше да не направи демонстрация с невидим кокосов орех. „Единственият ти проблем в това отношение — обясняваше той на Джо, като всмукваше въздух през зъбите си, — искаш ли да знаеш какъв ти е единственият проблем, а, лакомнико? Това, че топлото мляко потича по лицето и шията ти. Да-да, понякога трябва да се понапрегнеш, да вдигнеш ръка и да си избършеш брадата. Лоша работа, нали? Мислиш ли, че ще можеш да издържиш? Аз ще мога. Ще мога да издържа.“ Колкото до риболова, той го представи като нещо страшно просто и Джо остана с впечатлението, че човек въобще няма нужда от въдица, нито от макара, нито дори от прът. Без да се замисля много дали това е възможно или не, той си представяше следната комиксова картинка — те двамата стоят до водата и викат: „Рибке, рибке, тук, тук“, при което две огромни създания с перки скачат вече сготвени в ръцете им. Глупава, щастлива мисъл, от която на него чак му замирисваше на риба. Понякога, за да продължи този приятен разговор, Джо можеше да попита нещо от сорта:

— Добре бе, братче, ама къде ще спиш, дявол да го вземе? Там няма Х-квартири, в това можеш да си сигурен.

Но Рацо имаше отговор за всичко. След тази реплика той започваше да разказва за безкрайните километри обществени плажове, застроени със стотици бараки, беседки и тераси; под тях, върху затопления от слънцето пясък или тапицираните скамейки, защитен от дъжда и вятъра, човек можеше да спи райски сън.

Най-често дискутираната тема обаче беше финансовото им затруднение. Рацо беше склонен да подценява всякакво тъй наречено честно разрешение. Нито единият, нито другият беше достатъчно представителен, за да си намери добре платена работа, нито пък беше подготвен за такава работа. Освен това, начинание, което предполагаше целодневна заетост, не заслужаваше да бъде наричано разрешение; според Рацо това беше несериозен разговор и той не желаеше да си губи времето с него. Разбира се, да си изкарваш прехраната, като разчиташ само на съобразителността си, не беше по-лесно от законната работа: конкуренцията беше страхотна, човек трябваше винаги да е нащрек да търси нещо ново и след като го намери, да е подготвен, че то най-ненадейно може да се окаже остаряло. („Като например ония глупави автомати за паркиране, помниш ли?“) Колкото до възможностите на Джо за припечелване, Рацо смяташе най-авторитетно, че той няма да може да си изкарва прехраната от жени. Това била една висококвалифицирана професия, която изисквала гардероб, лустро и фасада. Никоя нюйоркска жена нямало да се хване на номера с каубоя. Каубойският костюм можел да послужи като примамка почти единствено за хомосексуалистите, но дори и сред тях въздействието му било крайно ограничено — щял да привлече само една съвсем малка група с мазохистични наклонности. („Няма значение какво значи това, и да ти кажа, няма да ми повярваш.“) Понякога, противно на убежденията си, но притиснат от глада, той уреждаше набързо за Джо някоя петдесетдоларова сделка, при която от каубоя се искаше само да стои прав няколко минути с разкопчани панталони. След тези злощастни контакти обаче Джо обикновено ставаше потиснат и разстроен. Той имаше чувството, че е било обменено нещо невидимо и опасно, нещо, за което не е ставало дума при пазарлъка, за което двете страни въобще не са се договаряли. Това го натъжаваше и объркваше, изпълваше го с гняв, причината за който въобще не му беше ясна. Рацо се съгласяваше, че не си струва да се печелят така пари. Той твърдеше, че проституцията винаги е била най-трудната професия на света, както и най-конкурираната — а положението е дори още по-лошо в днешния свят, където стоката така либерално се раздава безплатно. Единственият начин наистина да спечелиш от нея е, ако ограбиш клиента си, но това изискваше находчивост и способност да изчакваш сгодния момент, каквито качества, Рацо чувствуваше, неговият приятел каубой не притежаваше, тъй че той не го насърчаваше да навлезе в това направление на пазара. Рацо беше уверен, че сам притежава необходимите за тази цел съобразителност и ловкост, но шансовете му за успех бяха крайно малки поради състоянието на крака му. („Да вземем обикновения тип педерасти: много малко ще се навият на един сакат.“)

Рацо си имаше друга специалност, която беше по-подходяща за него: джебчия. Макар че и в нея не беше много добър. Твърде често някой два пъти по-голям от него го хващаше на местопрестъплението и като нищо можеше да го предаде на полицията, тъй че Рацо трябваше да изтърпи унижението да го помоли за милост заради куция си крак. По-успешно се справяше с една разновидност на този тип кражба, но тази разновидност изискваше повече време, а и не беше толкова доходна: сядаше в някое кафене и завързваше разговор с някой непознат, после издебваше момента, в който да му отмъкне парите. Нерядко изгубваше цял час и си тръгваше само с няколко дребни монети в джоба и с една-две бири в стомаха.

Този начин на действие възмущаваше Джо („Повръща ми се!“) и той не желаеше да има нищо общо с придобивките от него. Рацо трябваше да съчинява разни небивалици, за да обясни откъде са тия пари, иначе Джо отказваше да хапне дори и един сандвич, купен с тях, и дни наред се разхождаше с дълго като времето лице.

Но Джо все още беше в първия порив на приятелството си с Рацо Рицо и каквото и да се случваше през тези седмици, нищо не му се струваше толкова ужасно, колкото перспективата да остане отново напълно сам. Макар че се беше отървал от онези самотни години и бе навлязъл в един нов период, те все още съществуваха някъде в неговото съзнание и помрачаваха настоящето му като някакви кошмарни видения, черни, безмилостни и многоръки, готови да го сграбчат и да го хвърлят пак в безкрайна самота.

Двамата изкараха октомври и навлязоха в мрачния ноември, без да им се случи нищо много особено.

Монотонността на дните им и чувството, че са хванати в капан, без да имат някаква реална перспектива, постепенно породи у Джо някакво безпокойство, някаква буквално болезнена възбуда. Сякаш Манхатън е неговата килия и тази килия се свива с кошмарна скорост, и той е обречен да обикаля вътре в нея с все по-малки крачки, докато накрая тя го смачка между стените си.

Непрекъснато страдаха от простуда. Особено Рацо: гласът му бучеше като най-нисък бас, което според Джо беше много комично за един такъв малък човек. Той гълташе лекарства срещу настинка и сиропи за кашлица в такива количества, че вървеше като замаян, все му се спеше и не му се ядеше. От време на време вкусваше по някоя и друга лъжица супа или парче шоколад. И, разбира се, кафе. Винаги беше в състояние да изпие чаша кафе и да изпуши една цигара. Като го гледаше как пуши, Джо получаваше чувството, че тютюнът съдържа някаква особена, живителна субстанция, която само Рацо знаеше как да извлича.

Ноември се оказа жесток месец за такива като тях, които висят толкова дълго по входовете, студен и влажен месец, пък и ветровит. И сякаш колкото повече се влошаваше времето, толкова повече скитаха те из улиците. Изкушението, разбира се, беше да проточват до безкрай нощите, прекарвани в подслона на Х-квартирата. Но и двамата, всеки по свой път, бяха придобили някакъв страх от това място и не обичаха да стоят там, когато бяха будни. Струваше им се, че нещо ги заплашва. Бояха се, че ако вземат така да се крият, кой знае какво ще стане с тях. Никой вълшебник нямаше да дойде и да почука на вратата им, за да им предложи да промени съдбата им, нито пък храна. Това им беше ясно. Тъй че да лежиш нощно време, потънал във временната сигурност на съня, си беше нещо съвсем нормално. Но да стоиш там буден през деня, когато сянката на това голямо бяло Х пада напреки на стаята като някакво предупреждение, това значеше да търсиш една направо зловеща утеха. По този въпрос те не говореха. А и не беше нужно. Защото дори и при най-лошото време, колкото и зле да се чувствуваха, колкото и привлекателна да им се струваше тази мрачна стая в сравнение с жалките им перспективи на улицата, към обяд те вече бяха навън.

По витрините на магазините и из улиците започнаха да се появяват първите признаци за наближаващата Коледа. Един такъв празник обаче нямаше нищо общо с никой от тях двамата. Монотонността продължаваше. Веднъж Рацо се появи с голямо, подплатено с овча кожа палто и го предложи на Джо като подарък. Твърдеше, че му го бил дал някакъв претрупан със стоки търговец заради една дребна услуга, но Джо имаше причини да смята, че е откраднато в някое кино. Според него човек не можеше така да краде зимни палта, без да е сигурен, че собственикът си няма друго, и в крайна сметка Рацо се почувствува толкова гузен, че просто скри палтото в някакъв шкаф. Джо продължи да ходи по изцапаното си с кетчуп жълто кожено яке. Той твърдеше, че не му било студено, но доста трепереше и все си намираше извинения да се пъха в магазини, входове и кина.

В известни, редки моменти Джо чувствуваше, че безпокойството, което изпитва, не се дължи на монотонността на дните му. Някъде в него бе залегнало усещането, че няма такова нещо като монотонност: можеш да правиш все едно и също, да кръстосваш едни и същи улици и дори да се терзаеш от едни и същи мисли, но дълбоко в теб, там, където не се вижда, нещата се променят и променят, и променят, и в един момент се разкриват. И не след дълго ти си казваш, че нещо се е случило, изведнъж животът ти така се е променил, че почти не можеш да го познаеш.

Само че умът на Джо не беше в състояние да хване здраво такава една мисъл и да я задържи за дълго. Тя се мярваше там за миг, или дори за част от мига, и после се оттегляше, сякаш си имаше свой живот и собствен ритъм. Тъй че Джо обикновено схващаше тревогата си като страх от нищото. Единствено в тези редки, неочаквани моменти това беше страх от нещо.

Но ето че през една нощ, в началото на декември, този период на чакане приключи веднъж завинаги.