Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (21)

10

Без въобще да разбира накъде отива, Джо просто бродеше все по-навътре и навътре в септември.

Скоро щеше да се появи проблемът със студа, а дори още по-скоро щяха да свършат парите му. Сега-засега обаче му беше достатъчно топло, а колкото до парите, той буквално цепеше на две седемте долара, дето му бяха останали, беше пестелив като вдовица и си позволяваше само най-необходимите неща, при това не всички. Изучи различни начини за евтина прехрана: в кафенетата-автомати даваха печен зрял боб или макарони със сирене само за двайсет цента, в „Ей енд Пи“ човек можеше да си напълни джобовете със стафиди и моркови за четвърт долар, на Девето Авеню можеха да се крадат ябълки — както и сливи и праскови, — а фурнаджиите евреи не пазеха особено ревниво кифличките си с лук и гевреците си. Поначало слаб, Джо изгуби още два-три килограма от теглото си, тъй че в тяло остана здрав. Но под кожата около очите му започнаха да прозъртат петна, а очите му сякаш хлътнаха по-надълбоко в орбитите си; това бе резултат от лошия му сън в разни неудобни места като камиони, киносалони, по пейките на гара „Пенсилвания“ или в автогара „Порт Оторити“. Сега лицето му излъчваше някаква почти свята тъга. Той избягваше да се гледа в огледалото: струваше му се, че това би било срамна слабост. Но продължаваше все така упорито да се грижи за външния си вид и се поддържаше дори по-чист от преди. В джоба си носеше сапун и разглобена самобръсначка, а в чорапа си четка за зъби, и използуваше обществените тоалетни на снекбаровете и кръчмите. Редовно миеше интимните части на тялото си и почти всеки ден намираше възможност да свали ботушите си и да вдигне крака в някой умивалник. Когато други мъже го свареха да използува тоалетните по този начин, Джо от смущение се залавяше още по-упорито да се търка. Кой знае защо, смяташе, че ще може да оцелее само благодарение на сапуна и водата.

Общо взето, беше в постоянно движение, като циганите. Погледнато отстрани, той като че ли прекарваше много време в размотаване — да речем, висеше в някой евтин универсален магазин и се възхищаваше на купищата чисти чорапи, като размишляваше дали да не си открадне един чифт, или облегнат край някоя бръснарница, преценяваше кое е по-наложително: да се подстриже или да изхарчи същите пари за друго. Но почти винаги имаше някаква, макар и малка, цел, която му се струваше много важна.

Понякога го навестяваха мисли да започне работа, но тъй като не намираха допирни точки с домакина си, бързо си отиваха, без да оставят особено добро впечатление. И все пак Джо проявяваше интерес към труда, дори може би по някакъв свой си начин копнееше за него. По време на неговите разходки единственото нещо, което никога не му омръзваше да гледа, беше как работят другите хора. През някоя бродуейска витрина наблюдаваше как се прави пица, сякаш това беше някакъв много специален начин на забавление, чийто смисъл той не можеше да проумее напълно. Защо работи човек? За пари. За какво ги харчи тия пари? За наем, храна, за семейството. Всичко беше много просто. И тъкмо заради това — още по-загадъчно. Защото съзнанието на Джо бе изпаднало в онова състояние на вечно учудване, при което всички обичайни видове смисъл са изпразнени от съдържание. Винаги му се струваше, че освен отговора, който сам той можеше да си даде, в някое ъгълче на съзнанието му се таи някакъв друг, по-съществен. И ако рече да се разкрие, този отговор ще освети всичко друго и ще му придаде смисъл.

През една дъждовна нощ — която щеше да се окаже последната му самотна нощ за известно време напред — Джо си позволи да похарчи шейсет и пет цента за място за нощуване: един киносалон на Четиридесет и втора улица. Даваха някакъв научнофантастичен филм, в който група земни хора се озовават на далечна планета, подвластна на един Глас. Един Глас отникъде. Филма го въртяха без прекъсване, цяла нощ, и сънищата на Джо си подхождаха идеално с действието на екрана.

Например от време на време Гласът извикваше: „Земни жителю, земни жителю!“ и Джо винаги се събуждаше, сякаш беше чул: „Джо Бък! Джо Бък!“ След като се наспа, той остана още малко, за да разбере чий е този Глас, тъй като полу се надяваше, че неговата самоличност ще му изясни и някои други неща. Но накрая естествено се оказа, че Гласът не е нищо друго, освен някаква необикновена машина, която бяха измислили, за да стане филмът.

Същия този ден обаче, докато се скиташе из града, у него се зароди някаква особена и приятна нова идея за това как хората, дори и самият той, са свързани с планетата Земя, как те произлизат от нея и са част от нея, и са й присъщи, и живеят за нейна сметка, и работят на нея, тъй че, когато някой привлече вниманието му, да речем, някоя възрастна жена на улицата или някое тичащо дете, или някой златар зад витрината на магазина си, той си прошепваше земни жителю, земни жителю; и тогава виждаше лицата им, крайниците им, кожата им, косата им през призмата на тази чудна нова способност, която бе придобил през нощта.

По едно време, все още в същото разположение на духа — и съвсем неочаквано, тъй като въобще не беше търсил огледало, — той попадна на себе си. Това стана при входа на една сграда на Осмо Авеню. Насреща му идваше хубав, висок като плашило мъж, с големи очи и с дълбокия, целеустремен поглед на неуморен търсач. След секунда Джо, естествено, се досети, че това е неговият образ, но все пак, тъй като, кой знае защо, се надяваше, че може да се осъществи някаква неизвестна за него връзка, той почувствува необходимостта да спре за момент и да си прошепне сам на себе си земни жителю, земни жителю! Само че не се получи нищо; той си остана пак същият: колкото и да казваше земни жителю, Джо щеше да си остане Джо.

Излезе на Четиридесет и втора улица и там, пред банката на ъгъла, стоеше мистър О’Даниъл и хокаше насъбралите се хора заради тяхната греховна самота.

— Да, тази голяма страна аз съм я пропътувал надлъж и нашир — казваше той, като размахваше дясната си ръка, а в лявата държеше американско знаменце — и положението навсякъде е ужасяващо. Улиците й са пълни със самотни хора, млади момчета, мъже на средна възраст, момичета и жени от разни съсловия, всички до един са в плен на жестока самота. Виждал съм училищни дворове, в които играят деца. И очите ми ослепяваха от това, което виждаха. Аз виждах в погледа на тези деца семената на същите тези ужасни грехове: самотата е засята в тях и ако тя не бъде изкоренена, казвам ви, ако тя не бъде изкоренена, Содом и Гомор ще приличат на неделен ученически излет в сравнение с това, което ще стане в тази страна. Чувате ли ме? Казвам ви, четете благословиите за блаженство!

Джо видя, че мистър О’Даниъл се е разпенил здравата и няма намерение да спира. Преди да се отдалечи, чу тези последни думи:

— „Вие сте солта на земята. Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ Това го казва Христос. А аз казвам: господи Исусе Христе! Помогни ни! Преди самотата да отнеме силата ни и да не ни остави нищо.

Джо вървеше, без да спира, накрая гласът се сля с другите улични шумове. Тогава се обърна, за да зърне евангелиста за последен път — отдалеч мистър О’Даниъл сякаш разиграваше пантомима — и забеляза, че ораторът фактически не гледа в хората, струпани на тротоара. Отправил бе взор високо над главите им, сякаш очакваше да се появи някой, който до тоя момент все още не се беше появил. На Джо му се струваше, че мистър О’Даниъл вдига целия този шум по съвсем друга причина: той викаше и размахваше знаменцето като човек, който се е изгубил и се опитва да се свърже с някой далеч, много далеч. Но кой? Някоя жена? Или дете? А и откъде се надяваше да пристигнат те? От Ню Джърси? От Осмо Авеню? От Западните щати? Или от небето?

Както и да е, потискащо беше да се гледа този неспокоен човек, с налудничав поглед и с вид на баща, който размахваше ръце и очакваше посещение отникъде. Джо потрепери. Смотолеви фразата земни жителю и пое отново по своя безцелен път на циганин скитник, изгаряйки от желанието да забрави всичко това.

Същия този следобед се случи нещо, което щеше да промени целия му живот: както се разхождаше, попадна на куция мошеник Рацо Рицо.