Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (13)

2

В хотел „Палъс“ на Тайм Скуеър едно сбръчкано възрастно пиколо отведе Джо до стаята му и на няколко пъти го нарече „сър“, докато му носеше куфара. Джо му даде един долар, после затвори вратата и огледа стаята. Беше два пъти по-скъпа от оная в Хюстън, но многократно по-приятна, а имаше и отделна баня. Стените бяха наскоро боядисани в зелено; жълтеникавокафявата покривка на кревата — идеално чиста; мебелите — кленови. Над леглото висеше акварел, изобразяващ Манхатън, а до леглото имаше телефон на поставка. Джо реши, че се е наредил превъзходно.

Разопакова багажа и остави радиото върху нощното шкафче. После си запали цигара и седна до малкото бюро пред прозореца, като въртеше глава ту напред, ту назад и разглеждаше изумен своите два нови свята — там, навън, Четиридесет и втора улица, пулсираща, богата и шумна, и тук, вътре, тази стая, в която щеше да виси закачена шапката му и да си почива главата му.

Загледа се в скрина и в един безумен момент му се стори невероятно, че всичките му лични вещи са все още там, макар сам току-що да ги беше подредил. В този кратък миг той беше убеден, че щом нещо не се вижда, то въобще не съществува.

Прекоси бързо стаята и се взря в огледалото над скрина. С облекчение установи, че самият той все още е там, но за да се увери напълно, помаха с ръка, усмихна се на отражението си и духна облаче дим към него. После прегледа чекмеджетата на скрина и гардероба. Успокоен, прекоси отново стаята, спря пак да се усмихне на отражението си в огледалото и каза: „Няма страшно, каубой. Ето, нареди се тук и съвсем скоро ще станеш богат.“ Изкара няколко танцови стъпки и се върна на бюрото, за да си допуши цигарата.

Дебела, невероятно раздърпана старица седеше на тротоара отсреща пред входа на едно кино, поливаше мръсните си боси крака с някаква течност от една бутилка и ги разтъркваше със свободната си ръка. Никой не й обръщаше внимание. Един полицай я погледна с известен интерес, но без загриженост, и после се отдалечи.

— Твоята стая — каза той на радиото си.

Отиде до него и го включи, надяваше се звуците да му създадат чувството, че наистина е пристигнал в това ново място.

Писклив, леко истеричен женски глас, каза: „Ето такава е моята система!“ След което се изкикоти. Обади се мъжки глас с някаква особена, електронна жар: „Ама как? Това надминава всичко, което съм чувал досега! Когато страдате от безсъние, просто ставате от кревата, така ли?“ — „Да!“ — изпищя жената, изгубила контрол над себе си. „И какво правите, за бога?“ — настояваше мъжът. „Запалвам лампата! — заяви тя задъхано. — И се обличам. И се заемам да свърша някаква работа, може дори да сготвя нещо! Или да изпека!“ Очевидно напълно изтощена, жената не можеше да говори повече. Мъжът попита: „А не сте ли много изморена на следващия ден?“ — „О, не! — закле се жената, гласът й най-неочаквано прозвуча страшно сериозно, сякаш я бяха обвинили в нещо ужасно, да речем, в симулация. — Не съм, честна дума, не съм!“

На Джо му стана мъчно за жената, но същевременно това, което чу, го зарадва. Защото то сякаш потвърждаваше всички онези слухове за жените по Източното крайбрежие. И каза на висок глас:

— Съвсем ми е ясно какво ти е, уважаема. Само да дойда там, в тази радиостанция, и веднага ще те оправя.

„Разбира се — продължи жената, — може и да припадна тук на място, пред микрофона!“ — И изпадна в пълна, задъхана истерия.

„Е — обади се говорителят, като хихикаше глупаво, — надявам се, че няма да припаднете, преди да ни изпеете нещо!“

После той пусна плоча, на която жената, записана в студио и в много по-спокойно състояние на духа, изпя „Моето глупаво сърце“.

Докато тя пееше, Джо отвори чекмеджето на бюрото. Намери една химикалка и две картички с изглед от хотела. След известно проучване можа да установи кой е неговият прозорец, нарисува около него кръгче с химикалката, после обърна картичката от обратната страна и написа „Мила“. После спря, като се чудеше мила коя. Тъй като не беше в състояние да измисли чие име да сложи, скъса картичката на две и я хвърли през прозореца.

Жената от радиото пееше, че този път не е измама, че този път е любов.

Джо взе втората картичка, отново загради с кръгче своя прозорец и написа върху небето: „Това съм аз.“ А на обратната страна, след като пропусна оная част с „милата“, написа: „Настаних се тук — Ню Йорк не е кой знае каква голяма работа, но си имам жилище и при това много чисто…“ Върху мястото, предназначено за адреса на получателя, изрисува с печатни букви думата: ГОВНО. После скъса картичката на две и каза: „Аз съм пълен идиот, ако съм дошъл в този град само за да пиша картички.“ Тъкмо хвърли парченцата от картичката през прозореца и се сети за един човек, до когото можеше да я адресира: неговия колега негър от кухнята в снекбар „Съншайн“. Подаде главата си през прозореца и видя, че късчетата хартия все още летят към улицата. За момент му се стори, че едното ще кацне точно върху шапката на някакъв спрял моряк, но морякът тръгна и се включи в потока на надвечерните минувачи.