Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (19)

8

Той премисли номера, който му бяха изиграли. Всичко това му се струваше невероятно, затуй го прехвърли през ума си отново, после пак. Тогава чу думите на мистър О’Даниъл, дето Христос трябвало да влезе в сърцето му, и изведнъж проумя какво всъщност бе станало.

Без да каже нищо, се изправи и побягна от стаята, решен да оправи положението. Дори не се обърна, когато мистър О’Даниъл извика по коридора след него:

— Момче! Момче! Не се плаши, момче!

Не изчака асансьора, а хукна надолу по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, изхвърча на Четиридесет и втора улица и тича през целия път до Шесто Авеню, а после продължи до Осмо. Макар и да търсеше Рицо, знаеше, че шансовете му да го намери са нищожно малки. Макар и да напрягаше мисълта си, за да си спомни името на хотела му, знаеше, че няма никакъв смисъл. Джо не искаше да си вземе обратно двайсетте долара, вече не; сега той жадуваше за отмъщение, та да не се чувствува такъв глупак. Застана на Таймс Скуеър, загледа се по протежението на Бродуей към Дъфи Скуеър и си представи следното.

Иззад ъгъла се изтъркулва някаква гротескна малка фигура и се вмъква в едно магазинче за цигари. Джо изтичва по улицата и го сбарва. Рицо не изпитва никакви угризения; наместо това се хили на човека, когото е измамил. Джо изважда нож и го насочва към гърлото на Рицо, възнамерявайки ловко да извърши един смъртоносен разрез. Но дори и във въображението си не може да надупчи кожата на младежа. Изпуска ножа и удушва Рицо с голи ръце. Убийството привлича цяла тълпа, идва полицията и…

В тоя момент фантазията му престана да работи; Джо видя своя снимка на титулната страница на някакъв вестник. Спря и премигна, после пак погледна. Не си измисляше вестника, той беше също толкова истински, колкото ботушите му, а и вестникарят си седеше на мястото зад зелената тента сред купищата вестници. Върху първата страница на един от илюстрованите вестници имаше снимка на младеж, когото водеха двама полицаи. Джо си помисли: „Не може да съм аз, не съм убил никого!“

Но снимката беше факт.

Той си купи един такъв вестник и влезе бързо в пицарията. Там разгледа снимката на светлината и установи, че макар по външен вид младежът да приличаше на него, сякаш му беше двойник, в действителност беше друг човек: някакъв убиец от Западна Вирджиния, който при скарване заради една мундхармоника беше застрелял с пушка единайсет членове от собственото си семейство.

Джо доста се стресна, като видя как двама полицаи отвеждат неговото точно копие, и то на снимка в един такъв официален документ, какъвто е вестникът. Излезе от ресторанта, за да потърси огледало и намери едно до входа на заведението.

— Не си убил никого — каза той на изображението си. — И няма да убиеш никого.

Тръсна тържествено глава и тръгна; чуваше чаткането на токчетата си, но сега този звук му се струваше твърде далечен и нямаше особен смисъл.

Няколко минути по-късно, вече в стаята си, той се погледна в едно друго огледало, това над бюрото, и се взря изпитателно в лицето си, сякаш току-що се беше запознал със себе си.

Не, такъв човек не можеше да убива хора, помисли си. Но в очите му се четеше въпрос. Той забеляза въпроса, но си каза, не, сър, дори не и раци. Дори не и Рацо. Нали така го нарекоха ония двамата педерасти, Рацо. Рацо Рицо. Да върви по дяволите Рацо Рицо. Тази нощ спа на запалена лампа.

Следващата сутрин Джо се буди на няколко пъти и пак заспиваше, докато отложи окончателното си събуждане за следобеда. Дори и тогава полежа малко, уж че спи, но не успя да измами сам себе си, че сънят е истински.

Същия този ден, както и следващите няколко, той прекара в някакво състояние на сомнамбулизъм: вървеше, говореше, извършваше всички обикновени животински функции — ядеше, ходеше по нужда и т.н., без въобще да мисли. Знаеше, че парите му привършват с такава скорост, че нещата вече не търпят отлагане, но тази неотлагаемост не го трогваше ни най-малко. Не се стресна дори и когато в края на следващата седмица получи от управителя на хотела специално писмо във връзка със сметката му.

Нощно време му се присънваха всички възможни видове опасности: возеше се в бясно фучащи коли, преследваха го до безкрай, живееше на някакви високи, опасни места, плуваше до изнемощяване в безбрежни океани. Но щом се събудеше, изпадаше в това състояние на вцепененост, което беше изолирано от неговото действително положение чрез пластове и пластове несвързани мисли, фантазии и незначителни занимания.

Скиташе безспир по Бродуей и пресечките му, наклонил глава към малкия транзистор, който подпираше на рамото си; това негово участие в невидимия свят на радиопредаването му създаваше чувството за временна сигурност. Най-много обичаше любителските сеанси и често се включваше в разговорите.

— Нима искате да ми кажете — чу той веднъж въпроса на някакъв човек от неясен пол, който говореше през нос, — че всичко просто е падало?

— Не, не, не! — възрази сприхав, самомнителен старец. — Не падаше всичко. Тогава щяхме да имаме синдрома на земетресението. Аз говоря за привидения, за привидения!

— А знаете ли аз какво казвам, господа! — обади се Джо Бък. — Аз казвам, мамка му! И тук аз съм шефът. — Трак! Превключи на друга станция.

— Хайде, хайде — пропя тъничък гласец на старица, — друг път, като почувствуваш ревматични болки или някакви други симптоми на старческата възраст, не се оплаквай. Помисли си само за всички онези, които са лишени от привилегията да остареят в този прекрасен свят.

— Чудесна, великолепна рецепта за това как да живеем по-добре! — възкликна някакъв сладък като мед мъжки глас. — Какво ще кажете, приятели, не е ли чудесно да я чуеш от една прабаба?

— Да, да, естествено — рече Джо, като се надвикваше с ръкоплясканията, — само че не си отивай, бабке, искам да ми отговориш на един въпрос. Чух един слух за тебе и се чудя дали в него има нещо вярно: наистина ли можеш права? А? Това вече е чудесно за една прабаба, чудесно е, по дяволите.

И така нататък.

Един ден, в „Райкърс“, шишенце с кетчуп се разля върху бежовото му кожено яке и остави грозно петно. Джо се зае да измисля най-различни начини как да стои и да върви тъй, че да прикрива този дефект в облеклото си. После реши, че ще е добре, ако вземе още кетчуп и нарисува някаква уж преднамерена шарка около петното. Дори задигна малко кетчуп и отиде в тоалетната на един снекбар, но не можа да се спре на никаква шарка. Тази нерешителност му коства почти цял следобед и беше характерна за своеобразната парализа, която бе обхванала мозъка му.

 

 

Една вечер в началото на септември се случи нещо, което го разтърси и разтревожи силно: върна се в хотела си и откри, че стаята му е заключена.

— Всичките ви неща са подредени и прибрани на сигурно място в сутерена — каза администраторът, когато Джо го попита за черно-белия си куфар. — И щом си платите сметката, ще ви ги предадем.

Джо се опита да се спазари с човека, предложи му дори всичките си вещи, само ако може да получи куфара си и пакета писма, които Сали му беше писала, когато беше войник.

— О, не — отговори човекът, — всичко трябва да задържим, всичко, такъв ни е принципът.

Сега пред Джо се изправи неприятният въпрос да намери място за спане. Но това не беше най-лошото. Бяха задържали кожения му куфар.

Влезе в пасажа на метрото под Таймс Скуеър, където имаше много търговски автомати и огледала. Трябваше да види лицето си, за да разбере дали този нов обрат на нещата е действителен или измислен. Един поглед му беше достатъчен, за да узнае това, което му трябваше.

— Добре, каубой — каза Джо на замаяния младеж в огледалото. — Стига вече с тия глупости. Знаеш ли какво трябва да направиш?

Той си кимна сам.

— Трябва ли?

— Искаш ли си куфара?

Кимна пак.

— Тогава го направи.