Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (16)

Глава шестнадесета

Кармен така и не се върна. Една сутрин, когато се прибрах в стаята ни от закуска, видях, че всичките й вещи бяха изчезнали. Дали не я бяха изключили? Или пък я бяха изпратили при онези момичета, които също не виждахме никога повече? Опитах се да получа някакви отговори, но никой — нито д-р Зилинска, нито Спайсър — ми обърнаха внимание. Сякаш Кармен никога не беше съществувала. Може би трябваше да се радвам, че имам цялата стая само за себе си. Вече нямаше нужда да залоствам вратата на банята. Без повече среднощно хъркане. Без повече стъпване върху чужди дрехи. Но вместо това, бях сама. Изолирана. Точно каквато „Хидън Оук“ искаше да бъда.

По време на следващите няколко следобедни срещи д-р Спайсър продължи да съобщава още и още имена на момичета, които да напуснат стаята, смалявайки групата ни все повече. Накрая останахме само аз, Джун, Райли, Тереза и още няколко момичета. Датата, на която трябваше да се преместим в главната сграда, както Морийн беше казала, бързо наближаваше. Бях започнала да отбелязвам дните с чертички над леглото си като същински затворник и бях стигнала до двадесет и седем. Оставаха само още три дни.

Този следобед, още с влизането в залата, ми стана ясно, че следва сблъсък. Джун стоеше права, с физиономия, сякаш някой й е измъкнал любимата закуска изпод носа. Всички знаехме, че когато тя искаше да говори, сцената винаги си заслужаваше. Седнах на едно от най-задните места и се приготвих да наблюдавам. Имах известна идея защо изглежда толкова ядосана днес и донякъде аз самата имах вина за това. Примирието между мен и Райли бе нарушено същата сутрин по време на закуска.

Проблемът се състоеше в това, че бях взела царевичното кексче, което Райли искала — заклевам се напълно несъзнателно — и тя започна да обяснява на висок глас как щяла да ме пребие така, както Тревор пребил дядо ми. Не можах да повярвам, че изричаше тайната ми на глас! Докато стоях онемяла пред нея, глупавото кексче, заради което стана целия проблем, дори падна на земята. Джун веднага застана на моя стана и така зашлеви Райли през лицето, че буквално я просна на пода. Когато Райли се опита да се изправи, тя я събори отново долу. Дори след закуска виждах колко бясна е Джун, че Райли беше нарушила правилата на групата ни. Тя се опита да говори с нея, но без успех. Тогава се приближи до мен и — изненадващо — каза, че съжалява. Но това също не подобри настроението на Джун. Тя имаше онзи поглед на лицето си, който вече познавах — търсеше върху кого друг да излее яда си.

Д-р Спайсър влезе в стаята, както винаги бавно и спокойно, със сериозно изражение на лицето си, сякаш беше президент на огромна бизнес компания. Огледа ни внимателно. Бяхме останали само шест.

— Добър ден, момичета.

— Здравейте — измърморихме ние. Без Джун, която седеше и гледаше напред с блеснали очи.

— Както знаете, имате индивидуални консултации този следобед, но преди това имам да съобщя още няколко имена. Моля всеки, който чуе името си, да излезе навън.

Джун се облегна на една ръка и разроши бавно косата си. Гледаше д-р Спайсър с присвити очи, сякаш беше полусънена. След това вдигна високо ръка.

— Да, Джун? — неохотно попита д-р Спайсър.

— Чудех се, док — започна тя, — какво ще стане, ако някое момиче откаже да излезе, преди да сте му казали къде отива?

Д-р Спайсър не изглеждаше развеселена или в настроение за подобни въпроси.

— Седни — нареди тя.

Джун обаче остана права и отпусна тежестта върху единия си крак, сякаш беше на разходка.

— Имам предвид, вие ни учите да бъдем отговорни и да умеем да се пазим, нали така? И не ми изглежда особено благоразумно да послушаме някой, който ни казва да си съберем нещата и да го последваме някъде, при положение, че дори не знаем къде е това „някъде“.

— Аз не съм „някой“. Аз съм вашият лекар и настойник, докато сте тук в това психиатрично училище, и вие сте под моя непрекъснат контрол — тя се усмихна за части от секундата при думата „непрекъснат контрол“. Аз обаче го видях. Очевидно Джун също.

— За това всъщност става въпрос, нали? — повиши глас тя. — Не терапия, не рехабилитация, а контрол. Целият контрол върху животът ни, съсредоточен във вашите ръце.

— Това е достатъчно, Джун. Движиш се по много тънък лед тук.

— Нима? И какво ще стане?

— Искаш да прекараш последните си дни тук в мазето ли?

— Не би ми попречило. Имам доста неща, за които да си мисля.

Д-р Спайсър се изправи.

— Отново ще помоля момичето, което чуе името си, да излезе и да приготви багажа си.

Джун се тръшна силно върху стола си и каза:

— Не мисля, че ме чухте добре, д-р Спайсър. Не сме готови да се разделим с още някоя от нас.

Спайсър се усмихна ледено.

— Няма да чуеш своето име, можеш да си спокойна — каза тя.

— О, така ли? Току-що издадохте нещо, докторе. Сарказмът ви ни подсказа, че явно да бъдеш избран е нещо хубаво. Значи нещо хубаво се случва с избраните досега момичета, нали?

Аз огледах малката ни групичка. Бяхме останали само най-гадните и проблемни момичета, повечето истински престъпници. Харесвах ги всичките.

— Ако се обадиш още един път, ще бъдеш наказана.

Видях как Джун водеше някаква вътрешна борба дали да млъкне, или не. Отвори уста, после стисна устни и най-сетне седна на стола си. Не изглеждаше засрамена в никакъв случай, просто искаше да види какво ще се случи. Следващите думи на д-р Спайсър върнаха мислите ми светкавично в стаята.

— Анжела, качи се горе и събери нещата си.

Примигнах.

— Аз, д-р Спайсър?

Тя кимна. Аз продължавах да седя, зяпнала ръцете си.

— Тя няма да ходи никъде — обади се Джун.

— Това не зависи от теб — сряза я д-р Спайсър.

— Къде, по дяволите, ще я водите? — изкрещя вече Джун.

— Анжела, моля те излез веднага.

Притиснах ръце безпомощно. Не бях сигурна какво искам да направя. Чувствах се много по-привързана към Джун, естествено, но д-р Спайсър имаше далеч повече власт тук. Тогава Джун се приближи към мен и като седна на стола зад мен, ме прегърна силно. Може би трябваше да ми подейства успокояващо, но вместо това се почувствах като неин заложник.

— Искаш цяла седмица наказание ли, Джун? — попита д-р Спайсър. — Защото си много близо да го получиш.

— Ако това да бъде цяла седмица далеч от вас се брои за наказание, нямам нищо против — озъби се Джун.

— Специално в твоя случай, смятам, че самотата е едно от най-тежките наказания, които можеш да получиш. Но не се притеснявай — от следващата седмица ще откриеш, че имаме много голямо разнообразие от варианти да се справяме с такива като теб.

— Не мисля, че искам да отида — обадих се аз тихо. Гласът ми трепереше.

— Моля? — ококори се д-р Спайсър.

— Не искам да отида — повторих аз, усещайки силната прегръдка на Джун.

— Наказание в мазето и за двете в такъв случай. Наложи се да извикат цели три надзирателки, за да успеят да ни свалят до там.