Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (17)

6

След като излезе от дома на Кас, Джо се отби в една съседна кръчма да пийне нещо. Беше изморен, а мозъкът му — размътен. Мислите му непрекъснато се връщаха към онази ужасна жена от тексаския публичен дом, майката на Томбейби. И сам не знаеше защо, но лицето на тази вещица непрекъснато пробягваше през спомените му.

Взе си още едно питие, надяваше се, че алкохолът ще промие мозъка му и ще му помогне да мисли по-ясно. После повървя малко, като поглеждаше към уличните табели, но без всъщност да се замисля накъде отива. В полунощ се озова в някаква друга кръчма, голямо заведение с размерите на склад, което се наричаше „Евъретс“ и се намираше на Бродуей, близо до Четиринадесета улица. Телевизор и грамофон-автомат ревяха един срещу друг като електронни невротици, звуците им отскачаха от грапавия мозаичен под и се удряха във високия ламаринен таван, вдигаха безбожна врява, но това явно не правеше впечатление на никой от двайсетината клиенти на бара.

Джо гаврътна още две чисти уискита, след което ги поля с бира. После запали цигара и се озърна за огледало, в което евентуално би видял нещо по-разбираемо за него. Хуанита Беърфут, изглежда, завинаги се беше настанила в съзнанието му. Клечеше там и му правеше някакви знаци, приличаше на дявол, който ръководи събрание в ада. Той виждаше как се движи устата й, чуваше дори звука от гласа й, но самите думи не бяха ясни. Забеляза малко огледалце върху автомата за цигари, та отиде да си купи без нужда един пакет „Кемъл“, взря се в изморените си очи, без да престава да мисли за Хуанита. Нали тъкмо тя първа му тикна тая муха за Ню Йорк в главата, тъй че, ако можеше сега да му даде някакъв съвет…

Съвет.

Имаше нужда от съвет, и това си е. Тая мисъл го завладя: няма да предприеме нищо повече в тоя град, докато не намери някой, който е наясно с положението и който да го насочи.

В това разположение на духа Джо се върна на бара, където установи, че е наблюдаван от един човек, дошъл в негово отсъствие. Той беше мършав младеж на двайсет и една, двайсет и две години, не по-висок от дете; седеше до стола на Джо.

Като видя, че е привлякъл вниманието на Джо, той се ухили и му махна лекичко с ръка.

— Извинявай, че те зяпам — каза младежът с нюйоркски акцент. — Възхищавах се на великолепната ти риза. — Разтърси одобрително глава. — Да-да, страхотна риза. Сигурен съм, че си платил добри пари за нея, а? — Говореше с дрезгав шепот, в който Джо определено долавяше някаква конспиративна нотка. Кой знае защо, той беше уверен, че този начин на говорене свидетелствува за близост с подземния свят.

— Е, да, не е евтина — отвърна скромно Джо. Сложи юмруци на хълбоците си и се огледа преценяващо. — Искам да кажа, най-нормална риза. Не обичам, ъ-ъ, нали разбираш, да нося евтини неща. Прав ли съм?

Изведнъж Джо разбра от кого ще получи необходимия му съвет.

Протегна ръка и каза:

— Джо Бък от Хюстън, Тексас. Искаш ли да ти взема нещо за пиене, а?

Стиснаха си ръцете. Мръсният къдрокос русоляв дребосък се представи като Рико Рицо от Бронкс. Държеше се така, сякаш знаеше всичко, дето е за знаене. При това умееше и да слуша: големите му кафяви очи гледаха откровено, мъдро и приятелски, а големите му уши стърчаха, като че някакви невидими ръце ги подпираха отзад, за да могат да чуват максимално.

Докато говореха, Джо непрекъснато снабдяваше Рицо с пиене и с цигари. Чувствуваше се домакин и желаеше да почете госта си възможно най-добре, настояваше все той да налива бирата и да пали цигарите.

На Джо му се стори, че прави някакво забележително откритие относно алкохола. Той не само че му позволяваше да общува с лекота, но и му даваше някаква нова власт над собствения му език: Джо разкри пред Рицо своята дилема в най-големи тънкости, и то така, че гостът му го слушаше със зяпнала уста. А когато Рицо прояви интерес към настоящото му финансово състояние, Джо го засипа с подробности като най-добросъвестен счетоводител, съобщи му дори, че са му останали точно деветдесет и един долара. В брой. В джоба на панталона му. Левия.

Рицо реши, че трябва да ги преброят. За всеки случай.

В този момент от разговора им в заведението влязоха двама младежи, които веднага привлякоха вниманието на новия приятел на Джо. Те се настаниха на столчета в другия край на бара. Рицо очевидно се стараеше да избегне всякакъв контакт с тях. Той предложи на Джо да се преместят в някое сепаре.

Като тръгна след Рицо към дъното на салона, Джо забеляза две неща у приятеля си: първо, че е сакат. Левият му крак беше по-малък от другия и деформиран, вероятно в резултат на някаква детска болест. При всяка стъпка тялото му се накланяше настрана, тъй че сякаш не вървеше, а се търкаляше като същинско изкривено колело. Второто нещо, което забеляза Джо, беше, че големите щръкнали уши на Рицо въобще не приличаха на уши на възрастен човек. Изведнъж дребосъкът се превърна в дванайсетгодишно хлапе и Джо едва се сдържа да не му дръпне ухото или някой кичур от мръсната коса.

Когато сядаха — в едно сепаре близо до гърмящия грамофон-автомат, — Джо видя как Рицо повдигна левия си крак с две ръце и го намести под масата. От напрежение стискаше зъби, а лицето му побеля.

Това беше един критичен момент за Джо: откритието, че неговият нов приятел страда и че вероятно живее в постоянно страдание можеше да развали напълно този чудесен час, който те прекарваха заедно. Алкохолът бе дарил Джо с особена проницателност и сега той съзираше една житейска истина, която до този момент бе оставала скрита за него: че винаги, дори и в най-прекрасния момент, някъде се спотайва грозотата и може най-неочаквано да изникне. С някого уж се разбираш чудесно, но изведнъж научаваш нещо и всичко става много тягостно и тъжно. Това откритие, както и съзнанието, че сам не може да стори нищо, за да оправи недъгавия крак, възбуди яростен гняв у Джо. Толкова яростен, че той не беше в състояние да задържи за дълго погледа си върху предмета на този гняв. Поседя така, изпълнен с цялата тая ярост, без да има върху кого да я излее, когато изведнъж очите му се спряха на грамофона-автомат. Започна да вика разни мръсотии по негов адрес, заради шумовете, дето произвеждаше, и си представи мислено някакъв филм, в който висок каубой риташе до безсъзнание тия цветни светлинки. Стана, за да превърне този образ в действителност, когато нещо в лицето на Рицо го спря: изненада и тръпка на страх.

Объркан, Джо се усмихна извинително и тръгна към тоалетната. По пътя усети някои твърде неприятни странични ефекти от алкохола: гадеше му се, виеше му се свят. Трябваше да побърза за тоалетната, за да не повърне на пода.

Изплакна устата си в умивалника и се обърна гласно към изображението си в огледалото; за своя изненада проговори с гласа на Хуанита Беърфут, много по-басов от неговия собствен:

— Хайде, по-кротко с пиенето, каубой, работа имаме да вършим.

— Млъквай, стара вещице, знам аз какво правя — сопна се той, като се силеше да говори със собствения си глас.

Когато се върна на масата, каза:

— Май ми стига толкова пиене. Да-да.

Погълнат от някаква друга мисъл, Рицо кимаше и гледаше Джо с присвити очи.

— Знаеш ли, вече всичко ми е ясно — каза той, тикайки думите една след друга по чакълестата алея на гърлото си. — Имаш късмет, Джо. Дай ми цигара.

Джо бързо му подаде една „Кемъл“ и му я запали. Чувствуваше, че му предстои важен момент, затова запали една и за себе си, всмукна дълбоко и се наведе напред.

Рицо изпусна облаче дим. После пак закима, все така загледан в Джо. Измуча едно „ммм-хъмм“, повтори го три-четири пъти, като всеки път виждаше лицето на Джо по някакъв нов начин.

— На тебе ти трябва само мистър О’Даниъл — издума накрая.

В тоя момент грамофонът-автомат изпадна в нов пристъп на буйство и Джо въобще не можа да чуе името на това, което му трябвало.

Рицо се зае да маха късче тютюн от езика си, после го хвана между палеца и показалеца си и започна да го изучава.

Джо го стисна за китката.

— Какво ми трябва, какво ми трябва? — завика той.

— Мистър О’Даниъл — повтори Рицо.

— Мистър О’Кой?

— Мистър О’Даниъл.

— Говори по-високо!

— Менажер! — извика Рицо. — Трябва ти менажер, знаеш ли какво е това менажер?

— Не, казвай.

— Добре, слушай тогава. — Рицо се наведе напред и, кой знае по какво чудо, Джо вече можеше да чува всяка негова дума. — Тия мадами, дето искат да си купят такова нещо, повечето от тях са по-възрастни, богати и много издигнати в обществено отношение. Загряваш ли? Така че няма да хукнат към Таймс Скуеър, за да си търсят стоката. Ясно като бял ден, нали? На тях им трябва посредник, агент, представител. Слушаш ли ме, Джо?

— Да. Да! — Джо кимна енергично и отново нагласи главата си в предишното положение, така че ухото му да е близо до устата на Рицо.

— Което значи, че всичко е наред — заключи Рицо. — Този човек е мистър О’Даниъл! — Той разпери ръце с дланите нагоре. — Ето това е.

Джо почувствува, че му олеква. Облегна се назад. Седалката му беше твърда, но той я усещаше като пух. Разтърси глава, усмихна се и каза:

— Мамка му.

После се изсмя щастливо.

— Например — продължи Рицо — преди около две седмици аз му изпратих един човек. И тоя човек сега е от добре по-добре. Нови дрехи. Кола. Всеки божи ден ходи в банката — за да внася пари естествено. А доколкото знам, съвсем не е чак пък такъв жребец. Просто най-обикновен мъж.

Джо се наведе пак напред.

— Как не те срещнах още днеска следобед!

— Да, много жалко, мъж като тебе да бута двайсетдоларови банкноти на разни дебелани, щуротия. Не че те обвинявам. Господи, та аз съм същият. Даже съм още по-мекушав. Щом някоя жена вземе да реве пред мен, аз й давам всичко, каквото поиска. Само една сълза, и заради нея съм готов да изтръгна сърцето си от гърдите.

— Съвсем дребна операция, ако питаш мен — каза един нов глас.

Двамата младежи, които бяха видели преди това да влизат в заведението, сега стояха до тяхното сепаре. Беше проговорил по-високият: момче с гладко лице и сини очи, което приличаше на фермер, но внимателно оскубаните му вежди разваляха първоначалното впечатление.

— Изрязването на тая шушка от тялото ти надали ще е по-сложна работа от пукането на цирей — добави той.

— Давай да се махаме оттука, Джо — каза Рицо.

Но не се помръдна, понеже двамата младежи му запушваха пътя.

— Всъщност ти само се настани удобно и аз ще го направя тук, на място, с пиличката си за нокти — продължи високото момче. — Как ти се вижда тая идея, а, Рацо?

— Казвам се Рицо.

— Точно това казах, Рацо.

В този момент Джо Бък се изправи на крака. В бавните му движения имаше едновременно заплаха и доброжелателство, нещо, което беше научил от каубойските филми.

— Хей — викна той, като се усмихна на високия младеж по начин, който казваше: Аз не съм истински убиец, но ако много ме притиснат…

И двете момчета го погледнаха с доста голямо уважение. Джо Бък просто поклати глава бавно, величествено, с други думи, предлагаше край на враждите.

— Остави ги, Джо — обади се Рицо. — Свикнал съм им на тия типове, дето се заяждат с недъгавите. Пълно е с тях.

— Извинете — каза момчето с вид на фермер, обръщайки се с много любезен тон към каубоя. — Мога ли да ви попитам нещо?

Джо сведе бавно клепачи в знак на съгласие.

— Искам да ви попитам следното: ако седите тук, а той — посочвайки Рицо — седи ей там, как ще успее да си пъхне ръката в джоба ви? О, всъщност сигурен съм, че той вече го е изчислил — заключи младежът, като сви рамене. После се обърна към Рицо: — Лека нощ, миличък.

Двамата младежи излязоха от кръчмата.

Рицо погледна Джо спокойно, с широко отворени очи.

— Е, сега сигурно си мислиш, че съм мошеник! — каза той.

Преди Джо да успее да отговори, продължи:

— Вярно е, такъв съм! Тъй че, ако искаш да се чупиш, хайде, заминавай!

— Глупости — викна Джо, — никъде няма да ходя. Няма да оставя аз един приятел заради такава дреболия. — За един кратък мит Джо отново си представи Хуанита Беърфут: тя гледаше към небето и се прозяваше. — Освен това — продължи Джо, без да обръща внимание на вещицата във въображението си — ти нали знаеш кое как става. А пък аз, аз също трябва да го разбера, за да се измъкна от това гадно положение.

Рицо се поотпусна. Облиза бързо устните си и каза:

— Да, много разумно разсъждаваш.

Джо се наведе през масата.

— Ще ме заведеш ли още сега при тая птица, при този мистър О’Кой беше?

— Още сега ли? — направи се на изненадан Рицо. — През нощта? — Сбръчка чело, сякаш обмисляше въпроса. — Всъщност бих могъл, но… — Погледна Джо право в очите и го попита с предизвикателен тон: — Слушай, а я ми кажи защо пък трябва да те заведа? Защото си добро момче? Защото ми купи пиене? Това наистина е чудесно, но знаеш ли колко време ще ми трябва, додето го намеря тоя нехранимайко? Първо, ще трябва много да вървя, а с тоя куц крак бая време ще мине, пък и не е лека работа. Освен това каква полза ще имам аз: само ще се изморя, а джобовете ми пак ще си останат празни. А ти с мене ли ще бъдеш тогава? Утре, когато ти ще си лежиш в някоя къща на Пето Авеню и някоя богата мацка ще те чеше по гърба, кой знае къде ще бъде по това време Рицо? Най-вероятно в някое кафене-автомат.

— Виж какво! — възмути се Джо. — Я млъквай, млъквай веднага. Ти за какъв ме взимаш, да не мислиш, че каквото изкарам, ще си го пазя за себе си? Да не мислиш, че и ти няма да имаш дял от него? Мамка му, говориш като кръгъл глупак.

Джо размаха ръка в пространството между двамата, сякаш за да пропъди веднага всичките тия глупости.

— Благодаря ти, Джо — рече Рицо. — Казах, че си добро момче, и ти го потвърди. Но, ъ-ъ… — Той поклати глава. — Аз не правя нищо ей така, на зелено. Въпрос на принцип, нали разбираш?

— Не съм казал, че ще е на зелено — отсече Джо. — Нали ти обещах, че ще имаш дял. Тъй че само кажи колко искаш.

— О, не, не, Джо, просто на никого не вярвам, че ще ми се отплати по-късно. Не се обиждай, изглеждаш ми честно момче, имаш честно лице. Но и аз имам. Не е ли така? Нямам ли честно лице?

— Разбира се, че имаш честно лице, по дяволите!

— Ето, виждаш ли! — Рицо щракна с пръсти и насочи показалеца си към носа на Джо. — Ти само доказваш мисълта ми: имам честно лице, но съм мошеник до мозъка на костите си. Затова как да ти вярвам на тебе? Можеш ли да ми отговориш?

Джо се замисли за миг, чак сбърчи чело от напрежение. Извади цигарата от устата си и бръкна в джоба на панталоните си.

— Ще ти дам пари още сега, в тази минута!

— Не, почакай! — извика Рицо. — Напъни си малко акъла. — Физиономията му придоби тъжно, измъчено изражение, сякаш това, което щеше да каже, му причиняваше страхотна мъка. Тръсна глава и рече тихо: — Не трябва да ми вярваш. Не виждаш ли? — При тия думи се смали съвсем и погледна Джо с такива широко разтворени очи, че клепачите му аха-аха да се откъснат. — Толкова ще ми е лесно да те метна — заключи той.

— Ха, и да не мислиш, че много ми пука? — Джо отпъди с ръка тая мисъл. После разстла парите си на масата. — Според теб колко трябва да ти дам?

Рицо се наведе над парите, готов за сделка.

— Оставям на тебе, Джо.

— Добре, тогава дай да направим сметка. Колко ще изкарвам на нощ с някоя такава богата дама?

— На нощ? На нощ ли каза? — изненада се Рицо. — Мистър О’Даниъл не си губи времето да назначава за по една нощ. Та той ще ти намери постоянна служба, за бога. Е, може да не се заловиш още с първата дама. Нито пък с втората, нито дори с третата, кой знае? За да си намериш постоянна работа, ще трябва да се погодите с дамата. Но само от прослушването ще си докараш петдесет, сто, а може и повече. Само от едно нищо и никакво прослушване.

— Какво прослушване?

— Проба, пробен период, пробна нощ.

Джо беше поразен.

— Петдесет или сто? Долара? — Удари по масата там, където лежаха парите му. — И така. Колко искаш? Десет?

Рицо се засмя насила; после се усмихна снизходително и каза:

— Ама, моля ти се, Джо. Знаеш ли колко ще изхарча, докато го намеря тоя тип? Но нищо, аз съм лесен. Виж какво, сега ще ги взема тези десет долара. — Той пъхна банкнотата в джоба си така, сякаш тя въобще нямаше никаква стойност. — Но когато те свържа с мистър О’Даниъл, ще искам да ми дадеш още десет. Съгласен ли си? — Настъпи кратко мълчание. — Е, добре, щом не си съгласен, дай да не говорим повече по тоя въпрос.

— Кажи ми едно — обади се Джо. — Има ли изгледи тоя тип да ми осигури работа за тази нощ?

— Изгледи ли? Какво общо имат тук изгледите? Тази нощ ти ще работиш. Факт. И толкоз. Точка. На теб не ти е ясен Ню Йорк, Джо. Не разбираш как стоят нещата. Чувал ли си този израз: сигурен пазар?

Джо поклати глава.

— Това значи, че търсенето е много по-голямо от предлагането. Разбираш ли?

Джо сбърчи чело.

— Добре, ще ти го обясня другояче: жените са повече от мъжете, така че работа има колкото искаш.

Джо веднага скочи на крака.