Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (20)

9

Безделниците, които висят на ъгъла на Осмо Авеню и Четиридесет и втора улица, често привличат вниманието на минувачите. Така че тук нямаше никакъв номер. Номерът беше да нагодиш съзнанието си и следователно цялото си поведение, жестове, погледи и прочие на точната степен интерес-равнодушие, която би ги подтикнала да се приближат и да те заговорят, която би им дала смелост и все пак не би ги накарала да загубят интерес. От този момент нататък вече се иска друго умение: какво да кажеш и какво да не кажеш, кога да се съгласиш на цената и кога да поискаш още.

Джо нямаше опит във всичките тези изкуства, нито пък особена дарба за тях. А и не можеше да се съсредоточи изцяло върху настоящото си занимание: беше проникнат от мисълта за жалкото положение, в което се намираше, от съзнанието на какво поставя начало тая нощ, от мъчителното, парализиращо чувство, че успехът в тази насока в известен смисъл е дори по-лош от неуспеха. Но пък трябваше да си върне куфара!

Облегнат на витрината на една закусвалня, той се опита да мисли за куфара и писмата по нов начин, опита се да ги види като предмети без никаква стойност. С писмата успя. И без това ги знаеше наизуст, пък и отдавна беше извлякъл от тях каквото ценно имаше. След като толкова пъти ги бе чел и разгръщал, те всъщност бяха престанали да значат нещо за него.

Но куфарът беше друга работа. В момента, в който той остана заключен в хотела, цената му нарасна неимоверно много. Джо се опита да си обясни защо държеше толкова на него. Разтвори го във въображението си и погледна вътре; не намери нищо друго, освен тъмнина, ала тъкмо тя му придаваше такава неизмеримо висока стойност, тази особена тъмнина, ласкава, топла и неуловима. Всъщност може би куфарът най-вече бе своего рода убежище; Джо се вмъкваше мислено в него и затваряше капака отгоре си. Постепенно взе да му се струва, че долавя вътре в него някакви определени миризми: на първо място — на кожа, после на тор и на всичките други селски неща от неделите в детството му, на шоколадови бонбони и на тютюн за дъвчене, на Рио Гранде, на портмонето на Сали Бък, на нечий „Форд-36“. Не беше ясно как така този куфар, купен в Хюстън преди няколко месеца, е могъл да придобие цялата тази ласкава топлина и стойност, но фактът си беше факт. Тъй че сега най-важното нещо на тоя свят беше как да си го получи обратно.

 

 

За два и половина часа чакане Джо говори с двама евентуални клиенти. Неочаквано за себе си той им разказа за куфара, това като че ли ги разтревожи и те изгубиха интерес. Или може би исканата от него сума двайсет и седем долара — толкова твърдяха, че им дължал ония от хотела — беше прекалено голяма.

Когато се заприказва с трети човек, дебеличък студент с очила и наплашен вид, който изглеждаше на не повече от седемнайсет години, Джо вече беше готов на компромис относно цената, но студентът го изненада, като му предложи цялата сума. На Джо хем му се повдигна, хем му олекна, задето най-после бе постигнал някакво споразумение. Само че вече се бе научил да бъде подозрителен, та попита:

— И откъде може да има пари едно момче като тебе?

— От майка ми — беше отговорът.

В продължение на четвърт час юношата, без да се разделя от учебниците си, води високия каубой по улиците, като твърдеше, че знаел някакво място. Накрая студентът свърна в пресечка на Десето Авеню и влезе в една жилищна сграда.

Коридорите на долните етажи смърдяха така ужасно, сякаш зад всяка затворена врата побъркани старици варяха котешка пикня. Постепенно обаче, като се изкачиха на петия етаж, после на шестия и накрая на самия покрив, цялата тая воня беше заменена с чист въздух, топъл като за месец септември. Тук, на този покрив, през може би най-хубавата нощ на годината, под меката кехлибарена светлина на узрялата луна, на бърза ръка бе извършена една печална работа, докато Джо Бък стоеше и чакаше, като се опитваше да си мисли за друго. После високият, дебел студент повърна в краката му, а каубоят му държа главата.

Джо каза:

— Страшно съжалявам, момче, какво да направя, като ти става лошо. Сега трябва да ми дадеш парите, както се уговорихме.

А момчето отговори:

— Нямам, излъгах те, какво ще ме правиш сега?

Джо го погледна сурово и едва се сдържа да не го цапардоса по лицето.

— Обърни си джобовете — заповяда той.

Момчето си обърна джобовете, отзова се на заповедта с някаква бясна готовност, която очевидно му беше по-приятна от сцената преди това. Но в джобовете му нямаше нищо ценно: изтъркан евтин портфейл, в който имаше фамилни снимки, мръсна носна кърпичка, два жетона за метро; това беше всичко. На ръката си обаче носеше часовник.

— Колко струва това? — попита Джо, сочейки часовника.

Въпросът му хвърли момчето в паника. То започна да хленчи:

— Не мога да се върна вкъщи без часовника си, мама ми го подари, подари ми го за конфирмацията. Тя ще умре, ще умре, и ще ме убие! — свлече се на колене. — Моля ти се, само не часовника, моля ти се! Вземи ми учебниците, вземи ми учебниците!

Джо тръгна да си върви; дори и на стълбите се чуваше как момчето нарежда колко съжалявало, така съжалявам, наистина съжалявам, честна дума.

Джо му вярваше.

 

 

Известно време се скита без определена цел, но се надяваше да стигне до някакво такова място, където няма да има други хора — трудна работа за Ню Йорк, освен ако имаш пари, за да си платиш за това.

Накрая тръгна на запад, тъй като си спомни, че там някъде има река — река, свързана с други реки и други водни пътища, вероятно чак до добрата стара Рио Гранде. Искаше му се да седне на брега й и да провеси крака над водата. Но когато стигна толкова далеч на запад, колкото бе възможно, разбра, че реката е барикадирана от сградите на параходните компании: не можеше да се доближи до водата. Затова тръгна на юг под Западната магистрала и скоро попадна на някакъв паркинг, почти запълнен с големи товарни камиони. Джо навлезе в лабиринта от камиони, забеляза един със свален заден капак и се покатери в него. Седна в края на каросерията и провеси крака, като си представи, че камионът се движи. После реши да легне и да погледа небето. След малко си свали ботушите и ги подуши: бяха започнали да миришат лошо. Очевидно известно време нямаше да може да се движи както трябва за ботушите си.

И докато си мислеше за такива неща, като състоянието на краката си и цвета на небето, и се питаше равнодушно колко ли е мръсен подът на камиона, в един твърде кратък миг на Джо кой знае как му просветна следният факт: той беше ничий човек, човек без време, без място, без значение за когото и да било. Това откритие, прекалено ужасно, за да се вмести в съзнанието му, успя да се настани в други ъгълчета, в други пукнатини на неговото същество. През цялото това време Джо продължи да размишлява, питаше се например дали някой някога е преброявал звездите или дали те не са от масивно сребро, щом блещукат така; блещукащо сребро; и кои впрочем бяха онези три белокоси жени, онези блондинки от детството му, преди Сали Бък: нима наистина бяха едни най-обикновени проститутки, и толкоз?

Изведнъж вниманието му привлече малкото радио, което лежеше върху гърдите му и се поклащаше лекичко с всяко „туп-туп, туп-туп, туп-туп“ на сърцето му. Слава богу, че те не му взеха радиото, помисли си той, това поне не му взеха ония гадове, не го взеха, мамка им, ето го, тука си е. Но тъй като разбираше, че трябва да пести батерията, не го включи. Само помириса кожената му калъфка и сключи ръце отгоре му.

Както лежеше и наблюдаваше звездите и луната, той изгуби за известно време чувството си за действителността. Беше напълно буден, но сякаш сънуваше себе си и този камион.

Камионът не беше съвсем истински, можеше да мине за каквото и да е отдалечено среднощно място, пещера в тъмната половина на неизвестен сателит, а Джо, легнал вътре в него, нямаше име и въобще не беше никакъв човек, просто някакво живо създание, откъснато от всичко друго.

Жълтото кълбо там горе, в пространството, изглежда, беше земята, всичко наоколо беше като в онзи негов сън, сънят, в който хората вървяха в кръг около света.

Само че сега имаше една разлика: не се виждаха никакви хора.