Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (22)

11

Когато минаваше покрай „Недикс“ на Осма улица в Гринич Вилидж, той усети, че чифт големи кафяви очи го наблюдават иззад чаша с кафе на масата до прозореца.

Щом видя Джо, Рацо затвори бързо очи и замръзна неподвижно като човек, който се моли да стане невидим.

Но Джо, който се скиташе бездомен и чужд на всичко вече три седмици — един твърде дълъг период на забвение, се развълнува, като видя познато лице. Цялото му същество замря, за да се приспособи към това силно, неочаквано удоволствие, и едва след няколко секунди той си спомни, че Рацо Рицо му е враг. Запъти се право към вратата и влезе в заведението.

Когато ръката на Джо се стовари върху рамото му, Рацо се разтрепера и цял се сви.

— Не ме бий, сакат съм — изхленчи той.

— Няма да те бия — каза Джо, — а ще те удуша. — Гневът в гласа му беше гняв на актьор: удоволствието му, че е видял познат човек, беше твърде голямо и не можеше да го напусне напълно. — Само че първо искам да си обърнеш джобовете. Хайде, почвай с тоя.

Рацо се подчини безропотно. Претърсването даде следния резултат:

64 цента

2 1/2 парчета дъвка „Дентайн“

7 смачкани цигари с филтър „Рали“

1 кутийка кибрит

2 квитанции от заложна къща.

— Какво имаш в чорапа си? — сети се да се озъби Джо.

— Нито цент. Кълна ти се в бога. — Рацо вдигна дясната си ръка и стрелна поглед към небето. — Кълна ти се в очите на майка си.

— Ако разбера, че си ме метнал, ще те убия за секунди — каза Джо и побутна съдържанието на джобовете към Рацо. — Ето, вземи си ги тия боклуци, не ми трябват.

— Задръж шейсетте и четири цента, Джо. Хайде, те са си твои, вземи ги.

— Тц, целите са лепкави, к’во си ги правил, да не си се сополивил отгоре им? Не искам да ги пипам. Тури си ги обратно в джоба.

Джо чувствуваше, че повече няма работа тук и трябва тозчас да се махне завинаги от тая мръсна малка гадинка. Но някак си не можеше да си помръдне краката. Беше изпаднал в ново затруднение: разумът му казваше, че човекът пред него му е най-голям враг, и все пак той нямаше никакво желание да му отмъщава. Продължителната самота бе направила нещо странно със сърцето му: поначало объркан и ненадежден орган, сега то изпитваше нещо подобно на радост.

Рацо говореше бързо-бързо за онази, първата нощ, казваше: кълна се в бога за това, не мислех онова, като може би се опитваше с лъжите си да отклони разговора от номера, дето беше извъртял на Джо.

— Искаш ли да ти дам един безплатен лекарски съвет, затвори си проклетата уста и стига за тая нощ, чуваш ли! — кресна му Джо.

— Добре, да, да, разбира се! — каза Рацо. — Да говорим за друго. Къде живееш? Още ли си в оня хотел?

Този въпрос припомни на Джо нещо, за което вече дни наред бе избягвал да мисли: черно-белия кожен куфар, заключен там, в хотела. Куфарът изпъкна сега в съзнанието му по-ясно, отколкото ако го бе видял в действителност, целият трептящ от живот, който преди това не му беше присъщ. В този момент Джо разбра, че повече няма да го види, и всичката му неуместна радост от срещата с Рацо Рицо изведнъж се превърна в болка. Трябваше да стисне яко зъби, за да не сгърчи лице, после се обърна, излезе бързо от „Недикс“ и прекоси Шесто Авеню.

Когато наближаваше Девета улица, чу някой да го вика по име. Обърна се и видя, че Рацо бърза към него; при всяка крачка тялото му се въртеше гротескно и дребосъкът толкова трудно пазеше равновесие, че сякаш всеки миг можеше да падне лошо. Джо искаше да бъде сам, но знаеше, че ако ускори хода си, Рацо също ще се разбърза. В сегашното си състояние той нямаше сили за такава гледка; забави крачката си.

Когато Рацо го настигна, Джо каза:

— Слушай, комар такъв, стой по-настрана от мене. Говоря ти най-сериозно.

— Къде спиш, Джо? Имаш ли си квартира?

— Ама ти не чу ли к’во ти казах!

— Защото аз имам. Имам квартира.

— Говоря ти сериозно, Рацо. Не дрънкам, каквото ми падне. Ха се приближиш до мене, ха съм те пипнал за гушата.

— Ама аз те каня, по дяволите! — извика Рацо. — Каня те.

— Глупости, каниш ме.

— Наистина те каня.

— Къде ти е квартирата?

— Ела, сега ще ти покажа.

Тръгнаха заедно към жилищната част на града. Джо каза:

— Не искам да живея при тебе. Ти какво, да не мислиш, че съм малоумен, та да живея при тебе?

Рацо не обърна внимание на тези протести.

— Няма отопление — каза той, — но докато дойдат студовете, вече ще съм във Флорида. Така че въобще не ме е грижа.

— Трябва да съм останал без акъл — продължаваше Джо. — Ти и зъбите ми ще продадеш, докато спя.

— Всъщност нямам и легла. Но пък имам толкова одеяла, че мога да задуша кон.

— Аха, значи това ще направиш ти, нещастно изродче. Ще ме задушиш? Само се опитай.

— А и за електричеството нямам грижа. Притрябвало ми е, нали си имам свещи?

Малко по малко Джо започна да разбира в какво живее Рацо.

В Ню Йорк винаги има голям брой жилищни сгради, които са празни, тъй като подлежат на събаряне. Семействата едно по едно се изнасят и след тяхното заминаване собственикът, някоя голяма корпорация, залепва по едно грамадно бяло Х върху всеки прозорец на опразнените помещения. Откак напуснал родния си дом на шестнайсетгодишна възраст, Рацо бил живял в няколко такива Х-квартири, както сам ги наричаше. Щом останел без жилище, тръгвал из улиците и търсел сграда, по чиито прозорци се били появили такива бели Х-та. Понякога му се налагало да счупи ключалката, но обикновено намирал вратата широко отворена. Нерядко дори се оказвало, че наемателят е оставил някоя и друга мебел и за него. Той пренасял собствените си оскъдни вещи в квартирата и я превръщал в свой дом, докато управлението не откриело присъствието му или докато и последният законен наемател не напуснел сградата, след което прекъсвали водата.

Сегашното му жилище беше в един голям пуерторикански блок в западната част на града. Той заведе Джо дотам, двамата се изкачиха по стълбите до инак празния втори етаж и спряха пред малък апартамент в дъното на коридора.

Стаята, все още полуосветена от късното следобедно слънце, се стори на Джо по-приветлива от всичките места, където бе спал през последните седмици. Единствените мебели на Рацо бяха една маса и един стол, но имаше одеяла като за цяла къща, пълна с наематели. Джо прикова поглед към високата камара в ъгъла до прозореца: там върху пода бяха разстлани грижливо завивки от всички възможни видове — подплатени с вата одеяла, юргани, войнишки одеяла, индиански одеяла, — така че образуваха хубаво меко легло.

Рацо изгаряше от нетърпение да демонстрира добрите страни на своето положение. Предложи стол на Джо, след което тури тенджера с вода върху спиртничето, за да свари кафе за госта си. Джо се запъти към стола, но само мина покрай него и се отпусна върху леглото от завивки. Измърмори нещо от рода, колко било твърдо, но преди още да довърши изречението си, потъна в дълбок, непробуден сън.

 

 

Събуди се след няколко часа, напълно объркан. Видя, че лежи с лице към стената в някаква непозната, почти тъмна стая, в която пламъкът на свещ хвърляше зловещи сенки върху стените и тавана. Но къде? Бавно се обърна и установи, че се намира върху саморъчно приспособено на пода легло. До себе си забеляза два обути в кадифени панталони несъразмерни крака, които полека-лека разпозна.

Рацо седеше облегнат на стената, под светлината на свещта, пушеше и разглеждаше радиото на Джо.

Джо скочи и грабна радиото от ръцете му. Завъртя копчето, за да провери няма ли нещо повредено. После отново го изключи и го притисна към тялото си.

— Къде са ми ботушите? — попита той.

Бяха под масата. Рацо му ги посочи.

— Как съм се събул?

— Аз те събух.

Джо погледна ботушите си, после Рацо.

— Защо?

— За да можеш да спиш, затова!

Джо стана и отиде до масата, където бяха ботушите му.

— Май ще е най-добре да се измитам оттука.

Седна на стола и взе да си нахлузва ботушите.

— Защо? Ама защо? — попита Рацо. — Какво има?

Джо бе хванал единия си ботуш с два пръста и го люлееше бавно; в известен смисъл държеше Рацо по същия начин с очите си. Сякаш пресмяташе кое от двете е по-ценното.

Рацо е крадец, мислеше си Джо, и е опасен само ако имаш нещо за крадене. Тъй че ако решеше да изкара нощта тук, можеше да пъхне радиото под възглавницата си — а колкото до ботушите, каква полза би имал от тях човек с два различни крака? Друго какво можеше да го интересува? Не приличаше на педераст. Всъщност, като го гледаше сега, Джо не виждаше нищо страшно — просто едно хилаво сакато момче, седнало върху купчина стари одеяла на пода на една стая, което се страхуваше да не остане само. Тогава защо да не пренощува тук? Не можеше да измисли никаква причина, но знаеше едно — винаги когато решеше да направи нещо, на пръв поглед съвсем просто, свършваше зле. И все пак какво лошо имаше в това да се наспи добре? Само че най-напред ще му вземе страха на тоя малък вагабонтин, ей така, изобщо.

— Рацо, слушай сега какво ще ти кажа — започна Джо. — Ама първо ми дай една цигара.

Рацо му подаде една смачкана „Рали“ и му я запали със свещта.

Джо погледна Рацо право в очите и продължи:

— Та това искам да ти кажа де. За твое добро. Ъ-ъ, значи, тая нощ искаш да остана тука, а?

Рацо сви рамене.

— Не те насилвам. Тоест ти сам много добре знаеш, че не те насилвам.

Гласът му не звучеше убедително, а когато сви рамене, за да покаже безразличието си, раменете му почти не се помръднаха. На Джо му беше ясно, че независимо от това, което каза, Рацо го молеше да остане; но все пак искаше да се увери, че е господарят на положението.

— Аха, ясно. — Той пъхна крака си в ботуша. — А пък аз, по дяволите, си мислех, че искаш да остана при тебе. Е, явно съм сбъркал.

— Добре де, така е — измърмори Рацо. — Искам да останеш, каня те. Нали вече ти го казах.

— Знаеш ли какво си навличаш?

— Какво?

— Ако остана. Защото аз съм много опасен човек, това не го знаеш, нали? Само за едно си мисля, как да убивам хората. — Взря се изпитателно в Рацо, за да види каква ще му е реакцията. Рацо просто го погледна, изразът на лицето му не издаваше нищо. Джо продължи: — Истина ти казвам. Щом някой ми направи нещо лошо, както ти, веднага почвам да си мисля как да го убия. Така че те предупреждавам. Чуваш ли, Рацо?

— Чувам.

— Не го казваш много убедено. Май ще трябва да те уплаша още повече.

— Вече ме уплаши! Ти си един много опасен човек, убиец…

Джо кимна.

— Да, и не е зле да ми повярваш. — След миг добави: — Тъй че ако все още искаш да остана тука един-два дни — нали това искаш, а? Или не?

Рацо изръмжа навъсено:

— Да! Дявол да го вземе!

Джо вдигна ръка.

— Спокойно, спокойно. — Остави ботуша и се насочи към купа одеяла. — Само исках да съм сигурен, нищо повече. Защото не приемам благодеяния от никого. Не обичам.

Легна отново върху одеялата и огледа стаята, опознаваше новото си местонахождение. Двамата попушиха мълчаливо. После Рацо попита:

— Убил ли си вече някого?

— Не още — отвърна Джо. — Но оня тип го смазах от бой. — И той му разказа за нощта, когато напердаши Пери в публичния дом на Хуанита Беърфут. — Не бях на себе си. Полудях, не си знаех силата. Ако не ме бяха отдръпнали, свършено беше с оная гадина. Същото беше и с тебе. Оная нощ тръгнах да те търся с нож в ръката. Това не ти беше известно, нали? И ще знаеш, бях решил да го използувам. — Млъкна за миг, помисли как да украси разказа си. — Цялата нощ я изкарах в затвора. Ако не бяха фантетата, сега щяхме да си имаме един умрял Рацо.

— Ха! И да не мислиш, че имам нещо против?

— Затова — продължи Джо — всеки път, като минеш покрай някое фанте, му изпращай една въздушна целувка, чуваш ли?

Остави цигарата си върху капака на един буркан, който Рацо беше сложил за тази цел.

— И между другото, Рацо — рече той, като лягаше, — я се мръдни малко. Пречиш ми.

Рацо се отдръпна колкото можеше по-надалеч и каза:

— Джо?

— Какво?

— Ще ми направиш ли една услуга в моята собствена квартира?

— Не. Никакви услуги. Не правя никакви услуги.

— Е, да, но все пак в моята собствена квартира — тая квартира е моя, не е ли така?

— К’вито услуги съм правил, правил — отсече Джо.

— Ама не, просто защото сме в моята собствена квартира. Знаеш ли, името ми не е Рацо. Работата е там, че се казвам Енрико Салваторе. Енрико Салваторе Рицо.

— Ле-леее, човече, това не мога да го кажа.

— Добре! Тогава Рико! Наричай ме поне Рико в моята собствена гадна квартира!

— Хайде, заспивай — каза Джо.

— Добре, но все пак? — настоя момчето.

Джо повдигна глава и изрева:

— Рико! Рико! Рико! Това достатъчно ли ти е? — Обърна се с лице към стената и каза: — И си дръж лапите по-настрана от радиото ми.

След малко Рацо изрече тихичко, гърлено:

— Лека!

Но Джо нямаше никакво намерение да си разменя любезности с един такъв човек. Престори се на заспал.