Джеймс Лио Хърлихи
Среднощен каубой (10)

10

Джо последва Хуанита в трапезарията, а оттам в някакъв дълъг, тъмен коридор. Спряха пред една затворена врата в дъното на коридора. Хуанита удари по вратата с ръка.

— Хайде, Долорес.

После погледна Джо.

— Върви, синко, забавлявай се.

Завъртя топчестата дръжка на вратата и го побутна леко напред.

В единия ъгъл на стаята стоеше дребничко, мургаво, приятно на вид момиче, на не повече от седемнадесет години. Облечено беше в дълъг син пеньоар, здраво пристегнат около тялото, сякаш за да го защити. То погледна Джо с някаква смесица от страх и враждебност, явно обмисляше как да го задържи по-далеч от себе си.

Джо затвори вратата и направи крачка към момичето. То настръхна цялото.

— Какво има, мис? — попита той, но момичето не отговори.

Озадачен, Джо тръгна да излиза от стаята, но когато сложи ръка на дръжката, момичето каза:

— Не.

Той се обърна, за да го погледне отново. Момичето се взря за миг в лицето му, след което страхът и враждебността постепенно изчезнаха, без да оставят нищо друго, освен примирение. То се обърна с гръб към него и започна бавно да развързва пеньоара си. Пусна го да падне на земята и бързо тръгна към леглото. Джо се почувствува така, сякаш се готвеше да му открадне нещо. Момичето легна по гръб и се загледа в тавана. Не помръдваше.

След секунда Джо отиде до леглото и го погледна в лицето. То въобще не извърна очи към него.

Той се стараеше да не гледа тялото му, защото чувствуваше, че то всъщност не му се предлага истински, но не можеше да контролира напълно очите си. Те обходиха бързо леглото и забелязаха прекрасната, нежна заобленост, светломаслинена на цвят, с много меки закръглени места, две от които завършваха с идеални розетки, а друго едно, най-мекото от всички, беше тъмно, пухкаво и тайнствено.

Протегна напред ръце.

— Виж к’во, мис, ъ-ъ…

Искаше да каже нещо на това момиче, нещо важно, нещо по-дълбоко от мисъл, да му съобщи един факт за себе си: че засега той изявява своята мъжка зрелост единствено в правенето на любов и следователно не може да плюе на гордостта си и да се покатери върху някого просто за да си направи кефа, много нещо ще се изгуби. Само че подобни факти, които остават недобре разбрани дори от самите им носители, не се поддават лесно на словесната форма.

— Не знам, ама щом пък не искаш, защо не вземем просто…

— Не говори — каза момичето. — Не разбира.

Джо заобиколи леглото до мястото, където то беше оставило пеньоара си на земята. Вдигна го и покри с него тялото му. Момичето го погледна изненадано. Той поклати няколко пъти глава, за да му покаже деликатно нежеланието си. Момичето огледа внимателно лицето му, за да разбере не е ли това някакъв номер. Джо му предложи цигара. То отказа и той запали една за себе си.

Момичето го гледа доста дълго време, после надигна глава, подпря я на лакът и пак го загледа.

— Хей — каза и потупа мястото до себе си на леглото. Джо отиде и седна там. Момичето взе цигарата му и я разтърка в таблата на кревата, като остави още едно черно петно върху кленовия фурнир.

После взе ръката на Джо и я целуна. Джо също му целуна ръката. То отново му взе ръката и зацелува пръстите подред. Джо му върна жеста, като накрая целуна и дланта. Гледаха се дълго в очите, по едно време лицето на момичето се сгърчи и миглите му се намокриха от сълзи. Очевидно то също имаше какво да каже, неща, които нямаше да бъдат казани, не тая нощ, не на Джо Бък, може би на никого. Той се наведе към момичето и облиза сълзите му с език. После отдръпна лицето си от неговото и му се усмихна. Хубавите му бели зъби лъснаха и момичето се разсмя. Започна бързо да му съблича дрехите.

След миг двамата лежаха прегърнати на леглото, изучаваха се, милваха се, докосваха се, опипваха се, целуваха се. Настъпи един подготвителен момент, един много тих момент, един нежен, опасен, важен момент, в който и двамата затаиха дъх. И после задишаха заедно. Последва една много силна прегръдка, най-силната досега, и… очите на момичето изгубиха фокуса си. В един момент той зачака, и чака, и чака, като накара момичето да му говори любовни думи на собствения си език, който той въпреки всичко разбираше, и когато усети, че е чакал достатъчно, започна да прави за него най-хубавото, на което беше способен.

Но изведнъж престана да се движи.

Момичето се вкопчи в раменете му.

Джо беше наклонил глава на една страна, ослушваше се за нещо. После се отдалечи от момичето, изправи се така бързо, че то извика от болка, скочи от леглото и погледна към гардероба в единия ъгъл на стаята. Вратата беше открехната.

Момичето седна на леглото.

— Хей! Ти луд!

Но Джо остана като закован и след миг вратата се отвори цялата. Той видя, че това не беше никакъв гардероб, а съседна стая.

На едно столче седеше Пери. Зад него стоеше изправена Хуанита, а над двамата стърчеше Томбейби Беърфут.

Пери се усмихваше.

— Продължавай, Джо — каза той. — Не искаме да те прекъсваме.

След секунда Пери се намери на пода на спалнята, Джо, все още гол, го възседна през гърдите и го заблъска здравата с юмруци, искаше да заличи усмивката му. Момичето се разпищя, но Пери не оказваше никаква съпротива. Дори нещо повече, той гледаше Джо право в очите, явно с желанието да го раздразни още по-силно. Хуанита заджафка някакви кратки, неразбираеми фрази, съставени от псувни и испански думи. Джо спря за момент, с юмрук над лицето на Пери.

— Стига си се смял — помоли го той. — Престани. Чуваш ли?

Но Пери не престана и ударите продължиха. Сега зад Джо беше момичето и го дърпаше с всички сили за раменете, после се приближиха и Хуанита, и Томбейби, голото тяло на Джо се покри цялото с ръце, които го издърпаха от кървящия човек на пода. Джо се опита да се освободи, но един юмрук го фрасна право в стомаха. Юмрукът принадлежеше на Хуанита. Дъхът му секна. Приседна на кревата, превит на две, и се опита да си поеме малко въздух. Няколко чифта крака обградиха наведената му глава, образувайки нещо като килия около него. Все още усещаше ръцете по тялото си, някои от тях бяха меки и влажни и се плъзгаха по целия гръб и по бедрата му. От тези ръце, както и от болката в стомаха му се повдигна и той започна да се гърчи като за повръщане. Само че нищо не излизаше. Ръцете все така не се отделяха от него и изведнъж, за негово изумление, едната от тях започна да го опипва; Джо изпадна в страхотна паника и когато най-после успя да си поеме малко въздух, той го използува, за да се подготви за по-нататъшна борба. Точно в този момент един глас, гласът на Хуанита, прошепна високо:

— Иска ли ти се, Томбейби, само един начин има, за да го получиш.

Последва страхотен трясък, вследствие на който всичко изведнъж бе заличено и веднага възстановено, но в напълно различна светлина.

Стаята се бе превърнала в дупка с формата на кладенец, Джо лежеше на дъното и гледаше нагоре. Не, само главата му се опираше на дъното. Всичко друго, дори собственото му тяло, което лежеше на кревата, беше над него. А над пръстите на краката му, много, много над всичко, стояха някакви хора: метисът и дъртата вещица. Те спореха за нещо, но гласовете им бяха приглушени, почти не се чуваха. Сякаш ушите му бяха потопени в някаква течност, която поглъщаше звуците. По едно време жената отплува нанякъде и Джо Бък, изглежда, остана насаме с нещо голямо, жълтеникаво, което се навеждаше над кревата. То протягаше две ръце надолу към Джо. После отворът в горния край на кладенеца се запълни с тази тлъста форма, която затъмни всичко, и повече нищо не се виждаше. На Джо му се струваше, че е прекъснат всякакъв досег с въздуха, но когато вдъхна, установи, че все пак е останал малко и може да диша. Той се нуждаеше отчаяно от светлина и започна да напряга вратните си мускули така, че да изтегли главата си към светлината.

Постепенно осъзна, че отгоре нещо става, че някой се опитва да го освободи от страданието, болката и мрака. Сякаш някаква гигантска сила при отвора на кладенеца теглеше бавно Джо нагоре, нагоре, нагоре, използвайки члена му вместо дръжка. Но колкото повече се приближаваше до свободата, толкова по-непоносим ставаше задухът му. Джо се бореше енергично, за да помогне на тази сила, дето го дърпаше нагоре, напрягаше всеки мускул. И изведнъж, в мига, в който разбра на какво точно е бил подложен, усети как дълбоко в него нещо се скъса, почувствува, че въпреки упоритата си борба е загубил всичко; почувствува как животът изтича от него, без той да може да го спре, и колкото и да звучеше срамно, в известен смисъл му беше приятно, че битката е свършила. Но сам не беше спечелил нищо, в горния край на кладенеца също нямаше вече нищо, а той все още лежеше на дъното, където „ме бутна Пери“, си каза наум. „Моят приятел Пери ме бутна в дупката.“