Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (33)

Глава тридесет и трета

Когато напуснах офиса на д-р Зилинска, мис Виена ме чакаше в дъното на стълбището, както беше обещала. Първоначално не ме чу, че се приближавам и я хванах абсолютно открита за момент — застанала до прозореца, зяпнала нервно в лакираните си нокти. Трябва да призная, че не изглеждаше толкова зла и отвратително злобна в този момент. Мъхнатата й пола, която по принцип стърчеше в най-странни посоки, сега беше прилепнала до тялото й, а изражението й — уау, изглеждаше направо уязвима. Сякаш не беше сигурна в нищо от това, което се случваше и усилието да поддържа образа на най-голямото зло в училището й тежеше ужасно много. Сякаш не беше сигурна, че това, което прави е… правилно. Предполагам, че когато се налага да играеш главната роля на лошия и да взимаш подобни трудни решения, може би се чувстваш страшно самотен. Както с Тревор — той беше такъв лентяй и безделник, че дори един псевдолентяй като мен изглеждаше направо отговорен. Аз бях тази, която казваше, че не можем да продължаваме да играем на компютърни игри, след като нямахме почти никакви пари, или че ако не си тръгнем веднага от полето за мини голф, ще изпуснем срещата си с някого — такива неща. Както и да е, успях да зърна същността на мис Виена само за секунда. В момента, в който ме забеляза, щитът на гаднярка веднага се появи.

— Предполагам си научила добрите новини? — мазно каза тя, едва сдържайки усмивката си.

— Да, отивам в Лилавата група — безизразно казах аз, най-вече защото предположих, че всяка нотка на вълнение или любопитство щеше да бъде наказана.

— Точно така — ухили се тя, грабвайки една торба с раирани униформи и ми я подаде. — Третият ти дом за следващите много месеци. Направо рекордно постижение за „Хидън Оук“.

— Супер.

Бяхме стигнали до края на следващото стълбище и отново потънахме в мрежата от тъмни тунели под земята. Избрах си една от тръбите по тавана и я следях с поглед, докато се движехме все напред и надолу. Стараех се да запомня многобройните й завои и петна от ръжда, подобно на Хензел, опитващ се да се ориентира в гората.

— Предполагам, че все още ще ви виждам често, нали мис Виена?

Тя се засмя. Имаше способността да усеща хапливите забележки на учениците дори тогава, когато бяха шеговити и не напълно обидни. Признавах й го.

— Страхувам се, че няма да виждаш много от учителите отсега нататък, Карденас. Имаш само три часа учене всеки следобед, през които трябва да ни се подчиняваш. През останалото време, можеш да живееш, както намериш за добре. Или може би е по-добре да кажа, както съучениците ти намерят за добре.

— Това не ми звучи като страхотно образование — подметнах аз, опитвайки се да скрия зародилия се страх в гласа ми.

— Ти вече имаше шанса си да получиш „страхотно образование“, докато беше в Златната група. Сега… е, сега ще получиш това, което действително заслужаваш.

— Защо изобщо работите тук, след като ни мразите толкова много?

Тъкмо завивахме за стотен път, когато тя спря и се облегна леко на стената, сякаш се намирахме на сладки приказки в някакъв бар.

— На много малко хора им пука какво се случва с момичета като вас, Анжела. Нито на полицията им дреме, нито на министерството на културата и образованието, нито на повечето учители, нито дори на родителите ти.

Тези, на които им пука, сме ние, хората, основали тази институция. Единствената институция с желанието и възможността да ви помогне. И се отнасяме с вас дотолкова добре, колкото ни позволите и заслужавате. Което в твоя случай, не бих могла да нарека добре изобщо — тя продължи напред отново.

— Господи, колко мразя това място — казах аз.

— Не, ти мразиш себе си. И най-после ще бъдеш в среда, в която ще получиш именно това, от което се нуждаеш. Пристигнахме.

Бяхме спрели пред трудно различима врата в стената. Когато се огледах наоколо, видях поне дузина подобни, ако не идентични врати по коридора. Тя извади ключа си и го превъртя веднъж, после втори и трети път, докато ключалката най-накрая прещрака.

— След теб — каза тя, — плъзгайки ръждясалата врата навътре, задържайки я отворена.

Пристъпих вътре и минах покрай няколко огромни, отдавна неизползваеми бойлера, хвърлени на земята. Няколко стъпки по-напред пред мен се появи втора врата. Спрях, за да изчакам мис Виена.

— Това е входът към Лилавата група — оповести тя. — Страхувам се, че няма да те придружа вътре. Както вече казах, имаме сключена сделка с момичетата — пълна свобода, доколкото това е възможно тук долу, и среща с нас само между два и пет следобед.

— Има ли нещо друго, което трябва да знам? — попитах аз.

— Никакви правила и никакви оплаквания пред нас относно нещата, които се случват тук. Едва когато намерим ясни доказателства от престъпен характер, се намесваме и наказваме извършителя. За неща, които не могат да бъдат доказани, имате пълната свобода да се разправяте една с друга така, както намерите за добре. Хранителните продукти в суров вид ви се доставят пак между два и пет. Най-важното — нямате право да напускате тунелите.

Можете да се движите, където си искате из тях, но никога на повърхността. По никакъв повод. Не че бихте могли да се измъкнете — както виждаш, вратите са заключени непрекъснато. Препоръчвам ти обаче да стоиш заедно с останалите или поне в близост до тях. Всеки път, когато се окажеш далеч от погледите им, рискуваш здравето и живота на някой от останалите. Няма да ме видиш до утре следобед. Довиждане.

Изчаках, докато не я чух да се отдалечава и да заключва входа към подземията след себе си. Поех си дълбоко въздух и отворих вратата пред мен. Щом пристъпих напред, веднага разбрах, че местообитанието, както се беше изразила мис Виена, представляваше отдавна изоставен гимнастически салон. От тавана висяха стари тренировъчни въжета, а по стените бяха монтирани станки. Останалата част от залата — стените, таванът и подът бяха боядисани в еднакъв мръснобял цвят, като на места боята беше олющена и почти изпопадала. Тъй като прозорците бяха зазидани, осветлението идваше от няколко изкуствени флуоресцентни лампи на тавана. Във всеки ъгъл бяха разпънати по няколко хамака, от ръбовете на някои от които висяха ръце или крака. Подът беше покрит със смачкани чаршафи, остатъци от храна, мръсни дрехи, кутии, хартийки и други боклуци. В средата имаше някакво подобие на планина от кашони, измежду които стара гума на колело, изтърбушени възглавници и картонени кутии. В най-далечния край на салона се виждаха очертанията на врата, очевидно водеща към плетеницата тунели под училището. От дясната ми страна имаше огромен куп с някакво подобие на храна — торби с корнфлейкс, изгнили стари марули и празни пакети от чипс и бисквити. Зад стар и очевидно неизползваем хладилник стояха няколко галона с вода, подпрени един на друг.

Звукът на отварящата се врата очевидно беше прекъснал всички дейности в стаята. Високо момиче с бръсната глава ме погледна с любопитство, докато поглъщаше някакво зле изглеждащо сирене от плесенясала пластмасова кутия. Групичката момичета в центъра прекъснаха играта си на карти и също ме зяпнаха. Мускулеста тийнейджърка, катереща се по едно от въжетата, и малката наблюдаваща я публика, се обърнаха едновременно към мен. От дясната ми страна най-близко стоеше идиотски изглеждащо момиче с лице, обсипано с лунички, дълъг черен бретон, от който съм сигурна, че не виждаше нищо наоколо и огромен задник. Тя се изправи, приближи се до мен и ме зяпна. Зениците на зелените й очи бяха разширени.

— Изпращат някой нов? — прошепна тя. — Толкова късно през годината? Как се казваш?

— Анжела — отвърнах. — Джун тук ли е?

— Дали Джун е тук? Хаха. Тц, ти идваш с мен, аз съм Калиста. Идвай, ще те настаня.

Тя ме грабна за ръката и ме завлачи към един от ъглите с хамаци.

— Я — чух как момичето на въжето се изсмя, — Калиста си намери нов прислужник.

— Не я слушай, не си ми прислужник — тихо се обърна към мен Калиста. — Освен това, трябва да останеш при някой, който може да те защити.

Тя спря по средата на наблъсканите хамаци и ми посочи един празен.

— Това ще е твоето място. А това тук са Тереза, Шайла и Изабела.

Няколко мазни сънени физиономии се показаха от хамаците, зяпайки ме с интерес. С изненада познах Тереза от първия ми месец в пансиона. Изглеждаше ужасно — набита, болнава и като че ли не осъзнаваше напълно къде е и какво се случва с нея. Усетих как по гърба ми полазиха тръпки. Какво се случваше тук?

— Имам тук едни резервни чаршафи — продължи Калиста, докато ровеше в купа боклуци до хамака си. — Сега ще те оправим, споко.

Изобщо не бях сигурна, че искам да бъда „оправяна“. Тереза продължи да мърмори нещо неразбираемо под носа си.

— Млъкни, по дяволите — изръмжа й Калиста и я удари силно през лицето. След това се обърна към мен и каза. — Днес удвоиха дозата й успокоителни и за известно време ще е неадекватна, да знаеш. Мамка му, имах тук някъде чаршафи, сигурна съм.

— Какво, за Бога, си мислиш, че правиш? — чух ясния глас на Джун зад себе си.

Обърнах се и я видях да стои в центъра на салона, хвърляйки гневни погледи към Калиста.

— За нищо на света Анжела няма да остане с вас, боклуци.

— Да не си посмяла да се приближиш — изкрещя й в отговор Калиста.

Джун посочи ухилено към краката си.

— Да ме виждаш да съм престъпила границата, хахо? Не, нали? Анжела, ела тук. Веднага.

Макар че не обичах да ми нареждат по този начин, дори това да беше Джун, се запътих към нея през салона. Тя ме прегърна през рамо и ме поведе към отсрещната стена, игнорирайки бесните крясъци на Калиста.

— Извинявай за тона — бързо каза тя, — но за да се появя в тая дупка при тези отрепки, е наложително да се покажа властна. Водим малка война, така да се каже.

Минахме през цялата дължина на салона към отсрещния ъгъл с провесени хамаци.

— В торбата, която Виена ти е дала, трябва да имаш хамак. Калиста е тук от прекалено отдавна, явно е забравила, че те изпращат тук долу, поне с това.

И действително, в торбата имах хамак. Докато се опитвахме да го разпънем правилно, Джун ме погледна сериозно.

— И така, какво направи, за да те изпратят тук? Ограбила си годишните такси? Отровила си Виена?

— Близо — усмихнах се аз, — ударих я. Но се оказа, че и за това по-голямата част от администрацията е смятала, че съм за тук от самото начало. Може би нямаше нужда да я удрям, за да ме преместят. Но пък много исках да го направя.

— А така, момиче — ухили се Джун. — Най-добре е да направиш нещо такова, преди да са те изпратили тук. Ако сега си позволя да ударя Виена например, ще ме убият. Буквално. Не е като да не се е случвало вече.

— Какво искаш да кажеш? — ококорих се аз.

— Те са чудовища — долетя слаб глас наблизо. Обърнах се и видях Райли, облегната на стената, замислено гледаща в нас.

— Кого са убили? — прошепнах аз.

Честно казано, не ми се вярваше да е съвсем така. Зилинска беше заблудена и съзнателно зла на моменти, но не смятах, че е способна на убийство.

— Сериозно ли искаш да го чуеш сега? Добре — въздъхна тя, когато кимнах. — Онова момиче, за което питаше непрекъснато. Пилар, нали?

Поех си дъх рязко.

— Пилар Феликс? Братовчедка ми?

— Да, същата. Винаги ли е била толкова болнава? Имам чувството, че имаше алергии от всичко, дори от въздуха. Както и да е, миналата седмица й дадоха хляб, замесен от някакви ядки, към които тя имала алергия. Съвсем скоро след това изпадна в шок, точно тук, на този под. Никой не дойде да помогне, независимо колко много викахме за помощ. Така че тя буквално спря да диша пред очите ни. Устните й бяха посинели до момента, в който най-накрая се появиха и изнесоха тялото й.

Не можех да кажа нищо. Чувствах се така, все едно ме бяха ударили с нещо тежко по главата.

— Няма ли нещо… като паникбутон или… нещо? — заекнах аз.

Райли поклати глава.

— Това тук е чистилище. И всички ние ще бъдем изпратени в ада рано или късно.

Джун я сръга силно в ребрата.

— Райли е нашата малка мажоретка, нали така, Райлс?

Пилар беше мъртва. Помнех последния път, когато я бях видяла. Беше на една от хилядите роднински сватби и бяхме откраднали по парче от сватбената торта предварително. Смеехме се и наблюдавахме скришом изненадата на лицето на булката, когато видя празните места в тортата си. А сега Пилар беше мъртва. И всичко се беше случило само преди няколко дни. Беше мъртва заради това ужасно, опасно и кошмарно място.

— Ух, добре ли си? — загрижено ме погледна Джун.

— Не мога да повярвам — прошепнах аз.

Усетих как ме залива гняв и отвращение към „Хидън Оук“. Свалих хамака, увих ръцете си в него и заблъсках по стената в истерия. Едва когато по белия плат започнаха да избиват петна от кръв, Джун ме спря.

— Уау. Ти наистина си от „Лилавите“ — каза тя, след което седна до мен и ме прегърна успокоително. — Не се притеснявай, имаме план.

— Ти я замени — прошепна Райли с треперещ глас. — Те държат само двайсет от нас тук долу. Пилар умря. И пратиха теб да я замениш.

— Това е зловещо — намръщих се срещу нея.

— Ей, Райли е малко разстроена напоследък, но е на наша страна — обади се Джун. — Без кавги, моля ви се. И без това положението е достатъчно тежко с Калиста и орките й наоколо.

— Но това е истината — настоя Райли. — Ти трябва да знаеш истината.

— Бихте ли ме оставили сама за малко? — попитах изморено, докато развивах ръцете си от хамака и притиснах кървящите си юмруци в скута си.

Джун се огледа наоколо, усмихвайки се виновно.

— Сори, че трябва да ти го кажа, но самотата е лукс, който няма да откриеш тук.