Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Between Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 23гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
karisima(2015)

Издание:

Кристин Хана. Между сестри

Американска. Първо издание

ИК „Калпазанов“, София, 2012

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Никола Христов

Техн.редактор: Никола Христов

Художествено оформление: Огнян Илиев

История

  1. —Добавяне

Глава 24

„Това е клубът, където е открит Гарт Брукс.“

Клеър се усмихна на Кент Еймс, големия Пуба от Даун Хоум Рекърдс в Нашвил, и неговия асистент, Райън Търнър. Всеки от тях беше й предал тази информация — по три пъти през последния час. Тя се чудеше дали те имат памет на комари, или си мислят, че тя е твърде глупава, за да разбере думите им от първия път.

С Боби бяха от два дни в Нашвил. Трябваше да е чудесно. Стаята им в хотел „Луис“ беше изключително красива. Харчеха луди пари за вечери в ресторанти и закуски в леглото. Обиколиха Оприленд и видяха Залата на славата на кънтри музикантите. И най-важното, Боби беше минал отлично прослушванията. И четирите. Първото беше в усоен офис без прозорци, със слаба акустика. Боби се беше върнал депресиран; оплака се, че изпълнението му било прослушано от хлапе с акне и без усет за стил. Онази нощ те пиха шампанско и се преструваха, че това не ги интересува. Клеър го прегръщаше и му повтаряше, че много го обича.

Обаждането дойде в осем и четирийсет и пет на следната сутрин и после възможностите се завъртяха около тях като виенско колело. Боби пееше песни пред един, после — пред друг, пред трети изпълнителен продуцент, докато накрая се оказа в голям офис на ъгъл с изглед към улицата на мечтите „Мюзик Роу“. Всеки нов продуцент беше представял „откритието си“ на човека над него.

Животът им се беше променил през последните двайсет и четири часа. Боби беше „Някой“. Мъж, който беше приеман на „места“.

Сега те седяха на предната маса в малък непретенциозен ресторант — тя, администраторите и съпругът й. След по-малко от час, Боби беше записан за участие на сцена. Това беше шанс да представи репертоара си пред администрацията.

Боби не се притесняваше да разговаря с мъжете. В разговора им рядко оставаха паузи. Говореха за хора и неща съвършено непознати на Клеър — демо записи и студийно време, кралски процент и осигуряване на договор.

Клеър искаше да е в течение на нещата. В нейните фантазии, тя беше и партньор на Боби, и негова съпруга, но не можеше да се концентрира. Безкрайният полет от Хавай до Оейху, до Сиатъл, до Мемфис, до Нашвил беше оставил тъпа болка в главата й, която не отминаваше. Плюс това непрекъснато мислеше за разочарованието на Али, когато детето разбра, че мама няма да се върне скоро.

Пушекът в клуба не помагаше. Нито пък гърмящата музика и разговорите на висок глас. Тя се залепи за ръката на Боби, кимаше, когато един от администраторите започна да се обръща към нея, и се надяваше, че усмивката й не е толкова вяла, колкото я усещаше.

Кент Еймс й се усмихна:

— Боби започва след четирийсет и пет минути. Обикновено минават години, докато се домогнат до място на сцената.

Тя кимна и се усмихна по-широко.

— Точно тук е бил открит Гарт Брукс, както знаеш. Не от мен, по дяволите.

Клеър усети странно тръпнене в дясната си ръка. Наложи й се два пъти да се пресяга за „Маргаритата“ си. Когато най-после взе чашата, тя я изпи до дъно, като се надяваше питието да облекчи главоболието й.

Но не се получи. Точно обратното, заболя я и стомахът. Тя се смъкна от бар столчето и стъпи на крака, но се усети изненадващо нестабилна. Сигурно бе пила твърде много.

— Съжалявам. — Тя разбра, че е прекъснала разговора, когато мъжете я погледнаха.

— Клеър? — Боби се изправи.

Тя опита да се усмихне, но се получи малко вяла и крива усмивка:

— Извинявай, Боби. Главоболието ми се усилва. Мисля, че е най-добре да си легна. — Тя го целуна по бузата и прошепна:

— Разбий ги, мило.

Той я прегърна и притисна до себе си.

— Ще я изпратя до хотела.

Райън се намръщи:

— Но часът ти… Аз трябваше да проведа доста важни разговори, за да ти осигуря тази възможност.

— Ще се върна навреме — каза Боби. Като я държеше здраво, той закриволичи покрай масите и я изведе на шумната, натоварена улица.

— Не си длъжен да ме ескортираш, Боби. Наистина.

— Нищо не е по-важно от теб. Нищо. Тези момчета трябва да са наясно с приоритетите ми от самото начало.

— Някой започва да става малко самонадеян — каза тя, но се облегна на него и двамата продължиха по улицата.

— Късметът е с мен напоследък, т.е. откакто стъпих на сцената на „Каубоя Боб“.

Минаха бързо през фоайето и се качиха с асансьора до техния етаж. В стаята им Боби нежно я съблече. Помогна и да си легне, остави вода и аспирин на нощното й шкафче.

— Заспивай, любов моя — прошепна той и я целуна по челото.

— Късмет, мило. Обичам те.

— Ето защо не ми трябва късмет.

Тя разбра, че той е излязъл, по щракването на вратата и по това, че стаята стана по-студена и по-празна. Клеър се изправи леко, колкото да може да телефонира вкъщи. Тя се опита да звучи весело, когато съобщаваше на Али и Сам за вълнуващия ден и им напомни, че ще си е вкъщи след два дена. След като затвори, въздъхна тежко и затвори очи.

 

 

Когато Клеър се събуди на другата сутрин, главоболието й беше преминало. Чувстваше се слаба и уморена, но не й беше трудно да се усмихне, когато Боби й разказа как е преминало прослушването.

— Направо ги издухах, Клеър. Няма шега. Кент Еймс се плюнчеше за бъдещето ми. Предложи ми договор. Можеш ли да повярваш?

Те седяха сгушени на канапето до прозореца на апартамента им, и двамата в супермеки халати, собственост на хотела. Ярка сутрешна слънчева светлина се просмукваше през прозореца; Боби изглеждаше толкова красив, че направо спираше дъха на Клеър.

— Разбира се, че мога да повярвам. Чувала съм те как пееш. Заслужаваш да си суперзвезда. Какво ще става нататък?

— Те смятат, че ще ми отнеме месец и нещо в Нашвил. Ще търсим материали, ще събираме музиканти, за да сформираме банда, такива неща. Кент каза, че не е нещо необичайно да прегледаш три хиляди песни, докато намериш тази, която ти трябва. След като направим предварителните записи, ще започнат да ме представят. Искат да тръгна на обиколки септември и октомври. Алън Джаксън търси нещо за откриването. Алън Джаксън. Но не се тревожи. Казах им, че ще трябва да обсъдим програма, която да е удобна за семейството ми.

В този момент Клеър го обичаше повече, отколкото той можеше да си представи, че въобще е възможно. Тя се загърна в халата си и го придърпа до себе си.

— Ще наемаш само мъже и грозни жени. Виждала съм по филмите какво става по време на тези обиколки.

Той я целуна продължително, бавно и силно. Когато се отдръпна, тя беше замаяна.

— Какво съм направил, че да те заслужа, Клеър?

— Обикна ме — отговори тя и се протегна към халата му. — Сега ме занеси до леглото и ме люби отново.

 

 

Меган не си почина след деня в спа курорта. Между масажите на тялото, масажите на лицето, кисненето в джакузито, тя и Елизабет говориха без край. Колкото и да се опитваше Меган да контролира посоката на дискусиите им, една тема непрекъснато изникваше. Джо.

Елизабет беше безмилостна. За пръв път Меган разбра какво е да ти налагат мнението си.

„Обади му се. Недей да бъдеш такава пъзла“. Този съвет й беше даван по десетки начини и под формата на стотици различни изречения, но опираше до едно и също: „Свържи се с него“.

Честно казано, Меган се радваше да заведе приятелката си до летището. Тя посрещна тишината като сладко облекчение. Но после се върна в тихия си апартамент и осъзна, че гласът на Елизабет е останал някъде назад; тогава си намери занимание. Купи си парче пица за вечеря, разходи се по кея, оглеждаше витрините на магазините заедно с постоянния поток от туристи, които се изсипваха от ферибота и се разпиляваха по стръмните улици от обществения пазар надолу.

Беше осем и трийсет часът, когато тя се върна вкъщи.

И пак единствено тишината я посрещна в жилището й.

— Трябва да си взема котка — каза тя на глас и си хвърли чантата на дивана, но се задоволи със „Сексът и градът“, а после гледа „Адвокатите“ — Боби Донъл отново плачеше. Тя изключи телевизора отвратена.

Да, мъжете адвокати по бракоразводните дела са ревльовци.

Легна си.

Лежеше с широко отворени очи и така, цяла нощ.

„Обади му се. Пъзла“.

В шест и трийсет часа на следващата сутрин се изтърколи от леглото, взе си душ, облече семпъл черен костюм с лилава копринена блузка.

Бърз поглед в огледалото й напомни, че не беше спала повече от два часа предната нощ. Сякаш трябваше да види бръчките си, за да си спомни това.

В седем и трийсет беше на бюрото си и преглеждаше показанията на Пернод.

На всеки петнайсет минути поглеждаше телефона. „Обади му се“.

Накрая, в десет часа, се предаде и звънна на секретарката си.

— Да, мисис Донтес?

— Трябва ми един номер на гараж в Хейдън, Вашингтон.

— Какъв гараж?

— Не знам името или адреса. Но знам, че е срещу парка „Риверфронт“. На крайбрежната улица.

— Ще трябва да съм…

— Изобретателна. Градът е малък. Всички познават сички.

— Но…

— Благодаря — Меган затвори телефона.

Изминаха десет дълги минути. Накрая Рона се обади по първа линия.

— Ето номера. Нарича се „Гаражът Смити“. Меган записа номера и се вторачи в него. Сърцето й биеше лудо.

— Това е абсурдно.

Тя вдигна телефона и набра номера. При всеки звън се бореше с желанието да затвори.

— Гаражът на Смити.

Мег преглътна тежко:

— Джо там ли е?

— Една секунда. Джо!

Телефонът издрънча в нещо, после някой го вдигна: — Ало?

— Джо? Меган е.

Последва дълга пауза:

— Мислех, че вече няма да те видя.

— Мисля, че няма да се отървеш лесно. — Шегата увисна във въздуха. — Аз… ммм… Трябва да снемам показания в област Снохомиш петък следобед. Сигурна съм, че не би искал… Не трябваше да се обаждам, но ако искаш, можем да вечеряме заедно.

Той не отговори.

— Забрави. Аз съм идиотка. Ще затварям.

— Може да взема две пържоли и да наемем барбекюто на Смити.

— Ще го направиш ли?

Той се засмя леко и този звук намали болезненото напрежение във врата й.

— Защо не?

— Ще съм там около шест часа.

— Чудесно.

— Ще донеса вино и десерт.

Меган се усмихваше, когато затвори телефона. След десет минути Рона отново й позвъни.

— Мис Донтес, сестра ви е на втора линия. Казва, че е спешно.

— Благодаря. — Меган си сложи слушалките и натисна копчето.

— Здравей, Клеър. Добре дошла у дома. Сигурно самолетът ти е пристигнал навреме. Как бе…

— Аз съм на летището. Не знаех на кого още да позвъня. — Гласът на Клеър беше несигурен; звучеше, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

— Какво става, Клеър?

— Не си спомням полета от Нашвил. Не помня как съм си взела багажа, но той е тук. Не помня да съм си вадила ключовете или да съм влизала в гаража, но сега седя в колата си.

— Нищо не разбирам.

— Нито пък аз, дявол да го вземе — изписка Клеър, след това заподсмърча. — Не знам как да се прибера вкъщи.

— О, господи! — каза Мег и вместо да се паникьоса, взе нещата в свои ръце. — Имаш ли лист хартия?

— Да, ето.

— А химикал?

— Да. — Хълцането намаля. — Страхувам се, Мег.

— Запиши си. Осем и двайсет и девет „Поуст Али“. Записа ли го?

— В ръката ми е.

— Дръж го в ръката си. Сега излез от колата и върви към терминала.

— Страх ме е.

— Ще стоя на телефона, спокойно. — Тя чу как Клеър затръшна вратата на колата. Следваше я шум от тътрене на багаж.

— Почакай, не знам по кой път…

— Има ли покрит път пред теб със списък на въздушните линии отгоре?

— Да. Пише Аляска и Хоризонт.

— Върви нататък. Аз съм тук, Клеър. Никъде няма да ходя. Качи се на ескалатора и слез на долния етаж. Видя ли го?

— Да.

Тя звучеше толкова слабо, че Мег се изплаши.

— Излез навън. Вдигни телефона с надпис „Такси“. Какъв е номерът на вратата, от която току-що излезе?

— Дванайсет.

— Кажи на таксиметровия шофьор да те вземе от врата дванайсет и че отиваш в центъра на града.

— Изчакай.

Меган я чу как говори по телефона.

— Добре — каза Клеър след малко и се разплака.

— Аз съм тук, Клеър. Всичко ще е наред.

— Кой е?

Меган усети ледени тръпки по гърба си.

— Аз съм, сестра ти, Меган.

— Не помня да съм ти се обаждала.

Исусе! Меган затвори очи. Необходима й беше много воля да успее да проговори отново.

— Има ли такси пред теб?

— Да, защо е тук?

— За тебе е. Седни на задната седалка. Дай му хартията, която е в ръката ти.

— О, Мег, откъде знаеш, че имам хартия в ръката си? Какво става с мен?

— Всичко е наред, Клеър. Аз съм тук. Влез в таксито. Ще те чакам в моята сграда.

 

 

Таксито намали и спря до бордюра. Преди Клеър да успее да благодари на шофьора, предната врата до шофьора се отвори. Меган плати на водача и затвори вратата. После шофьора отвори вратата до Клеър. Меган стоеше навън.

— Здравей, Клеър. Хайде слизай.

Клеър взе дамската си чанта и се измъкна от таксито. Чувстваше се замаяна, объркана.

— Къде ти е багажът?

Клеър се огледа.

— Трябва да съм го оставила в колата си на летището — засмя се тя, но прозвуча несигурно, дори и за нея. — Виж, Мег, вече съм по-добре. Не знам… просто се обърках за минута. Полетът беше ужасен; в Мемфис почти ме съблякоха, като ме проверяваха. Боби вече ми липсва, той ще си дойде след няколко седмици. Сигурно съм се паникьосала или нещо подобно. Заведи ме в някакъв ресторант да пийна чаша кафе. Имам нужда от малко сън.

Мег я погледна с поглед, който изразяваше съмнение, че някакъв научен експеримент се е провалил.

— Ти майтап ли си правиш с мене? Пристъп на паника? Вярвай ми, Клеър, аз знам какво е паника; при нея ти не забравяш как да се прибереш вкъщи.

— Добре. Ти всичко знаеш. — Стресът от… това рязко забравяне… я беше изтощило. — Не искам да споря с теб.

— Няма и да спорим. Влизаме в колата и отиваме в болница.

— Сега съм добре. Наистина. Сигурно съм хванала нещо инфекциозно. Като се прибера, ще отида на лекар.

Меган пристъпи към нея.

— Има два начина да решим въпроса. Можеш да влезеш тихо и кротко в колата и да отидем до болницата. Или аз ще направя сцена. Знаеш, че го умея.

— Добре. Води ме в болницата, където ще прекарам цял ден и ще дам двеста долара, за да открият, че имам синусова инфекция, която се е изострила от полета.

Мег я хвана за ръката и я поведе към скъпия интериор на един „Линкълн“.

— Лимузина до бърза помощ. Много шик.

— Това не е лимузина — каза Мег и я огледа. — Сега наистина ли си добре?

Клеър усети загрижеността в гласа на сестра си и това я трогна. Тя си спомни, че Мег винаги започваше да вика и да се ядосва, когато тя проявяваше признаци на страх. Така беше от детските им години.

— Съжалявам, че те изплаших.

Мег най-накрая се усмихна. Тя се облегна назад и каза тихо:

— Да, изплаши ме.

Двете се спогледаха и Клеър се почувства по-спокойна.

— Боби мина кастинга успешно. Предложиха му голям тлъст договор.

— Той няма да го подпише, докато аз не го прегледам, ясно ли е?

— Стандартният отговор е: „Поздравления“.

Меган прояви благоприличие и се поизчерви.

— Поздравления. Това наистина е успех.

— Мисля, че ще го видим във „Вярвай или не“ на Рипли под заглавие „Елиана Съливан върши богоугодно дело“.

— Едно добро дело, от което пак тя ще има полза. Известен зет обръща прожекторите към нея, както се сещаш. Само си представи интервютата с „Аз го открих и промених живота му“. — Мег притисна ръка до гърдите си и каза със сладникав южняшки провлечен говор.

— Готова съм и сърцето си да дам за семейството си! Клеър се засмя. После усети, че тръпненето на дясната й ръка се беше появило отново. Погледна ръката си — пръстите й се бяха свили като кука. За секунда не можа да я отвори. Паникьоса се. „Моля те, господи…“

Спазъмът отмина.

Колата спря пред болницата и те слязоха. На рецепцията на Спешното отделение една едра млада жена със зелена коса и обеца на носа ги погледна:

— Може ли да ви помогна?

— Идваме на преглед.

— Какъв е проблемът?

— Имам убийствено главоболие.

Меган се наведе:

— Напишете: ужасяващо главоболие. Краткосрочна загуба на памет.

— Да, вярно, бях забравила — усмихна се Клеър вяло. Рецепционистката се намръщи и бутна една папка към тях:

— Попълнете това и ми дайте номера на застраховката си.

Клеър извади картата от портфейла си и я подаде на служителката.

— Личният ми лекар смята, че трябва да правя повече упражнения.

— Те все това казват — каза рецепционистката и се позасмя. — Седнете и изчакайте, докато ви повикаме.

След един час те все още чакаха. Меган беше бясна.

Три пъти ходи да се разправя с рецепционистката, а през последните няколко минути подхвърляше израза „съдебен процес“.

— Тези имат голямо въображение, щом наричат отделението си „спешно“.

— Погледни го от добрата му страна. Сигурно мислят, че не съм особено зле.

— Забрави главоболието. Ние и двете ще умрем от старост, докато те прегледат. Мамка му — Меган скочи на крака и започна нервно да крачи напред-назад.

Клеър се опитваше да успокои сестра си, но това беше прекалено голямо усилие за нея. Главоболието й се усили, но тя не сподели с Меган.

— Клеър Остин — извика медицинска сестра в бяла престилка.

— Крайно време беше. — Меган спря близо до Клеър и й помогна да стане.

— Много ме успокояваш, Мег — каза Клеър и се облегна на сестра си.

— Това си е дар — каза Мег, като водеше сестра си към птицеподобната медсестра, която стоеше пред двойната бяла врата на спешното отделение.

Бърд Уоман вдигна поглед:

— Клеър Остин?

— Аз съм.

— Вие може да изчакате навън — каза сестрата на Мег.

— Не.

— Моля?

— Идвам със сестра си. Ако лекарят ме помоли да изляза по време на прегледа, тогава ще изляза.

Клеър знаеше, че трябва да се ядоса. Меган беше вярна на себе си — пъхаше си носа, където не й беше работа — но, в интерес на истината, на Клеър не й се искаше да е сама.

— Много добре.

Клеър хвана здраво ръката на сестра си и двете заедно минаха през двойната врата и влязоха в плашещо бял свят, който миришеше на дезинфектант. В малка приемна Клеър се преоблече в широка болнична дреха, заголи ръката си, за да й измерят кръвното и да й вземат кръв от вената.

После те отново зачакаха.

— Ако бях наистина болна, щяха да се втурнат да ме обгрижват — каза Клеър след минута. — Така че това чакане сигурно е на добро.

Меган стоеше, опряла гърба си на стената. Ръцете й бяха здраво скръстени, сякаш се боеше, че ако мръдне, ще строши нещо.

— Права си — каза и добави под нос: — Шибаняци.

— Обмисляла ли си кариера в областта на здравеопазването? Имаш способности на болногледачка. Господ ми е свидетел, че ми действаш успокояващо.

— Съжалявам. Всички знаят колко съм търпелива.

Клеър се облегна на покритата с хартия маса за прегледи и се загледа в акустичния, облицован с плочки, таван.

Накрая някой почука и вратата се отвори.

Влезе тийнейджър в бяло сако.

— Аз съм доктор Ланиган. Какъв е проблемът?

Меган изпъшка. Клеър се изправи.

— Здравейте, докторе. Не би трябвало да съм тук, наистина. Имам главоболие, а сестра ми счита, че една мигрена заслужава ходене до Спешно отделение. След кратък спор, аз се паникьосах леко.

— И забрави как да се прибереш до вкъщи — добави Меган.

Лекарят не погледна Меган. Той не погледна и Клеър. Изучаваше резултатите й. После я накара да направи няколко движения — да си вдигне едната ръка, после — другата, да си обърне главата, да мигне — и да отговори на няколко въпроса: коя година сме, кой е президентът, такива неща. Когато приключи, той попита:

— Често ли имаш главоболие?

— Да, когато съм стресирана. Впрочем, напоследък по-често — добави тя.

— Имала ли си големи промени в живота си напоследък?

Клеър се засмя:

— Доста. Току-що се омъжих. За пръв път. Съпругът ми ще отсъства около месец. Той е в Нашвил на записи.

— А — усмихна се той. — Е, мисис Остин, кръвните ви тестове са наред, вашият пулс и кръвното налягане, и температурата — също. Сигурен съм, че е от стреса. Мога да ви пусна няколко скъпи изследвания, но не мисля, че са необходими. Ще ви предпиша лекарства за мигрена. Когато усетите, че приближава, вземете две таблетки с много вода — усмихна се той. — Ако обаче болката не отшуми, съветвам ви да се консултирате с невролог.

— Благодаря, докторе — кимна Клеър облекчена.

— О, не. Не! — Меган се отлепи от стената и се отправи към лекаря. — Това не е достатъчно.

Той премигна, отстъпи назад, тъй като тя беше навлязла в личното му пространство.

— Аз гледам „Спешно отделение“. Тя се нуждае поне от скенер. Или от МРИ и ЕКГ. Някакъв проклет първоначален преглед. В краен случай, невролог ще я види веднага.

Той се намръщи:

— Това са много скъпи изследвания. Не можем да правим скенер на всеки пациент, който се оплаква от главоболие, но щом настоявате, ще препоръчам невролог. Можете да си вземете час за него.

— От колко време сте лекар?

— Това е първата ми година на специализация.

— Искате ли да стигнете до втора година?

— Разбира се, но не виждам…

— Извикайте старши специализанта си. Веднага. Не прекарахме три часа тук, за да ни каже един почти лекар, че Клеър е просто стресирана. Аз съм под стрес. Вие сте под стрес. Но ние си спомняме къде живеем. Извикайте истински лекар. Невролог. Няма да си вземаме час. Неврологът ще я види веднага.

— Ще отида да се консултирам. — Той си взе папката и излезе бързо.

Клеър въздъхна:

— Ти пак си си ти. Това е стрес.

— Надявам се, но не приемам диагнозата на този крал на абитуриентски бал.

След няколко минути медицинската сестра се върна. Този път усмивката й беше пресилена.

— Доктор Кесингтън преглежда изследванията ви вместо доктор Ланиган. Тя предлага да ви се направи скенер.

— Тя! Слава богу — каза Меган.

Сестрата кимна.

— Може да дойдете с мен — каза тя на Клеър.

Клеър погледна Меган, която й се усмихна, и я хвана за ръка.

— Мисли за нас като за едно цяло.

Сестрата вървеше пред тях. Клеър се беше залепила за ръката на сестра си. Стори й се, че вървят безкрайно дълго време по един коридор, после по друг, с асансьора нагоре, надолу, по друг коридор и накрая пристигнаха в Центъра по нуклеева медицина.

Нуклеева. Клеър усети, че Мег я стисна по-здраво.

— Пристигнахме. — Сестрата спря пред още една затворена врата. Обърна се към Меган: — Тук ще трябва да изчакате. Не можете да влезете, но аз ще се погрижа за нея.

Меган се поколеба, после кимна бавно:

— Аз ще съм тук, Клеър.

Клеър тръгна след сестрата, минаха през вратата, после повървяха по един къс коридор и влязоха в стая, в която имаше огромна машина с формата на бяла поничка. Клеър се остави да я настанят на тясно легло, което влизаше в отвора на поничката.

Там тя зачака. От време на време сестрата идваше, измърморваше нещо за доктора и отново изчезваше.

На Клеър започна да й става студено. Страхът, който се беше научила да потиска, изпълзя. Нямаше как да не те е страх от най-лошото тук.

Накрая, вратата се отвори и мъж в бяла къса престилка влезе вътре.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате. Изникна нещо. Аз съм доктор Коул, вашият рентгенолог. Вие само легнете и останете така абсолютно неподвижно; после ще ви извадим за нула време от там.

Клеър се насили да се усмихне. Не искаше да мисли за това, че всички в стаята носеха предпазни престилки, а само тя беше с един тънък памучен чаршаф отгоре.

— Готово. Чудесна работа — каза той, когато свърши.

Клеър му беше толкова благодарна, че дори забрави главоболието, което постепенно се беше усилило, докато лежеше в машината.

В коридора Меган изглеждаше ядосана.

— Какво стана? Казаха, че щяло да отнеме цял час.

— И така стана, след като успяха да докарат най-после доктора.

— Мамка му.

Клеър се засмя. Тя вече се чувстваше по-добре, след като процедурите свършиха.

— Със сигурност вие, адвокатите, минавате курс за прецизен език.

— Не ти трябва да знаеш какво точно мисля за това място.

Последваха сестрата до друга стая за прегледи.

— Да се облека ли? — запита Клеър.

— Не още, докторът скоро ще дойде.

— Обзалагам се — каза Мег под нос.

След трийсет минути сестрата се върна.

— Докторът нареди да ви направим друго изследване — МРИ. Елате с мен.

— Какво е МРИ? — попита Клеър този път тревожно.

— Магнитен резонанс, по-ясна картина на това, което е в главата ви. Стандартна процедура.

Друг коридор, друго дълго вървене към затворена врата. Отново Меган беше оставена отвън.

Този път Клеър трябваше да свали сватбения си пръстен, обеците, огърлицата и дори баретата. Техникът я попита дали има някакви стоманени хирургически скоби или пейсмейкър. Когато тя каза „Не“ и попита „Защо“, той отговори:

— Ами, няма да ни е приятно да видим как тръгват да излизат, когато това чудо заработи.

— Забележителна машинка — промърмори Клеър. — Надявам се, че пломбите ми са в безопасност.

Техникът се засмя и й помогна да влезе в машината. Беше й трудно да диша вътре. Леглото беше студено и твърдо; беше извито неудобно и боцкаше горната част на гърба й. Техникът придвижи леглото навътре.

— Трябва да лежите абсолютно неподвижно.

Клеър затвори очи. Мястото беше студено, тя замръзваше, но не мърдаше.

Когато машината заработи, звучеше като ковашки чук на градска улица.

„Тихо, Клеър. Стой мирно. Не мърдай“. Тя затвори очи и затаи дъх. Не разбра, че плаче, докато не усети влагата да се стича по слепоочията й.

Едночасовият преглед продължи два часа. По средата на процедурите те спряха и й поставиха абокад. Иглата прободе ръката й; багрилно вещество потече през системата и тя усети смразяващ студ. Можеше да се закълне, че го усеща как се изпомпва към мозъка й. Накрая я освободиха. Двете се върнаха в стаята за прегледи в Центъра по нуклеева медицина. Там бяха дрехите на Клеър. После отидоха в друга чакалня.

— Да, разбира се — мърмореше Мег.

Останаха там още един час. Най-после висока, с измъчен вид, жена в лабораторна престилка влезе в чакалнята.

— Клеър Остин?

Клеър се изправи. Тъй като го направи много рязко, тя почти падна. Мег я подкрепи.

Жената се усмихна.

— Аз съм доктор Шери Кенсингтън, шеф на Неврологичното отделение.

— Клеър Остин. Това е сестра ми, Меган.

— Приятно ми е да се запознаем. Елате насам.

Доктор Кенсингтън ги поведе по къс коридор в кабинет, по чиито стени имаше книги, дипломи, неща, правени от деца. Зад нея няколко рентгенови снимки блестяха върху ярки, бели, осветени отзад, кутии.

Клеър се взря в тях и се зачуди какво имаше да се гледа там.

Лекарката седна на бюрото си и посочи на двете сестри да седнат срещу нея.

— Съжалявам за проблема с доктор Ланиган. Това е учебна болница и понякога нашите специализанти не са такива, каквито ни се иска. Вашето настояване за по-внимателен експертен преглед се е оказало необходимо за доктор Ланиган да се събуди.

Клеър кимна:

— Мег е добра в това да постига каквото иска. Синусова инфекция ли имам?

— Не, Клеър. Имаш маса в мозъка си.

— Какво?

— Имаш образувание. Тумор. В мозъка.

Доктор Кенсингтън се изправи бавно и се приближи до рентгеновите снимки; тя посочи бяло петно на една от тях.

— Изглежда, е с големина на топка за голф и е локализиран в десния фронтален лоб и пресича средната линия.

Тумор.

Клеър се почувства, сякаш я бутнаха от самолет. Не можеше да диша; земята се надигна към нея.

— Съжалявам, че се налага да ти го кажа — продължи доктор Кенсингтън, — но след консулт с неврохирург установих, че туморът не може да се оперира. Разбира се, ще искате и второ мнение. Също така, трябва да те прегледа и онколог.

Ужас.

Меган се изправи, опря се на бюрото, сякаш се канеше да хване лекарката за гърлото.

— Искате да кажете, че има мозъчен тумор?

— Да. — Лекарката се върна до бюрото си и седна.

— И не можете нищо да направите?

— Смятаме, че не може да се оперира, да, но не сме казали, че нищо няма да направим.

— Моля те, Мег! — Клеър беше сигурна, че Мег ще влоши нещата. Тя погледна умоляващо към лекарката. — Казвате, че може да умра?

— Трябват ни още изследвания, за да определим точната природа на твоя тумор, но — като се вземе предвид размерът и мястото на бучката — перспективата не е добра.

— Не може да се оперира, означава, че вие няма да я оперирате — каза Меган с нетърпящ възражение глас, почти ръмжене.

Доктор Кенсингтън погледна изненадана.

— Не мисля, че някой ще го направи. Консултирах се с един от най-добрите неврохирурзи за този случай. Той е съгласен с моята диагноза. Процедурата би била твърде опасна.

— О, така ли? Може да я убие? — Мег изглеждаше отвратена. — Кой би направил тази операция?

— Никой в тази болница.

Мег грабна ръчната си чанта от пода.

— Хайде, Клеър. Сбъркали сме болницата.

Клеър местеше поглед безпомощно от лекарката към сестра си.

— Мег — молеше тя, — ти не знаеш всичко. Моля…

Мег се приближи до нея, коленичи.

— Знам, че не знам всичко, Клеър. Знам, че съм самоуверена. Знам и това, че съм те натъжавала в миналото, но нищо няма значение вече. Оттук нататък само твоето здраве е от значение.

Клеър усети, че започва да плаче. Мразеше слабостта си, но това беше факт. Внезапно реши, че умира.

— Облегни се на мен, Клеър.

Клеър се вгледа в очите на сестра си и си спомни, че имаше време, когато сестра й беше целият свят за нея. Тя бавно кимна: отново се нуждаеше от по-голямата си сестра.

Меган й помогна да се изправи, после се обърна към лекарката:

— Вие продължавайте да обучавате доктор Ланиган как да разпознава термометъра. Ние ще търсим лекар, който може да й спаси живота.