Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (42)

Глава четиридесет и втора

Имахме вниманието на момичетата. Поне за известно време.

— Всички разбрахме къде отиде Калиста — започна Джун. — Очевидно тя е малката маймунка на Виена и сега тичка с всички сили към господарката си.

Явно беше прекарала доста време, за да измисли това, защото се нахили гордо, след като го каза. Реакцията на тълпата обаче показа, че е далеч не толкова заинтригувана.

— На кой му пука? — обади се някой.

— На кой му пука? — повтори Джун и хвана мокрите чорапогащи, с които беше завързала Калиста. — Кой каза това?

Никой не се обади. Райли излезе напред и застана до Джун като някакво полулудо куче пазач. Сложих ръка на рамото й, за да я успокоя, и усетих как кръвта пулсира във вените на врата й. Няколко от момичетата се оплакаха, че всичко това е губене на време и отидоха да си легнат, но повечето останаха и продължиха да ни гледат едновременно с любопитство и недоверие.

— Разкарахме Калиста. Изненадахме Виена. Това е шансът ни — обадих се аз.

— Я млъквай — измърмори някой от тълпата. Тонът й ясно показваше какво мисли всъщност. „Коя пък бях аз, че да се обаждам.“

— Шансът ни за какво? — попита Шайла.

— Махаме се оттук — кратко отвърна Джун. — Тази нощ.

— Как? С какво? — попита отново Шайла.

Когато Джун се обърна към момичетата, лекият й френски акцент съвсем изчезна.

— Да не си изпуснала уроците по математика, Шайла?

Ние сме двайсет. Калиста и Виена са сами. Освен ако някои от вас, идиотки, не решат да ги подкрепят.

Шайла поклати глава. Тереза и Изабела не помръднаха от мястото си.

— В групата ни засега сме четири — продължи Джун. — Кой друг иска да се присъедини?

Единствено Шайла застана зад мен Райли и Джун, никой друг не помръдна. Погледнах към Джун. Добре помнех силата, с която Виена беше удряла главата ми в пода. Четири бяхме прекалено малко. Нямаше да се справим с всичко сами. Видях как едно по едно момичетата се запътваха към леглата си. Целта на „Хидън Оук“ беше постигната. Бяха ги пречупили. Все пак накрая няколко останаха.

— Ако успеем да се измъкнем, къде ще отидем? И как? — попита Изабела.

— Уредила съм транспорта ни — каза Джун.

Погледнах към нея изумено. Дали беше истина? Опитах се да си сложа каменна физиономия на лицето. Най-вероятно лъжеше, колкото да накара момичетата да ни помогнат.

— Ще стигнем до града, след това до Денвър. Оттам всеки се оправя сам.

Изабела пристъпи първа.

— Окей, бройте ме.

Тереза веднага я последва. Покрай тях още няколко момичета преминаха на наша страна. За ирония, повечето бяха от групата на Калиста. В края на краищата се оказахме с десет последователки. Точно се бяхме скупчили пред вратата в очакване и Джун излагаше плана си на всички, когато чухме тихото превъртане на ключа в ключалката.

— Готови — прошепна тя.

Бяхме оставили да свети само една-единствена лампа в най-далечния край на салона и както се очакваше, в момента, в който Калиста и Виена влязоха, се фокусираха именно върху светлината. Точно в грешната посока. В прикритието на тъмнината заформихме тихо кръг около тях, без да могат да ни видят, тъй като очите им не бяха привикнали с мрака. Виена изглеждаше изморена и раздразнителна. Ризата й беше облечена наопаки.

— Е, къде са те? — остро попита тя Калиста.

Калиста се огледа нервно наоколо. Видях как изражението й се промени, когато видя сенките ни около тях.

— Точно тук са — паникьосано прошепна тя.

Виена се завъртя светкавично.

— Покажете се веднага — строго изкомандва тя.

Никой не помръдна.

— Чувате ли? Веднага!

Джун бавно стъпи напред.

— Джун, трябва да ме последваш.

Останалите също излязохме напред. Щом видя израженията на лицата ни, челюстта й увисна. Тя се поколеба за момент, след това направи малка стъпка напред и се хвърли към вратата. Ключът й беше в ключалката преди някоя от нас да има време да реагира.

— Сега! — изкрещях.

Аз бях най-близо до нея, така че беше логично аз да се хвърля отгоре й, за да я спра. Само че не можех да се насиля да я докосна. Просто ми изглеждаше логически невъзможно да наруша едно от неписаните правила на света — да нападна възрастен човек, при това учител. За сметка на това, такива съображения към Калиста нямах. Спуснах се към нея и се вкопчих в мръсното й тяло. Тя се опита да ме събори на земята и да ме настъпи, но пропусна. Без да иска залитна и двете се стоварихме на пода. Тъй като беше три пъти по тежка от мен, пое цялата сила на удара и, кашляйки, зарита безпомощно под здравата хватка на ръцете ми. Толкова бях концентрирана да не я изпусна, че дори не видях как се развиваха нещата около мен. Едва когато Изабела ми помогна да вържа ръцете на Калиста и да я оставя на пода, се огледах. Наоколо се разкри супер готина гледка — ръцете на Джун притиснали Виена през врата и лицето, така че тя не можеше да помръдне. Чуваха се само слабите й протести и заплахи, но никой не им обръщаше внимание. С един последен напън Джун я събори на земята до Калиста и ръцете й веднага бяха вързани зад гърба. Паднала на пода, за първи път видях в погледа й нещо различно от обичайното отвращение, когато ни погледнеше — сега в очите й имаше страх. Тереза и Шайла затегнаха примката около ръцете й, но аз знаех, че не беше необходимо. Виена нямаше намерение да ходи никъде.

Без да се колебае повече, Джун изтръгна ключа от верижката на врата й и се изправи. Когато се обърна към нас, видях, че групичката ни се беше увеличила значително. Много от момичетата бяха станали отново от леглата си при шума и сега ни гледаха опулено на мъждукащата светлина.

— Продължаваме по план — извика Джун. — С Анжела ще организираме всичко необходимо и ще се върнем за вас. Всеки, който действително иска да се махне оттук, трябва да е готов точно след половин час.

Очаквах някой да възнегодува или да се намеси, че иска да се махне още сега, на секундата, но всички кимнаха в пълно мълчание. С повалянето на Виена, Джун се беше превърнала в неоспорим лидер и очевидно беше спечелила уважението им.

— Трябва да държите тези двете затворени в старата съблекалня. Не допускайте да се измъкнат оттам по никакъв начин. Скоро някой от другите учители ще дойде да потърси Виена. Не го пускайте по никаква причина. Повече от тях сте на брой. По никаква причина. Разбрахте ли ме?

Отново мълчаливо кимване. Джун се обърна и вкара ключа в ръждясалата ключалка.

— Две долу — промърмори тя, — и остават само още… много.