Кристин Хана
Между сестри (21)

Глава 21

Клеър не искаше и да си помисли за разчупване на ледовете с майка си. Тя се залепи за ръката на Боби и се остави той да я води. Тя беше в центъра на смеха, разговорите, поздравите. Никога преди не се беше чувствала толкова специална, толкова обичана. Повечето хора от града бяха дошли на сватбата й и всички я спираха да й кажат, че не са виждали по-красива булка.

Една жена приема много навътре тези неща. Покрай забързания живот на самотна майка понякога забравяш какво е да си в центъра на вниманието.

Боби плъзна ръка здраво около кръста й, придърпа я по-близо до себе си:

— Казах ли ти, че си много красива днес?

Тя спря и се обърна към него, телата им се допряха плътно. Гостите им минаваха покрай тях, бутаха ги.

— Каза ми.

— Когато тръгна по пътеката, дъхът ми спря. Обичам те, мисис Остин.

Тя отново усети как сълзите й напират. Не се изненада. Цял ден плачеше.

Вървяха прегърнати след останалите, много бавно.

— Защо всички трябваше да паркират в Крайречния парк? Има достатъчно място до църквата. Всички можем да спрем на къмпинга.

Боби вдигна рамене:

— Аз просто вървя след хората. Джина каза, че лимузината ни чака пред парка.

Клеър се засмя:

— Само Меган може да наеме лимузина, за да изминем шест мили.

Но тя не можеше да отрече, че е развълнувана. Никога не се бе возила в лимузина.

Пред тях тълпата спря и като по даден знак се раздели на две, образува тъмна пътека.

— Хайде — извика Джина и ги подкани с ръка да се приближат.

Клеър хвана ръката на Боби и го задърпа напред. Гостите около тях заръкопляскаха и ги приветстваха. Сякаш от небето заваля дъжд от ориз; падаше по лицата им и хрускаше под краката им. Стигнаха до края на тълпата.

— О, боже мой! — Клеър се обърна и потърси Меган сред хората наоколо, но сестра й не се виждаше.

Тя не вярваше на очите си. Речният бряг, същото това място, където беше прекарала детството си, където счупи крака си, играейки на ред роувър, където беше дала първата си целувка, беше променен до неузнаваемост. В нощната тъмнина гъстата трева изглеждаше почти черна. Отдясно тихата река беше като потъмняла сребърна панделка, която хващаше лунната светлина и я задържаше.

В центъра на парка имаше огромна бяла тента. Хиляди малки коледни лампички я обграждаха от двете страни и се кръстосваха под временните тавани. Дори и от тук Клеър виждаше разположените вътре маси. Сребристи, блестящи покривки покриваха всяка една. Китайски фенери хвърляха светлина с различни форми — звезди, полумесеци лежаха по пода и стените.

Тя тръгна. Аромат на рози изпълваше вечерния въздух и го правеше сладък. Клеър видя, че всяка маса има цветен мотив в средата — обикновена стъклена купа, пълна със свежи бели рози. Дълга маса със сребриста покривка стоеше от едната страна; тя беше обсипана с елегантни златни, излъскани чинии и метални подноси с храна. В ъгъла трима мъже в бели смокинги изпълняваха любовна песен от Втората световна война с тихи меки гласове.

— Уау! — възкликна Боби, който се приближи иззад нея.

Бендът започна „Не е ли романтично“?

— Искате ли да танцуваме, мисис Остин?

Клеър се остави да я хване за ръка и да я заведе на дансинга. Там, под погледа на приятелите и семейството си, тя танцуваше със съпруга си.

Когато най-накрая музиката спря, Клеър видя сестра си. Тя се влачеше след майка им, която явно беше във фазата виж и поздрави.

— Хайде, Боби — каза тя, хвана го за ръка и го задърпа. Имаха чувството, че им трябваха часове да минат покрай десетките гости, всеки от които им пожелаваше нещо. Но все пак накрая се добраха до бара, където майка й забавляваше царствено тълпата фенове с истории за живота на борда на кораба „Търси се звезда“.

Майка й я видя да приближава и спря по средата на изречението. Искрена усмивка засия на устните й.

— Клеър — каза тя с протегнати ръце. — Съжалявам, че закъснях, скъпа. Животът на звездите не им принадлежи. Но ти си най-хубавата булка, която съм виждала. — Гласът й леко пресекна. — Наистина, Клеър — каза тя, по-тихо този път, за да я чуе само Клеър: — Гордея се с теб.

Погледите им се срещнаха. В тъмните очи на майка си Клеър забеляза неподправена радост и това я трогна.

— Е — каза майка й бързо и пак се усмихна. — Къде е новият ми зет?

— Ето ме, мисис Съливан.

— Наричай ме Ели. Всички роднини ме наричат така. — Тя се доближи до него и свирна тихо. — Ти си достатъчно красив за Холивуд.

Това беше най-големият комплимент на майка й.

— Благодаря, мам.

Леко раздразнение мина по лицето на майка й и изчезна след миг.

— Действително, наричай ме Ели. Чувам, че си певец. Меги не можа да ми каже дали си добър.

— Добър съм.

Тя взе ръката му.

— Ако пееш наполовина толкова добре, колкото изглеждаш, ще те чуем по радиото в най-скоро време. Ела. Разкажи ми за кариерата си, докато танцуваме.

— За мен ще е чест да танцувам с бъдещата си тъща. — Той хвърли бърза усмивка на Клеър и тръгна.

Клеър се обърна към Меган, която стоеше мълчаливо наблизо:

— Добре ли си?

— Мама е донесла кучето си. Да не споменавам целия антураж от бодигардове.

— Може да бъде нападната от фенове всеки момент — каза Клеър с най-добрия си псевдоюжняшки акцент.

Меган се засмя и после сякаш изтрезня:

— Тя ще си тръгне към осем и половина.

— Маникюр при Роло.

— Вероятно. Каквото и да е, мисля, че е наред молитва за благодарност.

Бендът смени мелодията със сладка, задушевна версия на „Времето отминава“.

Клеър погледна сестра си и започна да търси думи, които да отразят най-точно емоциите й:

— Тази сватба — започна тя, но гласът й секна. Тя преглътна.

— Нещо не е наред ли?

Клеър изпита болка за цялата им връзка, за загубените години, за нещата, които никога не са се случвали.

— Изхарчила си цяло състояние — каза Клеър.

— Не. — Меган поклати глава. — Почти всичко е от разпродажба. Коледните лампички са мои. Тентата…

Клеър докосна устата на сестра си и я накара да замълчи.

— Опитвам се да ти благодаря.

— О-о.

— Искам… — не знаеше даже как да се изрази, как да каже, че иска да е до нея. Оказа се, че е трудно да се осланя на нещо толкова фино като думите.

— Знам — каза Меган тихо. — Може би нещата ще се променят сега. Този път заедно… спомних си какво беше по-рано.

— Ти беше най-добрата ми приятелка — каза Клеър и избърса една сълза, но внимаваше да не размаже грима си. — Толкова ми липсваше, когато ти…

„Тръгна“, искаше да довърши. Но не можа да каже нищо лошо точно сега.

— И ти ми липсваше.

— Мамо. Мамо. Ела да танцуваш с нас.

Клеър се обърна и видя баща си и Алисън на няколко крачки по-нататък.

— Мисля, че е обичай булката да танцува с баща си — каза той, усмихна се и протегна мазолестата си ръка.

— И с дъщеря си. Дядо ще ме носи! — Алисън подскачаше радостно.

Клеър подаде чашата си с шампанско на Меган, която промълви:

— Върви.

Тя се остави да я повлекат към дансинга. Когато стигнаха до средата, баща й прошепна:

— Един ден Али ще се омъжи и ще видиш как се чувства един родител. Много е вълнуващо.

— Дядо, вдигни ме.

Той се наведе и повдигна Али. Тримата залепнаха един за друг, като се поклащаха леко под звуците на „Само мисълта за теб“.

Клеър бързо погледна встрани — преди Али да попита защо мама плаче. От лявата й страна майка й въртеше бедния Боби, сякаш беше пумпал. Клеър се засмя силно и знаеше точно какво искаше да каже баща й. Много вълнуващо.

Това беше тази нощ. Тя си спомни живота си досега, спомни си колко хубав е бил той, колко любов е дала и колко е получила.

Ето, това й беше дала Меган.

 

 

Меган погледна черната кадифена трева на Речния бряг „Едгар Пийбоди“. Оттатък улицата бунгалото „Куонсет“ се къпеше в лунна светлина. До нея бендът прибираше инструментите си. Само няколко упорити гости бяха останали. Майка й си беше тръгнала преди часове, също Сам и Али. Всички си бяха тръгнали около полунощ, включително булката и младоженецът. Меган беше останала да наблюдава почистването, но и тази работа беше свършена.

Мег си сипа шампанско и пак погледна отвъд улицата. Колата й беше паркирана пред дома на Джо. Сега тя се питаше дали не беше избрала съзнателно това място. Той вероятно спеше.

Тя знаеше, че е абсурдно да ходи при него сега, може би дори и опасно, но във въздуха се носеше нещо особено. Опияняваща комбинация от романтика и магия. Миришеше на рози и накара жената да допусне, че в такъв миг всичко е възможно. Поне тази нощ.

Тя не си позволи да мисли за това. Ако го беше направила, щеше да се самонарече глупачка, затова се застави да не мърда от мястото си. И така, тананикайки си, заедно с музиката, тя тръгна по чакълестата пътека. Когато стигна черната асфалтова лента, зави надясно.

Когато наближи вратата му спря. Вътре светеше. Това беше толкова непривично за нея.

Отхвърли мисълта и приближи вратата му. Там се поколеба минута или две, после почука.

След минута Джо отвори. Косата му беше разбъркана, сякаш беше спал; беше облечен само с черни дънки. Той я чакаше да каже нещо, но гласът й я предаде. Тя просто си стоеше там като идиот и зяпаше голите му гърди.

— Колко смяташ да стоиш там?

Меган вдигна дясната си ръка и му показа бутилката с шампанско, която носеше.

Той я гледаше и мълчеше. Когато тишината стана неловка, взе една тениска от дивана и я навлече, после се върна до вратата.

— Предполагам, искаш да си легнем. За това си дошла, а?

Тя трепна при тези думи. Замисли се дали да не се вземе в ръце, да го зашлеви, но това би било показност. Жена, която забърсва непознати, отдавна е загубила достойнството си. Тя беше откровена, но имаше и нещо друго. Усещаше, че той й е ядосан. Нямаше представа защо. Всъщност точно това откритие я впечатли най-вече.

— Не, мислех, че ти може да искаш да излезеш.

— Искаш да излезем на среща? В един часа сутринта?

— Разбира се, защо не?

— По-добрият въпрос е защо?

Тя го погледна. Когато погледите им се кръстосаха, усети, че пулсът й запрепуска. Трудно й беше да формулира отговор. Не смееше да анализира толкова подробно мотивите си.

— Виж, Джо. Бях в добро настроение. Май че пийнах повече. — Гласът й потрепери; нуждата я беше разкрепостила. Унижена, тя затвори очи. — Не трябваше да идвам. Съжалявам. — Когато отвори очи, видя, че той се е придвижил напред. Нищо не му пречеше да я целуне сега, само едно леко движение.

— Много не ми се излиза.

— О!

— Но не бих имал нищо против, ако влезеш.

Тя усети, че усмивка напира на устните й.

— Чудесно.

— Това, което не е толкова чудесно — каза той, — е, че се събуждам сам. Съгласен съм, че може и да не искаш да оставаш цялата нощ, но не се измъквай тайно като проститутка.

А, ето какво било.

— Извинявай.

Той се усмихна. Цялото му лице засия и се подмлади с десет години.

— Добре, влизай.

Тя го докосна по ръката.

— За пръв път те виждам да се усмихваш.

— Да — каза той тихо, малко тъжно. — Измина доста време…

 

 

Меган спа цяла нощ. Когато зората заблестя в малките мръсни прозорци на бунгалото и погледна вътре, тя се събуди. Вместо да се чувства нервна и несигурна — нормалното й състояние след безсънна нощ — тя беше отпочинала и отпусната. Не помнеше такова сладко утро от години.

Усещаше тежестта на голия крак на Джо върху своя. Ръката му я обгръщаше и не й даваше да мръдне. Дори и насън показалецът му галеше кожата й собственически.

Трябваше да се премести. Тя беше усъвършенствала тази маневра през годините — претъркулване настрана, за да се измъкне от интимната прегръдка, тихо стъпване на пода, безшумно обличане и незабележимо излизане.

„Това, което не е чудесно беше казал той, е, че се събуждам сам“. Не можеше да се измъкне при това положение. Най-интересното беше, че тя не искаше да го направи, наистина. Усещаше, че трябва, по нейния изпитан начин за самосъхранение, но в действителност беше й добре в ръцете на този мъж.

Докато лежеше и слушаше бавното му, равномерно дишане, докато усещаше ръката му около себе си, тя осъзна колко малко интимност е имала в живота си. Винаги се контролираше, вървеше по отъпканите си пътеки и никога не си позволи да забави темпото и да се наслади на чувствата си.

Тази интимност с Джо, разбира се, не беше истинска. Те не се познаваха и не се грижеха достатъчно един за друг, но за Меган дори и това подобие на емоция беше повече от всичко, което беше изпитвала от години.

И сексът беше различен снощи. По-нежен, по-малко агресивен. Вместо предишното бързам да се съвокуплим, този път те действаха, сякаш разполагаха с цялото време на света. Дългите му, бавни целувки я бяха подлудили и накарали да го желае неистово. Не беше и точно лудост; поне тя си мислеше така, когато той я накара да изпита върховно удоволствие. Беше си въобразила, че между тях има нещо повече.

Това я разтревожи. Меган разбираше нуждата, приемаше я: в един сив свят тя беше смолисточерна.

Емоцията беше нещо съвсем различно. Дори и да не доведе до любов, тя си е неприятност. Последното нещо, което искаше, беше да се грижи за някого. И все пак…

Тя никога не се бе самозалъгвала и сега, тъй както лежеше гола в ръцете му, трябваше да признае, че между тях наистина имаше нещо. Не любов, естествено, но нещо. Когато той я целуваше, тя се чувстваше така, сякаш никога преди не са я целували.

Ето я, ярка като цветовете на идващата зора: прелюдията към сърдечните трепети.

Началото.

Беше й дошло изневиделица. Тя беше отворила врата, наречена анонимен секс, и се беше оказала в стая, пълна с неочаквани възможности.

Възможности, които могат да разбият женското сърце.

Ако го изостави, той би се превърнал в красив спомен. Може да боли, когато си спомня за него, но това ще е горчиво-сладка болка, почти приятна. И със сигурност за предпочитане пред сърдечната болка, която обезателно ще последва, ако се опита да повярва в нещо повече от секс.

Трябваше веднага да приключи с тази история, преди тя да е белязала живота й. Решението я натъжи, накара я да се чувства по-самотна. Тя не можа да се сдържи, наведе се и го целуна. Искаше да му прошепне: „Люби ме“, но знаеше, че гласът й ще я издаде. Затова затвори очи и се престори, че спи. Не се получи. Непрекъснато мислеше за това, което ще се случи после, когато го напусне.

Знаеше, че няма да каже довиждане.

 

 

Джо се събуди с Меган в ръцете си, голите им тела се бяха преплели. Спомените от миналата нощ го дразнеха, караха го да се чувства странно замаян. Преди всичко си спомняше дрезгавия й, отчаян глас, когато крещеше името му.

Той се отмести внимателно, придвижи се колкото да може да погледне към нея. Черната й коса беше разбъркана; спомни си как прокарваше ръце през нея в страстта си, а после я галеше, докато заспи. Бледите й бузи изглеждаха още по-бели върху сивата памучна възглавница. Дори докато спеше, се забелязваше сянка на тъга около очите и устата й, като че ли тревогите не я напускаха ни денем, ни нощем.

Каква двойка бяха те? Бяха прекарали три нощи заедно и почти нищо не си бяха споделили.

Най-забавното беше, че той пак я желаеше. И не само тялото. Искаше да я опознае; желанието, изглежда, го променяше. Струваше му се, че там, където по-рано беше студено и тъмно, сега е светло. А това го плашеше.

Вината все още изпъкваше голяма част от съществото му. През последните Няколко години тя се беше увила около него, около костите и мускулите му. Повече нощи, отколкото му се искаше, тя беше неговата сила, единственото нещо, което го държеше жив; първото нещо, което си спомняше сутрин, и последното, с което заспиваше.

Ако позволеше на вината да си отиде — не цялата, разбира се, но достатъчно, за да му позволи да мечтае за един по-различен живот, различна жена — щеше ли да си изгуби и спомените? Толкова ли се беше вплела Даяна в неговото разкаяние, че той можеше да има или двете, или нито една от тях. И ако е така, би ли могъл да има живот отделно от жената, която беше обичал толкова много?

Не можеше да знае.

Но точно сега, гледайки Меган и усещайки лекия й дъх по кожата си, му се искаше да опита. Протегна се, отметна копринен кичур от лицето й. Не беше докосвал жена по този начин от години.

Тя премига и се събуди:

— Добро утро — каза. Гласът й беше дрезгав и леко груб.

Той я целуна нежно и прошепна:

— Добро утро.

Тя се дръпна много бързо, обърна се на другата страна:

— Трябва да вървя. Трябва да взема племенницата си в девет часа. — Отметна завивките и се измъкна от леглото. Взе една възглавница да покрие голото си тяло и забърза към банята. Когато се върна в стаята, облечена отново в скъпата си копринена лилава рокля, той се беше облякъл. Тя вдигна сандалите си с множество каишки и като метна чорапогащника си през рамо, каза:

— Наистина ще тръгвам.

Погледна входната врата и се обърна. Той искаше да я спре, но не знаеше как.

— Радвам се, че дойде снощи.

— Аз също. Два пъти — засмя се тя.

— Недей — каза той и се приближи. Не знаеше какво — ако въобще имаше нещо — беше между тях, но знаеше, че не е шега.

Тя пак погледна вратата, после — него.

— Не мога да остана, Джо.

— Ще се видим по-късно, тогава. Довиждане. — Той почака тя да му отговори, но не получи отговор. Вместо това тя го целуна. Силно. Той остана без дъх, докато накрая тя се отдръпна и прошепна:

— Ти си добър човек, Джо.

После си тръгна. Джо отиде до прозореца и я наблюдаваше как се отдалечава. Практически, тя бягаше към колата си, но след като влезе вътре, постоя за миг, гледайки към бунгалото му. От това разстояние изглеждаше странно тъжна, което го накара да осъзнае колко малко я познава. Искаше да промени това, да повярва, че и за него ще има бъдеще в крайна сметка. Може би — с нея. Но първо трябваше да скъса с миналото си.

Не знаеше как да го направи, как да започне живота си отначало и да повярва в едно по-друго бъдеще, но знаеше коя е първата стъпка. Винаги бе знаел.

Трябва да поговори с родителите на Даяна.