Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (34)

Глава тридесет и четвърта

След дълги и продължителни ругатни срещу мъжествено на вид момиче от групата на Калиста, Райли най-после успя да се пребори и да вземе няколко парчета яйчени рулца и къс шунка, след което Джун ни поведе през тунелите.

— Обикновено се храним тук — каза тя, — нали Райлс? Ходим и дъвчем. Това ни е ежедневието в общи линии. Надявах се, че Виена е забравила вратата отключена, след като те е довела. Продължавам да не губя вяра, че ще сгафи някъде и тогава ще можем да им създадем истински проблеми.

Слушах я с половин ухо, мислейки си колко се радвам да се махна от гимнастическия салон и от погледите на намръщените и злобно гледащи последователки на Калиста. Минавахме през празни стаи и тъмни коридори под земята, а маратонките ни шляпаха в локвите с мръсна студена вода. Джун и Райли се движеха напред в пълно спокойствие и увереност, сякаш по време на престоя си тук бяха еволюирали в някакъв нов вид извънземни същества, гъвкаво провиращи се между дебелите тръби и тесните завои.

— И така, какъв ти е планът да ни изкараш оттук? — попитах аз Джун.

— Толкова време се бори да попаднеш при нас, а вече искаш да си ходиш, а? — ухили се тя, докато ми подаваше ново руло и парченце суров колбас. — Не си губиш времето. Ами, планът е следният: първо, трябва да се докопаме до доказателства. Най-полезни биха били онези видеозаписи, които ни каза, че си видяла.

— Видях ги на монитора в офиса на Зилинска — казах аз, припомняйки си как тя ми беше пуснала клипче, в което ясно се виждаше как се опитвам да изкъртя една от камерите.

— Да, там си ги видяла. Но къде са оригиналите? Според мен са в офиса на директорката, тоест пак на Зилинска, де. Видя ли нещо, докато беше там? Дискове или флашки?

Поклатих глава.

— Не, обаче не съм обърнала и голямо внимание тогава. Но дори да успеем да докопаме някакви доказателства, как ще се измъкнем оттук? Не можем да тръгнем пеша из горите, не и сега, когато заваля. Точно така са умрели онези момчета преди години.

— Имам вътрешен човек в администрацията — отвърна тя, усмихвайки се загадъчно. — Ще избягаме с него и след това ще разпространим материалите. След което с училището е свършено. А всички ние — свободни.

— Никога свободни. Всички ще сме свободни — измърмори Райли.

Зяпнах я. Джун само повдигна вежда и ми каза да не задавам въпроси за състоянието на Райли.

— Кой е този вътрешен човек? — попитах аз, отново обръщайки се към Джун.

— Не мога да ти кажа. Ако се разчуе, целият план пропада.

— Ама че си подозрителна. Кажи ми веднага! Или може би изобщо няма такъв, а?

— О, има и още как.

Доволната й усмивка беше доказателството, което ми трябваше. Джун не лъжеше, действително беше оплела някой в мрежите си. Докато все повече се отдалечавахме от гимнастическия салон, започнах да осъзнавам, че под „Хидън Оук“ има изумителен лабиринт, един съвсем различен свят, паралелен с този на повърхността. Въздухът захладня, докато ходехме, и аз увих ръце около себе си. Изведнъж за моя най-голяма изненада се озовахме отново пред вратата на салона. Явно бяхме направили цял кръг. Джун се притисна в една от най-близките тръби, които минаваха по стената, и удари по нея силно. Веднага разпознах глухия шум от тръбата до леглото ми. Ето откъде са идвали самотните удари по цели нощи, докато аз се наслаждавах на свободата си и на флиртовете си с Харисън през прозореца.

— Добре дошла в нощите на Лилавата група. За нас отопление няма. Всичко отива само за момичетата горе, в удобните им меки легълца.

След това тя се приближи до вратата, водеща към салона и прошепна:

— Бъдете готови.

Напрегнах се, чудейки се за какво още трябваше да бъда готова. В този миг Джун удари силно с ритник вратата, заставайки в отбранителна позиция като някой спартански войн от миналото. От другата страна на вратата долетя единствено струя студен въздух, шумът на люлеещите се хамаци и тихия шепот на момичетата.

— Окей, чисто е — прошепна Джун, като се изправи. Да се нахвърля върху нас, докато се връщаме от разходка, е един от любимите трикове на Калиста — обясни ми тя като видя изумения ми поглед.

— Бъди войн. Воювай или ще те завоюват — обади се отново Райли, вперила поглед в мен.

Джун се засмя и разроши приятелски косата й.

— Това беше добро, Райлс.

— Какво е станало с нея? — прошепнах аз в ухото на Джун, докато минавахме през салона.

Тя не ми отговори. Погледнах скришом към Райли, която отново беше потънала в някакъв свой свят и навиваше замечтано крайчетата на косата си.

Не можах да спя много същата нощ. Ледени тръпки минаваха по кожата ми, а скърцането на хамака всеки път, когато помръднех, направо ме побъркваше. В промеждутъците между опитите ми да задремя, виждах десетки неспокойни и будни очи да светят на оскъдната светлина около мен. Едва на разсъмване успях да потъна в кратък неспокоен сън, след като въздухът започна леко да се затопля и мрака не беше толкова непрогледен. За сметка на това, може би едва тридесет минути по-късно, ме събуди ужасен силен звук точно над главата ми. Райли и Джун се обърнаха на другата страна, напълно игнорирайки тряскането, но аз скочих като ужилена от хамака. Едно от момичетата стоеше до един от галоните с вода точно до главата ми и чупеше повърхността му с парче от метална тръба. Зяпнах я, чудейки се какво прави, и едва тогава видях малки парченца скреж да хвърчат наоколо. През нощта температурите бяха паднали толкова ниско, че горният слой на водата беше замръзнал! Тя напълни една купичка с вода и тръгна обратно към групата на Калиста. Внезапно усетих страшна жажда и неистово желание да размърдам вкочанените си крака. Бавно се смъкнах от хамака и сънено запристъпвах към галона с вода. Точно се бях навела, готова да отпия от шепата си, когато чух глас зад мен, нареждайки ми да спра.

Обърнах се. Беше Калиста. Личеше си, че и тя току-що е станала от леглото — мазната й коса беше сплескана на тила й.

— Да не смяташ да си оставиш микробите в нашата вода? Бих го приела, ако беше някое от моите момичета, но не от някой боклук от групичката на Джун. Вземи си чаша!

— Окей — изморено казах аз. — Къде са чашите?

— Упс, такива няма — озъби се тя.

Започнах да схващам играта й. Чувстваше се прекалено несигурна и нещастна и отчаяно искаше да има контрол над нещо. Затова и се беше вкопчила в идеята да бъде главатарка на бандата си, колкото да се чувства значима. Обзе ме яд на това, колко предвидима и глупава беше всъщност в опитите си да ми вгорчи живота. Предполагам, че досадата си е проличала в изражението ми, защото очите й се присвиха още по-злобно.

— Какво, превзета госпожичке, да не мислиш, че правилата не важат за теб? Да не се смяташ за нещо по-добро от нас?

— Просто не мисля, че е необходимо да се държим по този начин — започнах спокойно аз. — По-добре е да се обединим срещу онези задници, които ни пъхнаха тук.

— Знаеш ли — каза Калиста внезапно със сладникав ироничен тон и престорена усмивка, — напълно си права.

— Майната ти — срязах я аз и без да отмествам поглед от очите й доближих шепа с вода до устата си.

Точно преди устните ми да докоснат водата, тя замахна и ме удари с всичка сила с юмрук през лицето. Ударът беше толкова силен, че усетих как моментално устата ми се напълни с кръв, а водата се разля върху ризата ми.

— О, как ще си платиш за това — изсъсках аз и се хвърлих върху нея на студения цимент.

Затъркаляхме се бясно, вкопчени една в друга. Ръцете ми светкавично затърсиха гърлото й, но вместо това потънаха в гнусната мазна кожа на главата й. Опитах се да я хвана за косата и да ударя лицето й в земята. Не виждах нищо от гняв, исках само да й причиня колкото се може повече болка. Изведнъж обаче усетих как някакви студени чужди ръце ме хващат и ме издърпват от жертвата ми. Няколко момичета, които не можех да видя през завесата от коси, ме държаха почти във въздуха и ме отдалечаваха от Калиста. Успях да видя, че тя се беше хванала за един от галоните с вода, приведена на две и дишаща тежко. Тереза бавно се приближи до мен и ме изгледа студено. След това сложи ръка върху окървавения ми нос и натисна с всичка сила. Усетих заслепяваща болка и чух как хрущяла на носа ми издаде неприятен звук.

— Стой мирна — прошепна тя в ухото ми, след което се върна отново при Калиста.

— Само да знаеш какво си навлече току-що — най-сетне се съвзе Калиста и се обърна към мен. — Почакай и ще видиш.

Изгледах я невъзмутимо, докато тя се връщаше към своя край на салона. Кръвта все още течеше на вадички по бузите и брадичката ми, но вече не усещах болка. Явно имаше поне едно нещо, което „Хидън Оук“ не беше успял да промени в мен — все още бях супер добра в създаването на нови приятели.

 

 

— Дотук с евентуалното примирие с Калиста — оповестих аз, когато Райли и Джун най-после се събудиха. След като грабнахме закуската си, трите отново потънахме в мрачните тунели под земята. Застанахме до една от най-големите тръби, опитвайки се да попием малко от топлината й, която се издигаше нагоре.

— Много добре знаем това, госпожица Нека-бъдем-приятели-с-Калиста. Нали ти го казах, още като дойде!

— Мислех, че поне няма да навреди да опитаме, нали? И се надявах поне няколко от „лакеите“ й да дойдат на наша страна. И да, наричай ме както искаш, госпожице Нека-да-си-спим-сладко-докато-на-Анжела-й-чупят-носа.

— Омраза — изстреля неочаквано Райли и скръсти ръце, все едно беше казала нещо, с което приключва целия разговор.

По-късно същия ден, на излизане от тоалетната замръзнах, като видях Тереза да се суети около моя хамак. Щом се приближих, видях, че беше напълнила чорапите ми с пресни миши изпражнения. Което всъщност не беше кой знае колко ужасяващо, като се има предвид, че го разбрах, преди да си пъхна краката вътре. Освен това, успокояваше ме мисълта, че преди няколко часа бях накиснала целия хамак на Калиста в отвратителната задръстена тоалетна, която никой не използваше (Райли услужливо беше откъснала хамака, нахилена до уши).

Оттам нататък войната продължи по подобен начин. По средата на нощта Джун отиде до тоалетната ни и откри, че седалката на тоалетната чиния беше изкъртена и трябваше да сядаме на мръсния смърдящ студен порцелан. На следващия ден, след като дочухме слух, че Калиста и няколко от момичетата се канят да ни проследят в тунелите и да ни нападнат там, прекарахме цялата сутрин преди уроците в разглобяване на винтовете на една от тръбите до вратата на салона. Когато видяхме, че те действително тръгват след нас и стигат до разхлабената тръба, трите с всички сили разтресохме далечният й край, така че тя се разглоби точно пред групичката им и ги заля в облак от гореща пара. Най-зле беше положението при Шайла, която се оказа най-отпред. Няколко дни лицето й беше подуто и червено като на Айрънмен.

Чувствах се… не точно като в кошмар, но като в някаква ужасна сива зона. Все едно бях попаднала в началото на някой от онези стари филми на ужасите, където все още не е достатъчно страшно, но пък е изключително натоварващо и неприятно. Предполагам, че можеше да бъде къде-къде по-зле все пак. Сякаш имахме някакво писано правило — независимо колко изнервящи бяха всичките случки с Калиста, никога не се стигаше до нещо действително фатално. Също така, без значение колко синини и натъртвания й причинявахме ние, никога не отивахме по-далеч от малко кръв и най-много някой счупен зъб. Както и предполагах, предупрежденията на Зилинска да не се доверявам на никого в Лилавата група се оказаха в някаква степен преувеличени. Оказа се, че много от момичетата са се опитали всячески да помогнат на Пилар и да я спасят, докато не дойде помощ отнякъде. Бяха изливали студена вода върху посинялото й лице, други бяха удряли върху гърдите й с юмруци в безуспешни опити да съживят спиращото й сърце. Което всъщност беше далеч повече от онова, което бяха направили от училището, нали така? Бяха ни заключили тук, без надежда за спасение и дори без каквато и да била медицинска помощ. Кои излизаха лошите в случая? И защо смятаха нас за толкова безнадеждно непоправими?

Чувствах се постоянно ядосана, постоянно гневна на училището, ситуацията, родителите ми. В интерес на истината, не е като да не съм очаквала в някакъв момент да ме зарежат напълно. Още в началото на живота си повечето деца израстват с някакво неоспоримо доверие във възрастните — знаят, че дори родителите им да са строги с тях и да ги наказват, го правят за тяхно добро. И дори ако някой насилва или тормози детето си, то винаги се надява, че ще се появи някой друг възрастен, който ще му помогне. Но това, което обединяваше нашата специална Лилава група тук, в „Хидън Оук“, беше именно детството, в което всяка вяра и надежда в родителите ни е била изтръгната, изкоренена. Разчитахме главно на себе си, много рядко една на друга и далеч не живеехме с илюзията, че ако нещата загрубеят, ще се появи някой, който да разпъне спасителната мрежа под нас или да ни издърпа за ръка от потъващите пясъци. Това пренебрежение към нас ме ядосваше, да, но в никакъв случай не ме изненадваше. Знаех, че никога не съм получавала нещо по-добро през живота си и може би не заслужавах да получа.

Както и предположих в началото, учебните часове тук нямаха нищо общо с тези в основната училищна сграда на „златните“ момичета. При нас долу идваха само мистър Дериан и мисис Алсанц, понякога заедно, понякога само един от тях, често пъти се случваше и никой да не се появи. В някои от дните имахме общи часове, в други — индивидуални. Рядко имахме тестове или контролни, защото нямаше дори една от нас, която да полага някакво усилие да запомни нещо от материала. Самите учители изглеждаха така, все едно осъзнават, че си губят времето с нас. Често пъти идваха без предварително да са си подготвили уроците и просто го даваха наслуки, каквото им дойдеше на момента. Както ние, така и те, знаехме, че е напълно безсмислено и безнадеждно да се опитваме да научим нещо в средата, в която живеем. Но въпреки това, ние очаквахме появяването им като някакво развлечение, измъкващо ни от рутината на скучното ежедневие.

Джун винаги имаше индивидуални срещи с мистър Дериан. Завиждах й. Исках и аз да имам малко време с него, дори ако се налагаше да говорим за биология или каквото и да било друго от научната сфера, само и само да се уверя, че нормалният свят извън гимнастическия салон все още съществува. Освен това, исках да го попитам как е Кармен, дали е добре, дали Харисън се чуди къде съм изчезнала и защо. Исках отново да видя съчувствие в очите му и да го използвам, за да получа информацията, от която се нуждаех. Но можех единствено да го гледам умолително, докато той обясняваше за положителните аспекти на еволюцията на маймуните или нещо подобно. Най-накрая, един ден, когато по изключение правихме малък тест, успях да напиша на гърба на листа си, преди да го предам: Моля ви, поискайте да ме видите насаме.

Гледах го, докато нанасяше оценките (сещате се какви бяха повечето, нали). Видях как стигна до моето и прочете написаното, без дори един мускул да трепне върху лицето му. На следващия ден, когато с Джун отидохме да погледнем графика за деня, видяхме, че моето име беше записано срещу индивидуалната среща с Дериан, а не нейното.

— Слава Богу — въздъхнах аз.

Тя ме погледна гневно.

— Какво иска да говори с теб насаме?

— Леле, колко си мила само — студено я изгледах аз и й обърнах гръб.

Не знам защо, но така и не можех да се отпусна и да й се доверя напълно.

 

 

Мистър Дериан и аз се срещнахме в стария кабинет на някогашния треньор на момчешките отбори. Много от момичетата имаха навика да се размотават полуголи там, затова се наложи, преди да се срещнем, да отида и да съобщя на всички, че идва мъж. Това ме накара да се почувствам като негов покровител за момент, сякаш нямаше да се справи и без моята помощ. Събрах няколко от разхвърляните по пода дрехи, за да му направя път да мине. Когато се настанихме в тясната стаичка, той започна да вади учебниците и записките си на бюрото отпред, явно смятайки, че искам да науча нещо повече за митозата. Вместо това обаче, веднага попитах:

— Как е Кармен, добре ли е?

Той ме погледна изненадано.

— Кармен? Да, добре е.

— Върнаха ли я обратно при нормалната група?

Той присви очи зад огромните си очила.

— Къде иначе би могла да бъде?

Явно той изобщо не знаеше, че Кармен е прекарала известно време в тъмницата на Виена, което автоматично означаваше, че не е стояла там особено дълго. Внезапно притеснението ми за нея се превърна в раздразнение. Защо на нея всичко й се разминаваше, а мен ме натикаха в тази помия тук? Най-вероятно беше обещала, че никога повече няма да има нищо общо с мен и че знае, че съм й влияела зле от самото начало. Може би беше облекчена, че ме няма. Може би дори вече беше на тяхна страна. Не виждах никаква друга причина, поради която Виена би я пуснала свободна, ако не се беше разкаяла.

— Ами Харисън? — попитах аз.

— Какво е това Анжела? Разпит?

— Просто искам да се уверя, че всички са добре.

— Е, той е добре. Извади си лист хартия, ако обичаш.

Направих го.

— Всъщност — продължи той, гледайки ме любопитно, а тонът му омекна, — синът ми разпитва за теб повече, отколкото е необходимо.

— О, така ли? — положих усилие да прозвуча напълно спокойно.

— Да, дори се опита един или два пъти да се промъкне с мен тук долу, за да те види.

— Интересно — отбелязах аз, молейки се Дериан да не види как вените на врата ми щяха да се пръснат.

— Разбира се, му забраних.

— Разбира се. Би било неуместно.

Той постави ръка на бюрото. Пръстите му бяха сиви и сухи, с лилави бръчици на кокалчетата.

— Анжела, не зная какво се е случило между теб и сина ми, но каквото и да си мислиш, че криеш от администрацията, най-вероятно отдавна го знаят. Надявам се осъзнаваш, че всяко неподчинение или проблем, в който се забъркаш, ще въвлече и Харисън. Намесвайки него, поставяш моята работа тук под въпрос. А уволнението ми е нещо, което не искаш да се случи, Анжела, тъй като аз съм един от малкото хора, които действително се интересуват от вас и искат да ви помогнат. Разбираш това, нали?

— Разбира се.

Ръката му се премести на рамото ми, когато той се изправи и застана зад мен.

— Добре тогава. А сега. Клетъчно делене. Имаш десет минути.

Нямаше да науча нищо повече от него. Поне не и днес.