Кристин Хана
Между сестри (8)

Глава 8

Някои бракове приключват с горчиви думи и грозни епитети, други — с обилни сълзи и прошепнати извинения; всеки процес е различен. Постоянна е само тъгата. Печели ли, губи ли, пледира ли, когато съдията удареше с чукчето по дървената банка, Меган винаги се вцепеняваше. Умирането на една женска мечта беше нещо студено и в Семейния съд се знаеше със сигурност, че жена, преминала веднъж през развод, никога не гледа на света или на любовта по стария начин.

— Добре ли си? — Меган попита Мей.

Клиентката й седеше вдървено с ръце, скръстени в скута си. Един външен наблюдател би казал, че тя изглежда много спокойна, даже безразлична към сърцераздирателната драма, разиграваща се в съдебната зала.

Меган знаеше по-добре. Знаеше, че Мей беше на ръба на душевния срив. Само неимоверно усилие на волята я спираше да изпищи.

— Добре съм — каза Мей, която дишаше учестено. Всъщност нямаше нищо чудно в това.

Меган докосна ръката на Мей:

— Хайде да отидем да хапнем нещо.

— Храна — беше отговорът на Мей: нито съгласие, нито отхвърляне на идеята.

Съдийката се изправи сред залата; усмихна се на Меган, после на Джордж Гатърсън, адвоката на опонента; после напусна залата.

Меган помогна на Мей да стане. Хвана я под ръка, за да не залита, и двете тръгнаха към вратата.

— Кучка.

Меган чу как Мей си пое рязко въздух и я усети как се напрегна. Мей се олюля и спря.

Дейл Монро бързаше към тях. Лицето му беше тъмночервено, дори лилаво. Една изпъкнала синя вена пулсираше на челото му.

— Дейл — каза Джордж, като се протегна към клиента си. — Не ставай глупав…

Дейл блъсна ръката на адвоката си и продължи да напъва напред.

Меган пристъпи бързо и застана между Дейл и Мей.

— Стойте настрана, мистър Монро.

— Аз съм, доктор Монро, алчна кучко.

— Чудесен изказ. Трябвало е да завършите един добър колеж по изкуствата. А сега, моля, отдръпнете се. — Тя усещаше, че Мей трепери зад нея, диша тежко. — Дръж клиента си далеч от мен, Джордж.

Джордж вдигна ръце:

— Той не ме слуша.

— Ти ми отне децата — каза Дейл, като гледаше право към Меган.

— Имате предвид, че аз съм измамила и прехвърлила сметките, без знанието на съпругата ми… или че аз съм откраднала парите и ценните книжа от семейството си? — Тя пристъпи към него. — О, я, чакай! Искате да кажете, че аз съм чукала учителката по пиано на дъщеря си всеки вторник следобед.

Той пребледня. Вената на челото му изпъкна още повече. Отстъпи настрана и се опита да улови погледа на съпругата си. На бившата си съпруга.

— Хайде, Мей — каза той. — Ти ме познаваш най-добре. Не съм правил нищо такова. Ще ти дам всичко, което поискаш. Но децата… не мога да ги виждам само през уикендите и за две седмици през лятото.

Той наистина звучеше искрено. Ако Меган не беше видяла грозната истина в черно и бяло, тя би повярвала, че той е истински разстроен за децата.

Тя заговори бързо, за да предпази Мей:

— Подялбата на авоарите беше справедлива и равностойна, доктор Монро. Настойничеството беше справедливо разпределено и когато се успокоите, сигурна съм, че ще се съгласите с мен. Ние всички изчетохме показанията относно начина ви на живот. Ставате и излизате в шест сутринта, преди да се събудят децата, рядко се връщате вкъщи преди десет вечерта, след като те са си легнали. Уикендите прекарвате с приятели, играейки голф или покер. Дявол да го вземе, вие, вероятно ще виждате децата си сега по-често отколкото когато сте живели с тях в една къща — Меган се усмихна, доволна от себе си. Това беше умен, добре обмислен аргумент. Той не би могъл да не се съгласи. Тя погледна Джордж, който стоеше мълчаливо до клиента си. Адвокатът изглеждаше много зле.

— Ти за коя се мислиш? — прошепна Дейл дрезгаво, като пристъпи към нея; ръцете му бяха свити в юмруци.

— Смятате да ме ударите ли, Дейл? Хайде, давайте. Изгубете и малкото настойничество, което имате.

Той се поколеба. Тя пак пристъпи към него:

— И ако ударите Мей още веднъж, или просто я докоснете по-грубо, ще се окажете отново в съдебната зала, само че тогава няма само парите ви да са застрашени. Това ще бъде пълното Ви освобождаване…

— Заплашваш ли ме?

— Аз ли? — Погледите им се срещнаха. — Да. Вече изяснихме ли го? Стойте далеч от клиентката ми или аз ще направя така, че животът ви да се превърне в истинска сцена от Оз. И нямам предвид Манчкинленд. През петък можете да паркирате пред къщата и ще чакате децата да излязат. Ще ги връщате навреме, както е определено, това е договорката ви с Мей. Всички заедно ще изясним подробностите, ясно ли е?

Мей я хвана за ръката, наведе се към нея и прошепна:

— Хайде да си вървим.

Меган усети нотки на изтощение и умора в гласа на Мей. Това напомни на Меган за собствения й развод. Беше се опитала да бъде силна, но в момента, в който излезе от залата, тя рухна като стар мост, направо се разпадна. Една част от нея си замина безвъзвратно.

Тя грабна куфарчето си от дъбовата библиотечна маса, а с другата си ръка прегърна Мей през кръста. Двете заедно излязоха от съдебната зала.

— Ще си платиш за това, кучко — крещеше Дейл зад гърба им. После нещо се сгромоляса на пода.

Меган реши, че това е другата дъбова маса и не се обърна. Продължи да върви с ръка около кръста на Мей и да я води към асансьора. Двете застанаха една до друга в тясната кабинка. В момента, когато вратата се затвори, Мей избухна в сълзи. Меган хвана ръката й и я Стисна лекичко.

— Знам, че сега ти се струва невъзможно, но животът ти ще се оправи. Обещавам ти. Не веднага, не и толкова бързо, но ще се оправи.

Тя поведе Мей към стъпалата на съдебната палата. Небето беше тъмно и посивяло от натрупаните облаци. Силен дъжд се изливаше върху задръстените от коли улици. Слънцето не се виждаше изобщо. Явно и то беше тръгнало с гъските на юг, към Флорида и Калифорния. Нямаше да се върне в Западен Вашингтон преди четвърти юли.

Те тръгнаха по Трета улица към кафенето на юристите „Анекс“ — любимото място за обяд за всички юристи от съда.

Докато стигнаха до входа му, костюмът на Меган беше станал вир-вода. Сиви ивици се стичаха по яката на бялата й копринена блузка. Ако имаше аксесоар, който никой от местните хора тук не притежава, то това е чадърът.

— Здравей, Мег — казаха няколко нейни колеги, докато минаваше през ресторанта към една празна маса в дъното. Тя дръпна един стол да седне Мей и после седна срещу нея.

След минутка една забързана сервитьорка спря до тяхната маса. Тя извади молив от конската си опашка.

— Какъв ден е днес за вас — за шампанско или за мартини? — попита тя Меган.

— Определено за шампанско. Благодаря.

Мей погледна през масата към нея.

— Ние няма да пием шампанско всъщност, нали?

— Мей, ти сега си милионерка. Децата ти могат да завършат Харвард, ако искат. Имаш красив дом на брега в Медина и нямаш да плащаш ипотеки. Дейл, от друга страна, живее в къща от хиляда и триста квадрата в Къркленд. Имаш пълно попечителство над децата. Дявол да го вземе, ще празнуваме.

— Какво се е случило с тебе?

— Какво имаш предвид?

— Моят живот беше поразен от ракета „Скъд“. Мъжът, когото обичам, си замина. Сега разбирам, че той може би е съществувал само в съзнанието ми. Трябва да живея с факта, че не само съм сама сега, но очевидно съм и глупачка. Децата ми ще трябва да живеят с мисълта, че семействата се случва и да се разпаднат, че любовта не е вечна и преди всичко, че обещанията може и да не се спазват. Те, естествено, ще продължат нататък. Това е, което децата и жените правят — продължават напред. Никога няма да сме едно цяло отново. Аз ще имам пари. Голяма работа! Предполагам, че и ти имаш пари. С тях ли спиш нощем? Те ли ти държат ръката, когато нощем имаш кошмари?

— Дейл държеше ли ти я?

— Преди години — да. За съжаление, аз го пазя в сърцето си точно от онова време. — Мей погледна ръцете си. Към годежния пръстен. — Имам чувството, че кървя. А ти си седиш и пиеш шампанско. — Тя погледна отново нагоре: — Какво не е наред с теб?

— Работата ми е тежка — отговори Мег искрено. — Понякога единственият начин да се справя…

В ресторанта настана суматоха. Чу се звън от счупена чаша, трясък от преобърната маса, женски писък.

— О, не! — Мей дишаше тежко. Беше пребледняла.

Меган се намръщи:

— Какво по…? — Тя се завъртя на стола си.

Дейл стоеше на входа с оръжие в лявата си ръка. Когато Меган го погледна, той се ухили и прекрачи падналия стол. В усмивката му нямаше веселост, той плачеше. А може и да беше от дъжда.

— Остави оръжието, Дейл! — Тя се учуди на спокойствието в гласа си.

— Ти вече нямаш думата, адвокатке.

Една жена в черен костюм на райета запълзя по пода. Тя се придвижваше бавно и накрая се добра до вратата. После се изправи и хукна.

Дейл или не я забеляза, или му беше все едно. Той имаше очи само за Меган.

— Ти разруши живота ми.

— Остави оръжието, Дейл. Не искаш да направиш някоя глупост.

— Аз вече направих нещо глупаво. — Гласът му пресекна и Меган видя, че той плаче. — Имах любовна връзка, бях алчен и забравих колко обичам съпругата си.

Мей понечи да се изправи. Меган я хвана, натисна я да седне и след това самата тя се изправи.

Вдигна ръце. Сърцето й усилено се опитваше да изхвръкне през гръдния й кош:

— Хайде, Дейл. Остави пистолета. Ние ще ти помогнем.

— Къде ти беше помощта, когато се опитвах да кажа на жена си колко съжалявам.

— Сгреших, съжалявам. Този път ние ще седнем всички заедно и ще поговорим.

— Мислиш си, че не знам как съм се издънил? Повярвай ми, лейди, знам. — Гласът му пресекна пак. По бузите му се стичаха сълзи. — Исусе, Мей, как стигнахме дотук?

— Дейл — произнесе името му Меган със спокоен равен глас. — Знам как…

— Млъквай. За всичко си виновна ти, кучко. Ти натвори тази бъркотия. — Той вдигна пистолета, прицели се и натисна спусъка.

 

 

Джо се събуди с треска и болки в гърлото. Суха, дразнеща кашлица го накара да се изправи, преди да е отворил напълно очите си. Когато му поотмина, той седна със замъглени от сълзи очи, отчаяно нуждаещ се от вода.

Блестящ слой скреж покриваше спалния му чувал и свидетелстваше за надморската височина на мястото. Въпреки че дните в тази част на щата бяха горещи като пъкъл, нощите бяха студени.

Той се закашля отново, после изпълзя от спалния чувал. Пръстите му трепереха, докато навиваше чувала и го връзваше за раницата си. Измъкна се от все още тъмната гора и се показа като къртица на слънцето, мигайки. Слънцето вече се сърдеше, докато се издигаше на безоблачното небе.

Джо изрови четката за зъби, сапун и паста за зъби от раницата си и като клекна до бързея на заливчето Айсикъл, се приготви за предстоящия ден.

Когато свърши, той дишаше тежко, сякаш не си беше измил зъбите, а беше участвал в Бостънския маратон.

Огледа се във водата на реката. Въпреки че отражението му се размазваше от вълните, бистрата вода показваше образа му с изненадващи подробности. Косата му беше прекалено дълга и разбъркана, също като храсталака, който му служеше за легло през последните две нощи. Гъста брада покриваше долната половина на лицето му; приличаше на сиво-черен юрган. Клепачите на очите му тежаха като от силна умора.

Джо имаше рожден ден днес. Четирийсет и третият.

В друго време — друг живот — това би бил празничен ден, семеен празник. Даяна винаги бе обичала партитата; лесно ги организираше. В годината, когато той навърши трийсет и осем години, тя беше запазила Спейс Нийдъл и беше наела имитатор на Брус Спрингстийн да пее песни от тяхната младост. Мястото беше пълно с техни приятели. Всички искаха да споделят празника с него. Тогава!

Той въздъхна и се изправи на крака. Бърза проверка на портфейла и джобовете му показа, че отново е почти фалирал. Парите, които беше спечелил миналата седмица с косене на ливади, почти се бяха стопили.

Нарамил раницата си, той тръгна покрай лъкатушещата река извън Нешънъл Форест. Докато стигна до магистралата, Джо се беше изпотил толкова много, че се налагаше непрекъснато да си трие очите. Челото му гореше; знаеше, че има треска. Поне сто градуса. Той гледаше черната река от асфалт, която водеше до малкия градец Лийвънуърт.

От двете страни високи зелени борови дървета стояха като стражи.

Градчето беше само на миля и нещо напред. Можеше да види сградите в баварски стил, стоповете на колите и билбордовете. Сигурен беше, че това е градче, където се продават целогодишно ръчно изработени коледни украси и има странни хотелчета на всеки ъгъл. Градче, което приветства туристите и посетителите с отворени обятия.

Освен ако не изглеждаш и миришеш като Джо.

Беше много изморен да се катери по хълма, така че свърна към града. Краката го боляха, а стомахът го прививаше. Не беше се хранил нормално от няколко дена. Вчера беше оцелял благодарение на неузрели ябълки и остатъка от телешката пастърма.

До града болката беше станала непоносима. Около два часа обикаля от врата на врата да търси работа. Нямаше.

Накрая, на гара Шеврон, влезе в една дрогерия и изхарчи последните си два долара за аспирин, който глътна с вода от ръждясалата мивка на обществената тоалетна. След това застана до щанда с бонбоните, като съзерцаваше сладкишите там. Малко ядки щяха да му се отразят добре. Или картофен барбекю чипс. Или…

— Тряба да са отместите, мистър — каза младежът на касата. Той носеше широка кафява тениска с надпис: „Прекъсваме този брак, за да открием ловния сезон“ — Освен ако нямате намерение да си купите още нещо.

Джо погледна към часовника, изненадан, че е бил там повече от час. Той кимна на момчето и взе манерката си, отнесе я до тоалетната, където я напълни с вода, после използва тоалетната и излезе. Спря на касата. Като внимаваше да не го гледа в очите, попита момчето дали може да намери някъде почасова работа.

— Във фермата на Дарингтън наемат приходящи понякога. Обикновено по жътва и прибиране на реколтата. Не знам за сега. И Уиски Крийк Лодж се нуждаят от помощ по време на лова на сьомга.

Да бере ябълки или да изкормва риба. През последните две години беше се занимавал и с двете неща.

— Благодаря.

— Ей, не изглеждаш добре — намръщи се момчето. — Познавам ли те?

— Добре съм. Благодаря. — Джо продължи да върви, страхувайки се, че ако спре за по-дълго време, ще се олюлее и ще падне. Тогава щеше да се събуди в болнично легло или на затворнически нар. Не знаеше кое е по-лошо. Всяко от тези преживявания му навяваше лоши спомени.

Излезе навън пред магазина, като едва се държеше на краката си, надявайки се аспиринът да започне вече да действа. Тогава започна да вали. Първите капки бяха големи, тежки и пльоснаха право в очите му. Вдигна глава и забеляза колко е почерняло небето.

— Мамка му.

Още преди да свърши ругатнята, и бурята се разрази: барабанещ дъжд, който го прикова на място. Той наведе глава и затвори очи. Сега вече грипът му можеше да премине в пневмония. Още една нощ под открито небе с мокри дрехи и болестта беше сигурна. Внезапно осъзна, че не би могъл да живее повече така. Беше се поболял и уморил да бъде уморен и болен.

Вкъщи.

Тази идея го връхлетя като приятен бриз и го отнесе далеч от това място с проливния дъжд. Затвори очи и си представи малкия град, където беше израснал, където беше играл за местния футболен отбор, беше работил в един гараж след училище и всяко лято, докато отиде в колеж. Ако някой град го приеме, това ще бъде неговият град. Може би.

Той вървеше бавно, а чувствата му бяха сложна смесица от страх и очакване. Стигна до телефонната кабина и влезе. Вътре беше тихо; единственият шум идваше от дъжда — забързан и безшумен, също като ударите на сърцето му.

Той изпусна дълга въздишка, после вдигна слушалката, набра нулата и поиска разговор за тяхна сметка.

— Здрасти, сестричке — каза той, когато тя се обади. — Как си?

— О, боже мой! Не съм те чувала от сто години. Толкова се тревожех за теб, Джоуи. Не си се обаждал от — колко? Осем месеца? А тогава звучеше много зле.

Той си спомни този разговор. Беше в Седона. Целият град сякаш беше украсен с кристали и в очакване на връзка с други светове. Мислеше си, че сестра му го е търсила там, но тя, разбира се, не беше. Още един град, през който преминаваше. Обади се на сестра си, защото тя имаше рожден ден. Тогава си помисли, че един ден отново ще се прибере вкъщи.

— Да, знам. Съжалявам.

Тя въздъхна дълбоко и той си я представи как стои до кухненския плот и съставя списък на нещата, които трябва да свърши — да напазарува, да отиде до автобазата, да посети уроците по плуване. Съмняваше се да се е променила много през последните три години, но предпочиташе сам да се увери в това. Тя му липсваше до болка и точно затова никога не й се обаждаше.

— Как е красивата ми племенница?

— Много е добре.

Той долови нещо в гласа й.

— Какво има?

— Нищо — каза тя по-тихо. — Ако големият ми брат е тук сега, много би ми помогнал, това е. Не се ли наскита?

Това беше въпросът, около който всичко се въртеше:

— Не знам. Уморих се вече. Хората забравиха ли?

— Вече не ме питат много.

Така че, някои са забравили, но не всички. Ако се върне, и спомените ще се завърнат. Не знаеше дали ще има достатъчно сили да се изправи пред миналото си. Когато то беше все още негово настояще, нямаше нужната сила.

— Ела си, Джоуи. Крайно време е. Не може да се криеш вечно. И… аз се нуждая от теб.

Той чу шум от плач — тих и дрезгав. Нещо в него се пречупи:

— Не плачи, моля те.

— Не плача. Режа лук за вечеря — подсмръкна тя. — Племенницата ти минава през фазата „спагети“, не иска да яде нищо друго. — Тя опита да се засмее.

Джо оцени желанието й да върне разговора в нормално русло, макар и насила.

— Направи й от мамините спагети. И това ще е краят.

— Господи, бях забравила. Нейните бяха ужасни — засмя се тя.

— Но по-добри от рулото й „Стефани“. След това на линията настъпи тишина.

— Трябва да си простим сами на себе си, Джоуи — каза тя тихо накрая.

— Някои неща са непростими.

— Тогава поне си ела вкъщи. Има хора, които се тревожат за теб тук.

— Искам. Не мога… да живея повече така.

— Надявам се, че това е смисълът на този разговор.

— И аз се надявам.

 

 

Беше необикновен ден в центъра на Сиатъл. Горещ и влажен. Тежък смог беше надвиснал над града и напомняше на всички, че твърде много коли се движеха нагоре-надолу по многобройните магистрали — в това, по-рано девствено, ъгълче на страната. Нямаше бриз. „Пъджет Саунд“ беше равна като езеро през лятото. Даже планините изглеждаха по-малки, като че ли и те бяха поразени от неочакваната жега.

Ако навън беше горещо, в залата на съда беше непоносимо. Стар климатик беше разположен на един отворен прозорец и издаваше тихи, приглушени звуци. Бяла панделка, завързана за предната част, се развяваше от време на време.

Меган погледна надолу към жълтия си адвокатски бележник. Няколко черни молива бяха подредени в права линия от едната й страна. Банката, одраскана от десетки поколения клиенти и адвокати, се клатеше на разнебитените си крака.

Тя не беше написала и дума. Това я изненада. Обикновено химикалът й беше единственото нещо, което работеше бързо като мозъка й.

— Мис Донтес. Ммм. Мис Донтес.

Съдията говореше на нея.

Тя бавно премигна:

— Извинявам се. — Тя стана и автоматично приглади косата си, но тази сутрин я беше вързала на кок.

Съдията, слаба като чапла жена, без яка, която да се подава от черната й роба във формата на буква V, се мръщеше:

— Какво мислите по този въпрос?

Меган усети признаци на тревога, почти паника. Отново погледна жълтия си адвокатски бележник. Дясната й ръка затрепери. Скъпият химикал падна от пръстите й и изтрака на масата.

— Приближете се — каза съдията.

Меган не погледна наляво. Не искаше погледът й да се кръстосва с този на опониращия адвокат. В момента беше слаба — трепереше, по дяволите — и всички го знаеха.

Опита се да изглежда самоуверена; може би щеше да успее да ги заблуди. Докато пресичаше дървения под, чуваше как токчетата й чаткаха при всяка стъпка. Този звук беше като удивителен знак в края на изречението на всяко нейно вдишване.

Тя спря до високата дъбова банка и погледна нагоре. Коства й известно усилие да държи ръцете си с отворени длани, отстрани на тялото си.

— Да, ваша чест? — Гласът й, слава богу, звучеше нормапно, силно.

Съдията се наведе напред и каза тихо:

— Знаем какво се случи миналата седмица, Меган. Оня куршум мина на милиметри от теб. Сигурна ли си, че си готова да работиш отново?

— Да. — Гласът на Меган сега беше по-тих. Дясната й прочисти гласа си и кимна:

Меган тръгна към своята банка. Джон Хейнрейд застана до нея. Те бяха участвали в десетки процеси като съперници. Често споделяха по чаша вино и чиния стриди след някой дълъг ден в съда.

— Сигурна ли си, че си добре? Бих могъл да отложа процеса с няколко дена.

Тя не го погледна.

— Благодаря, Джон. Добре съм. — Върна се на мястото си и седна на стола.

Клиентката й, домакиня от остров Мърсър, която явно не можеше да живее с деветнайсет хиляди долара на месец, я гледаше вторачено.

— Какво става? — попита тя, като въртеше в ръце златната верижка на дамската си чантичка „Шанел“.

— Не се притеснявай! — Завъртя глава Мег.

— Аз ще пледирам по различен начин, ваша чест — каза Джон. — Моят клиент би желал да задържи съдебния процес за известно време, така че той и мисис Милър да могат да посетят семейна консултация. В края на краищата, става въпрос за съдбата на малки деца. Той би желал да даде още един шанс на брака си.

Меган чу как клиентката й прошепна:

— Няма начин — каза тя, подпря се на банката и бавно се изправи.

Главата й сякаш се изпразни. Не можеше да измисли никакъв аргумент. Когато затвори очи и се опита да се концентрира, чу друг глас — мрачен и отчаян. Твоя е вината, кучко. После видя дулото на пистолета, насочен към нея, и чу отекващ изстрел. Когато отвори очи, всички я гледаха. Дали се беше стреснала, или извикала на глас. Мамка му. Не знаеше.

— Моята клиентка смята, че с брака й е окончателно свършено, ваша чест. Тя не вижда необходимост от повече консултации.

— Не е необходимо? — възпротиви се Джон. — След петнайсет години съвместен живот, със сигурност няма да навреди да прекарат няколко часа с психотерапевт. Клиентът ми смята, че интересите на децата са най-важни. Той просто моли за възможност да запази семейството си.

Меган се обърна към клиентката си:

— Това е разумна молба, Селин — прошепна тя. — Няма да изглежда много добре, ако водим тази битка пред съдията.

— О, разбирам… — Селин са намръщи.

Меган отново насочи вниманието си към банката.

— Бихме искали ограничение на времето и друга дата за съдебен процес.

— Това е приемливо за нас, ваша чест.

Меган стоеше там, малко нестабилна, олюляваща се, докато се уточнят подробностите. Лявата й ръка още трепереше, а един тик беше се появил на левия й клепач. Тя автоматично вдигна куфарчето си, беше се оставила на автопилот.

— Чакай. Какво стана току-що? — шепнеше й Селин.

— Съгласихме се на семейна консултация. За няколко месеца. Не повече. Може би…

— Консултация? Ние пробвахме да посещаваме консултации. Да не си забравила? Пробвахме и хипноза, и романтична ваканция, и дори седмичен семинар за семейни двойки. Нищо не помогна. И знаеш ли защо?

Меган беше забравила всичко това. Информацията, с която разполагаше, се беше изпарила.

— О — беше единственото нещо, което успя да каже.

— Не се получи, защото той не ме обича. — Гласът на Селин пресекна. — Мистър Компютър Софтуер обича мъжките проститутки, нали помниш? Мръсни занимания под виадукта и в Х — класа театри.

— Съжалявам, Селин.

— Съжалявам, съжалявам. Децата и аз искаме да започнем отначало, а не да живеем по стария гаден начин.

— Права си. Ще оправя това. Обещавам ти.

Тя можеше. Едно телефонно обаждане до Джон Хейнрейд със заплаха да разкрие предпочитанието на мистър Милър за секспартньори и нещата веднага ще си дойдат на мястото. Тихомълком.

Селин въздъхна.

— Виж, знам за случилото се миналата седмица. Даваха го по всички канали. Съжалявам за онази дама и за теб. Знам, че съпругът опитал да те застреля. Но аз искам сега да се тревожа за себе си. Поне веднъж. Можеш ли да ме разбереш?

За един ужасен миг, Меган помисли, че случаят й се изплъзва. Как, боже мой, беше погледнала Селин Милър и беше видяла една разглезена, капризна домакиня?

— Ти би трябвало да се грижиш първо за себе си. Аз ти направих лоша услуга преди малко. Издъних се. Но ще оправя нещата и ти няма да платиш и петаче за този развод. Чу ли? Можеш ли да ми се довериш отново?

Селин се поотпусна.

— Винаги ми е било лесно да вярвам на хората. Това е и една от причините сега да съм тук.

— Сега веднага ще хвана Джон да поговорим. Утре ще ти кажа какво сме решили.

Селин се усмихна насила.

— Добре.

Меган се подпря на банката, за да се успокои. Тя проследи с поглед как клиентката й излиза от съдебната зала.

Когато се скри от погледа й, Меган тежко изпусна въздуха от гърдите си. Не беше забелязала, че го е задържала. Пресегна се за жълтия бележник, забеляза треперещите си пръсти и помисли: „Какво ми става?“ Една ръка докосна рамото й и тя подскочи:

— Мег?

Беше Джули Горсит, партньорката й.

— Здравей, Джули. Кажи ми, че не си била в залата днес.

Джули я погледна тъжно:

— Бях. И мисля, че трябва да поговорим.

 

 

През слънчев летен ден общественият пазар „Пайк Плейс“ гъмжеше от хора. Сега, през нощта, беше тихо. Потни амбулантни търговци в леки дрехи бързаха да опаковат домашно направените си предмети и да ги натоварят на камионите си, паркирани навън на паважа. Нощта се озвучи от повтарящото се пинг-пинг-пинг на камионите за доставка, даващи на заден ход.

Меган стоеше пред отворената врата на „Атиняните“. В бара беше замъглено от цигарения дим; просторната Пъджет Саунд проблясваше в няколкото открити пространства между редовните посетители. На бара имаше поне десетина човека, несъмнено ядейки стриди — те ги пиеха сурови от стъклена чаша. Това беше традиция в бара. Тя огледа масите една по една. Имаше голям избор. Самотни мъже в скъпи костюми и колежани с къси панталонки, които излагаха на показ слабите им тела и шарените им боксерки.

Тя би могла да влезе, да постави на лицето си онази целуни ме усмивка и да намери с кого да прекара времето си. За няколко блажени часа би могла да бъде част от двойка, без значение колко фалшива и крехка е тази връзка. Поне нямаше да е длъжна да мисли. Или да чувства.

Тя понечи да пристъпи напред. Докосна прага с пръстите на краката си и се олюля, като хвърли бърз поглед на вратата. Внезапно я осени мисъл. Вдигна чантичката си и извади мобилния си телефон. Вече беше оставила отчаяно съобщение (Обади ми се) на Елизабетиния телефонен секретар, когато си спомни, че приятелката й е в Париж…

Нямаше на кого другиго да се обади. Освен…

Не го прави!

Тя набра номера, като същевременно хапеше долната си устна. Телефонът звънна и тя тъкмо смяташе да затвори, когато един глас отговори:

— Ало. Ало. Меган. Видях телефонния ти номер изписан.

— Ще съдя този, който е изобретил опцията разпознаване на номер. Това разрушава старата традиция да затвориш телефона на някого, който ти звъни.

— Сега е осем и трийсет вечерта. Защо ми се обаждаш? — попита Хариет.

— Левият ми клепач играе като флаг на четвърти юли. Искам рецепта за нещо, което ще отпусне мускула.

— Ние говорихме за закъснялата реакция, помниш ли?

— Да. Посттравматичен стрес. Мислех, че имаш предвид, че ще се чувствам депресирана; не че клепачът ми ще се опита да излети. А ръцете ми… треперят. Явно тази седмица не е подходяща да започна да бродирам.

— Къде си?

Меган помисли дали да не излъже, но Хариет имаше уши на хрътка; сигурно щеше да долови шума от бара.

— Пред „Атиняните“.

— Разбира се. Ще съм в офиса си след трийсет минути.

— Не си длъжна да правиш това. Ако можеш само да се обадиш за рецептата ми…

— В офиса. След трийсет минути. Ако не дойдеш, аз ще дойда да те търся там. А нищо не плаши така пияните колежанчета, както ядосана психиатърка на име Хариет. Разбра ли ме?

Честно казано, Меган беше доволна. Хариет може и да е като трън в петата, но поне беше някой, с когото можеше да поговори.

— Ще дойда.

Меган затвори телефона и го върна в чантата си. Отне й по-малко от петнайсет минути да стигне до офиса на Хариет. Портиерът я пусна да влезе и след кратък разпит й посочи асансьора. Тя се качи с него до четвъртия етаж и застана пред стъклената врата на офиса.

Точно в девет часа Хариет дойде. Изглеждаше задъхана и с доста небрежен външен вид. Обикновено подредената й черна коса беше прибрана с тясна панделка, а лицето й розовееше, беше без грим.

— Ако се измайтапиш с панделката ми, ще ти взема двойна такса.

— Аз? Да съдя хората? Сигурно се шегуваш.

Хариет се усмихна. Те често обсъждаха ненаситната жажда на Меган да съди като един от многото й недостатъци.

— Трябваше да избирам между това да дойда навреме или да изглеждам прилично.

— Очевидно ти си навреме.

— Я влизай вътре! — Хариет отключи вратата и я отвори.

Дори и сега, късно вечерта, офисът миришеше на свежи цветя и износена кожа. Познатите аромати накараха веднага Меган да се отпусне. Тя мина през чакалнята и влезе в големия ъглов офис на Хариет, застана до прозореца. Под нея градът представляваше мозайка от движещи се коли и светлини на стопове.

Хариет седна на стола си.

— И така, ти си мислиш, че рецептата ще ти помогне.

Меган бавно се обърна. Клепачът й чаткаше като метроном.

— Или това, или куче водач. Ако и другият се раздрънка, ще ослепея.

— Сядай, Меган.

— Трябва ли?

— Ами, не. Бих могла да си отида и да си довърша гледането на „Приятели“.

— Ти гледаш „Приятели“? Предполагах, че предпочиташ PBS. Може би канал Дискавъри.

— Сядай.

Меган се подчини. Удобният стол я обгърна.

— Помня, че по-рано мразех този стол. Сега ми се струва направен за мен.

Хариет разпери пръсти и се взря към Меган през късите си, красиво лакирани нокти.

— Това беше преди седмица, нали? Когато съпругът на клиентката ти се опита да те застреля.

Меган започна да потропва с левия си крак. Плюшеният сив килим поглъщаше звука.

— Да. Най-интересното е, че публичността ми докара много клиенти. Изглежда, жените харесват адвокатка, която може да подлуди един мъж — каза тя и опита да се усмихне.

— Казах ти, че трябва да се справиш.

— Да, каза ми. Напомни ми да сложа златна звезда до името ти на вратата.

— Спиш ли?

— Не, всеки път, когато затворя очи, виждам всичко отначало. Как куршумът изсвистява край ухото ми… как той отпуска пистолета след това и пада на колене… как Мей се втурва към него и му казва, че всичко ще е наред, че тя ще застане зад него… как полицията го закопчава и го отвежда. Днес си припомних и отново преживях всичко това в съда. — Тя погледна нагоре. — Впрочем беше чудесно.

— Вината не е твоя. Той трябва да бъде обвинен.

— Знам. Знам и това, че водих делото им зле. Загубила съм способността си да усещам хората. — Тя въздъхна. — Не знам… дали ще мога да продължа да работя. Днес направо провалих една клиентка. Партньорката ми ме помоли — нареди ми, по-точно — да си взема отпуска.

— Това не е лоша идея. Няма да ти навреди да се потопиш в реалния живот.

— По-добре ли ще се чувствам в Лондон или Рим… сама?

— Защо не се обадиш на Клеър? Може да отидеш и да постоиш в курорта й за малко. Може би ще се поотпуснеш. И ще се опознаете.

— Има една подробност при посещение на роднини. Трябва да те поканят.

— Искаш да кажеш, че Клеър няма да иска да те види.

— Това искам да кажа. Не можем да говорим повече от пет минути с нея, без да се скараме.

— Може да отидеш на гости на майка си.

— По-добре да гостувам на западнонилския вирус.

— А Елизабет?

— Тя и Джак са в Европа да празнуват годишнина. Не мисля, че много ще ми се зарадват.

— Значи, с една дума, ти ми казваш, че няма къде и при кого да отидеш.

— Казах само, че не знам къде да отида.

Грешка беше да идва тук. Хариет я накара да се почувства още по-зле.

— Виж, Хариет. — Гласът й беше по-тих от обикновено и гъгнещ. — Аз се разпадам. Имам чувството, че губя сама себе си. И всичко, което искам от теб, е едно хапче, за да се отпусна. Познаваш ме, след ден-два отново ще съм във форма.

— Кралицата на отричането.

— Когато нещо е в моя полза, аз се залепвам за него.

— Само че отричането вече не е в твоя полза, нали? Затова клепачът ти играе и не можеш да спиш. Наистина се разпадаш.

— Няма да се прекърша. Вярвай ми.

— Меган, ти си една от най-умните жени, които познавам. Може би — прекалено умна. Имала си толкова травми и все пак си успяла. Но не можеш все да бягаш от миналото си. Някой ден ще си оправиш отношенията с Клеър.

— Съпруг на моя клиентка се опитва да ми извади мозъка, а ти отново приписваш нервната ми криза на семейството ми. Сигурна ли си, че си лекар?

— Само да спомена Клеър и ти веднага издигаш стени. Защо?

— Защото Клеър няма нищо общо, по дяволите.

— Рано или късно, Мег, нещата все опират до семейството. Миналото има дразнещото свойство да се превръща в настояще.

— Веднъж ми се падна курабийка с късметче, на което пишеше същото нещо.

— Пак се отклоняваш.

— Не, отхвърлям. — Меган се изправи. — Това означава ли, че няма да ми предпишеш хапче за отпускане на мускула.

— Това няма да оправи тика ти.

— Чудесно, ще си купя превръзка за око.

Хариет се изправи бавно. Те се погледнаха една друга над бюрото.

— Защо не ми позволиш да ти помогна?

Меган преглътна. Тя си беше задавала този въпрос стотици пъти.

— Какво искаш? — попита Хариет накрая.

— Не знам.

— Знаеш.

— Хм, щом знаеш отговора, защо задаваш въпроси?

— Искаш да спреш да се чувстваш толкова самотна.

През тялото на Меган премина тръпка и тя се смрази.

— Винаги съм била сама. Свикнала съм.

— Не, невинаги.

Мислите на Меган се плъзнаха назад към годините, когато тя и Клеър бяха неразделни, бяха най-добри приятелки. Тогава Меган знаеше как се обича.

Стига толкова! Това нямаше да я доведе доникъде. Хариет грешеше. Миналото нямаше нищо общо. Меган се чувстваше виновна за начина, по който беше изоставила сестра си, и беше наранена, че Клеър беше отхвърлила нея и бе избрала Сам.

Е, какво? Тази вода беше текла под моста трийсет и шест години. Нямаше да се удави точно сега, я!

— Добре, сега съм сама, нали така? И със сигурност, знам как да си оправям бакиите. Все пак, благодаря за помощта.

Тя грабна чантичката си от пода и се отправи към вратата.

— Изпрати сметката за тазвечерния сеанс на секретарката ми. Пиши каквото искаш. Довиждане, Хариет.

Тя каза довиждане, а не лека нощ, защото нямаше намерение да се връща тук повече.

Беше на вратата, когато гласът на Хариет я спря.

— Бъди внимателна, Меган. Особено сега. Не позволявай самотата да те погълне.

Меган продължи да върви, излезе през вратата, влезе в асансьора и после премина през фоайето.

Навън погледна часовника си. 9:40.

Още имаше време да отиде до „Атиняните“.