Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (12)

1

Мощният мотор на автобуса веднага взе акъла на Джо и през първите сто-сто и петдесет километра той почти изцяло посвети вниманието си на него: звукът при смяната на скоростите, въздишките на спирачките, а когато излязоха на магистралата — приглушеното басово бучене на нещо, което, вместо да се изморява, сякаш укрепваше с километрите. Отпред до шофьора имаше свободно място; Джо отиде да поседи малко там и да изпуши една цигара, беше като хипнотизиран от това, което ставаше между автобуса и магистралата, от това как магистралата сякаш влизаше под автобуса и всичките тия километри изчезваха в огромната машина, а междувременно машината още повече заякваше. Преди да се върне на мястото си, на Джо му се дощя да каже нещо на шофьора.

— Ама е мощна тая пущина, а?

Но шофьорът дори не го и погледна.

Докато се връщаше на мястото си, Джо се почувствува като цирков артист, който танцува на кон. Това огромно същество, в чиято сърцевина се движеше, имаше нещо общо с него, но точно какво — Джо едва ли можеше да определи по-добре от самия автобус. И все пак той усещаше някаква съпричастност със света на времето и пространството, някакво движение напред към съдбата.

Седнал на мястото си, Джо се усмихна при мисълта за тази нова представа, която имаше за себе си, и изпрати една въздушна целувка на новите си ботуши. Не след дълго очите му се затвориха и той заспа дълбокия, непрогледен сън на едно все още неродено създание.

Първата половина от голямото пътешествие на Джо към Източното крайбрежие протече по този начин. Понякога очите му бяха отворени, но дори и в такива случаи той си се представяше сред местата, покрай които минаваха, все още толкова уверен в себе си и в бъдещето си, че почти не се замисляше за тях.

Едва следобеда на втория ден, денят, когато в пет часа след пладне Джо трябваше да пристигне, той започна малко нещо да се тревожи. Краят на пътешествието взе да го плаши. Дойде му наум, че може да е заплетен в някоя гигантска мошеническа игра, в която да е едновременно и жертвата, и злосторникът. Например: какво, по дяволите, щеше да прави той в Ню Йорк Сити? Джо все поглеждаше над главата си, за да почерпи увереност от черно-белия си кожен куфар и от всичките красиви неща вътре в него, и на всеки две-три минути попипваше джоба на хълбока си, където бяха парите му. Изучаваше лицата на другите пътници и се питаше дали някой от тях не му е потенциален съюзник, или пък дали и те като него не са пришълци, смутени от перспективата да пристигнат в най-богатия и най-високия от всички градове.

Последната спирка беше в щата Пенсилвания. Джо взе куфара със себе си в тоалетната и употреби двайсетте минути, за да се поспретне за пристигането си в Ню Йорк Сити. Избръсна се, напръска се с „Флорида Уотър“, облече си чиста риза и набързо лъсна със слюнка ботушите си. Въпреки че имаше и други мъже, Джо не можа да се въздържи и ползува огледалото по своя си начин. Отдалечи се от него, нагласи израза на лицето си, стойката, после се завъртя, за да изненада отражението си. Това, което видя, го успокои извънредно много. Когато, „клик-клик-клик“, излезе от тоалетната, някои от другите пътници вече се връщаха към автобуса. Двете много млади момичета, които седяха напред и през цялото пътуване твърде осезателно усещаха присъствието на Джо Бък, се качиха точно преди него. Едното, възбудено от близостта му, се изкиска задъхано. Джо беше възхитен. На минаване покрай тяхната седалка докосна широкополата си шапка и ги дари щедро с привлекателната зъбата усмивка, в която се беше специализирал. Тяхната реакция беше буйна и истерична: в продължение на километри те изпадаха в нещо като божествен ад от болезнена възбуда, надаваха сподавени писъци, криеха се зад мокрите си кърпички, ръгаха се с лакти. Джо се успокои и вече дори не си спомняше какво го бе разтревожило. Какво ще прави, като стигне в Ню Йорк Сити ли? По дяволите, та има ли нещо по-просто от това? Ще се запъти към Таймс Скуеър и ще се предостави на нюха си.