Елиът Шрифер
Училище за лоши момичета (11)

Глава единадесета

Следяха ни през цялото време. Нямахме си идея колко точно ни наблюдаваха. Когато бяхме заедно. Когато бяхме сами. Когато бяха в стаята с нас или вечер на камерите. В началото си мислехме, че едва ли някой наистина следи всяка минута от това, което се случва пред мониторите. Грешахме. Виждаха всичко. И си водеха бележки. Може би трябваше да помислим повече какъв точно беше грандиозният им план. Но ние бяхме по-заети да се опитваме да не си навличаме допълнителни неприятности. Казаха ни, че двадесетте минути преди лягане са свободното ни време. Свободно от камери. Излъгаха ни. Всички използвахме това време, за да заздравим приятелства и естествено — да си създадем нови врагове. Те знаеха, че това ще стане. Нарочно го предизвикаха. А ние си нямахме дори идея. Те бяха истинските ни врагове.

* * *

Естествено, нашата група веднага съобщи на следващата какво ще представлява обядът им с д-р Спайсър и те имаха достатъчно време да си изградят предварителна стратегия кой да номинират. Само че вместо д-р Спайсър вътре ги чакаше д-р Зилинска, която ги накара да правят някакви скучни психологически упражнения. Случи им се едва на другия ден на закуска. Горката Кармен беше номинирана първа и излезе да прави обиколки на двора цял час.

— Какво се опитват да направят с това? — попита Джун, докато трите се хранехме същата вечер. — Като се замислиш всичките им „добри намерения“ изглеждат като огромен балон с въздух под налягане.

Кармен кимна, дъвчейки, но каза:

— Мисля, че се опитват да ни научат да делим повече.

— Че ние да не сме на осем? — изпуфтя Джун.

— Ние сме егоистични, егоистични лоши момичета — закачливо прошепнах аз.

— Да бе, знам. Направо чувам в главата си отговора на Спайсър, ако я попитам същото — „Егоизмът е недопустим, Джун“. И вероятно в някакъв аспект е права и този урок би бил полезен. Ако бяхме глупави обаче. Само че не всички сме лапнали въдицата. Някои виждаме по-далеч и единственото, което научаваме, е, че сме безпомощни и че ще продължават да ни манипулират. Ще продължават да ни карат да вярваме, че няма нищо нередно в това да се държиш с едно човешко същество все едно е лабораторен плъх, ако имаш властта да го направиш. Някой от вас потърси ли „Хидън Оук“ в гугъл, преди да дойде?

И двете с Кармен поклатихме отрицателно глави. Имах си достатъчно проблеми тогава — Тревор, дядо ми, родителите ми. Хич не ми беше до това.

— И аз не се бях поинтересувала — продължи Джун тихо, — докато не ме изритаха по време на миналогодишната ориентация. И да ви кажа честно, първите няколко страници в интернет са чиста пропаганда, анонимни статии, хвалещи смелите техники на училището и подобни глупости. Само че, ако се поразровите по-надълбоко, ще намерите няколко мнения на момичета, които вече са били тук. От думите им се усеща, че са тотални развалини, че са зле, много зле. Имало е опити да затворят училището. Неуспешни, разбира се. Кой съд ще повярва на думите на група истерични тийнейджърки?

Тя изглеждаше толкова истински ядосана, че дори не ми мина през ума да оспоря това, което казва. Но беше пропуснала нещо много важно — „Хидън Оук“ не е бил затворен, защото техниките му успяваха — поне за една част от момичетата. Вместо това тихо я попитах къде е била онази нощ, когато видях стаята й празна на компютъра на д-р Зилинска и как е успяла да се измъкне. Тя не каза нищо, само ме погледна ококорено и сложи пръст пред устните си. След това продължи, сякаш изобщо не беше чула въпроса ми.

— И повярвайте ми, дори не искате да знаете защо старото момчешко училище „Хийт“ е било затворено. Няма да можете да спите доста време, ако разберете какво се е случило зад същите тези стени тук.

— Какво, какво? — опули се Кармен.

Джун се загледа в ивицата светлосиньо небе над гората и каза:

— Все още не сте готови да го чуете.

— Ама каква си кралица на драмите само — изпуфтях аз.

— Отивам да се поразходя — отвърна тя.

Естествено, всички знаехме, че това не е позволено, но тя просто остави чинията си и бавно пристъпи на двора, докосвайки върховете на високите треви с ръце, сякаш бяха нейна лична плантация или нещо от сорта. Зачудих се защо ли никой от надзирателите не казва нищо. Едва когато се върна (а нямаше къде да избяга — това беше най-лошото на „Хидън Оук“), получих отговор на въпроса си. Бяха я оставили да го направи, само за да могат да я накажат след това. Джун прекара следващите пет часа заключена в малка стаичка в мазето. Наказание със самота. Изглеждаше дори приятно, в сравнение с това, което очакваше останалите от нас.

Джун пропусна следващите часове със странни тестове и интервюта. Аз бях с групата, с която бях и миналия път. Бяхме в същата стая, но два от столовете бяха дръпнати настрани и облегнати на стената. Д-р Спайсър нареди двете с Ребека да седнем на тях. След това се разположи до нас и ни загледа с очакване, докато Райли, Лорийн и Сами зяпаха към нас мрачно.

— Какво става докторе? — попитах накрая.

— Вие двете с Ребека победихте миналата седмица, затова сега на вас се пада отговорността да решите кой да получи стоте кредита накрая на тази игра.

— Не съм убедена, че искам да взема такова решение, д-р Спайсър — обади се Ребека.

Явно и тя беше забелязала гневния поглед на Райли, който тя стрелваше към нас периодично. Да го играем важни в момента беше равносилно на самоубийство.

— Какви ще бъдат критериите ви? — попита Спайсър, игнорирайки Ребека. Явно нямаше мърдане от задачата.

— Какво ще правим? — прошепна тя към мен.

— Нещо абсурдно. Избери число от едно до двайсет.

— Окей.

— Така — започнах аз. — Ребека е избрала число от едно до двайсет. Изберете си и вие по едно и да го чуем. Което е най-близо до това на Ребека, печели.

— Десет — каза Сами.

— Единадесет — обади се криво Райли.

— Девет — завърши Лорийн.

— Смотли — заяде се Сами.

— Моето число е четиринайсет — каза Ребека.

Вдигнах ръка. Не можех да оставя Райли да спечели.

Не и след като ме беше обидила. Не и след като не спираше да говори зад гърба ми и да саботира всичките ми опити да се сприятелим.

— Моето пък е четири. Четиринадесет минус четири е десет. Сами, ти печелиш.

— Суперско.

— Райли, Лорийн, заминавайте за обиколки — заповяда д-р Спайсър.

 

 

Вечерта двете с Кармен седяхме сами както обикновено, ровейки в салатата си, оплаквайки се една на друга колко сме изморени. Главата ми щеше да се пръсне от мисли за Тревор и изгарях от желание да разкажа на Кармен за него, майната им на камерите.

— Забелязваш ли — прекъсна мислите ми тя, — че малко по-малко сякаш ни разделят на строго определени групи?

— Ъ? — отвърнах с пълна с домат уста. — Какво имаш предвид? — попитах, когато преглътнах.

— В началото всички бяхме заедно. Аз се падах в групата ти при общите терапии, друг път Кони, например. Но сега сме едни и същи хора всеки път. Примерно никога, ама никога не съм се падала с Джун. Винаги съм с добрите момичета. Или с по-добрите момичета, по-точно.

— Не смятам, че са ме сложили в някаква точно определена група — замислено отвърнах аз.

— Напротив. Ти си с лошите.

— Не смятам — повторих аз.

И наистина не мислех така. Тук имаше доста по-трагични случаи от мен, Ребека или Лаура. Онази ужасяваща миризма, която ни събуди в началото, се беше оказало, че идва от стаята на едно от най-сбърканите и откачени момичета тук. Подпалила си униформата в мивката и тъй като на етажа нямаше кой знае колко модерна климатизация, прекарахме целия следващ ден в давене и кашлица от найлоновите изпарения. Освен това, Арден и Долорес — и двете вероятно изключени, едната заради кошмарно поведение, а другата заради злоупотреба с лекарства. А, и Би — която търгуваше по доста гнусен начин с малкото разрешени медикаменти (ако някое от момичетата, на които беше позволено да взема определени лекарства заради здравословните си проблеми, запазеше хапчето под езика си и след това го дадеше на Би, тя му уреждаше по някой допълнителен кредит по време на игрите). Шаная поздравила д-р Зилинска със силен юмрук в лицето, задето докторката я нарекла нарцистична. Тереза пък толкова често беше в мазето, изтърпявайки поредното си наказание, че понякога забравяхме, че е тук. В сравнение с всички тях, направо бях ангелче. Момичетата в моята група просто опитваха да гладуват до смърт, мечтаеха за бягство и понякога се самонараняваха. Съвсем нормални неща, нали?

— Но защо ли държат лошите с лошите, а добрите с добрите? — продължи Кармен. — Не е ли по-логично да правят обратното? Да ни държат всички заедно, за да можем евентуално да си помогнем една на друга?

— Колко мило и наивно, Кармен.

— Сериозно говоря. Не схващам.

На мен пък ми се струваше напълно логично. Лошите бяха държани в една група с лошите поради същата причина, поради която в градовете правителствата строяха гета. Управляващите искат да държат негодните хора заедно изолирани, за да не докосват и омърсяват всичко останало. Тъкмо щях да кажа на Кармен това, когато чухме трясък, последван от силен писък откъм масата с храна. Видяхме Райли да лежи на пода, а Джун стискаше косата й в юмрук. В другата си ръка държеше чаша с димяща вряла вода и периодично изсипваше по няколко капки върху опитващата да се освободи Райли. Всеки път, щом врящата вода докосеше врата на Райли, тя издаваше пронизителни писъци и още по-яростно се опитваше да се измъкне. Другите момичета образуваха кръг около двете, жадни за зрелище, и насърчаваха Джун с пронизителни викове. Надзирателката се опита да хване ръката на Джун, но тя я отблъсна силно и продължи зловещото си изпълнение. По това време Райли вече крещеше пълни безсмислици, а вратът й беше червен като домат. Надзирателката отново се опита да издърпа Джун за ръката, при което останалата вода се изля върху ревящата на пода Райли. Определено смятах, че е ужасно да изливаш вряла вода върху жив човек, но от друга страна, малко съжалих като видях чашата празна. Заместник-директорката се появи светкавично и Джун, напълно осъзнаваща какво я очаква, се остави да я отведат като осъден на смърт престъпник. Преди да я издърпат през вратата обаче, тя посочи право към мен и промърмори нещо неразбираемо.

Същата вечер, докато с Кармен се подготвяхме за сън и чакахме да чуем отчетливото заключване на вратата, чух как тя бавно започна да се отваря. Обърнах се мигновено, само за да видя как една ръка бавно постави голяма лъжица, явно открадната от трапезарията, между вратата и магнитната ключалка. След това ръката изчезна. Десет часа удари и ключалката прещрака, но вратата остана отворена.

— Кармен, какво става? — прошепнах аз.

— Хм — измърмори само тя, прокарвайки нервно пръсти през косата си.

Не махнахме лъжицата, естествено. Не я бяхме сложили ние, така че едва ли щяха да ни накажат за това. А възможността за приключение, случващо се под носа на докторите, беше твърде вълнуващо, за да я изпуснем. Легнахме си в леглата, не откъсвайки поглед от вратата, а очите ни просветваха в тъмнината.

Най-накрая нещо се случваше.