Кристин Хана
Между сестри (2)

Глава 2

Западната страна на административната сграда гледаше към Пъджет Саунд. Стена с огромни прозорци разкриваше лазурна гледка. В далечината се очертаваше гористият хълм на остров Бейнбридж. През нощта се виждаха няколко светлинки в черно-зелената тъмнина, обаче през деня островът изглеждаше необитаем. Само белият ферибот, който пъхтеше на дока на всеки час, показваше, че там живеят хора.

Меган седеше сама до дълга маса с форма на бъбрек. Лъскавият плот от черешово и абаносово дърво демонстрираше елегантност и пари. Може би повече пари. Маси като тази се изработват по поръчка и по индивидуален дизайн; това се отнасяше и за кожените столове. Когато някой седнеше на тази маса и се впечатлеше от гледката, си правеше неизменното заключение: който и да притежава този офис, е дяволски преуспял.

Това беше истина. Меган беше постигнала всяка цел, която си беше поставила. Когато влезе в колежа като уплашена, самотна тийнейджърка, тя се осмели да помечтае за по-добър живот. Сега вече имаше този живот. Нейната практика беше сред най-успешните и уважавани в града. Тя притежаваше скъпо жилище в центъра на Сиатъл (то нямаше нищо общо с разнебитената каравана, която беше нейният „дом“ през детските й години), и никой не зависеше от нея.

Погледна часовника си. Четири и двайсет. Клиентът й закъсняваше. Мислиш си, че като вземаш над триста долара на час, поне ще накараш хората да идват навреме.

— Мис Донтес? — чу се по интеркома.

— Да, Рона?

— Сестра ви, Клеър, е на първа линия.

— Свържи ме. И ми звънни веднага, когато Мей Монро се появи.

— Добре.

Тя натисна бутона на слушалката и се насили да придаде жизнерадостност на гласа си:

— Клеър, чудесно е, че се обаждаш.

— Телефонът може да се избира и от двете страни, нали знаеш? Е, как е животът в Париград?

— Чудесен. А в Хейдън? Всички седят и чакат наводнението?

— Опасността отмина.

— О! — Меган погледна през прозореца. Долу, вляво от нея, огромни оранжеви кранове товареха многоцветни контейнери на един танкер. Тя не знаеше какво да каже на сестра си. Двете имаха общо минало и това беше всичко. — И как е красивата ми племенница? Хареса ли скейтборда?

— Тя го обожава. — Клеър се засмя. — Но, Мег, понякога трябва да се консултираш с продавачите. Петгодишните момиченца, като правило, нямат достатъчно добра координация, за да карат скейтборд.

— Но ти имаше. По това време живеехме в Нийдълс. Тогава аз те научих да караш колело с две колелета. — Меган веднага съжали, че го каза. Винаги й беше трудно да си спомня общото им минало. Дълги години Клеър й беше по-скоро като дъщеря, отколкото сестра. Наистина, Мег беше повече майка на Клеър, отколкото майка им някога е била.

— Просто й вземи едно филмче на Дисни следващия път. Не е нужно да харчиш толкова много пари за нея. Стига й Поли Покет.

Каквото и да беше това. Настъпи неловко мълчание. Меган погледна часовника си, после и двете заговориха едновременно:

— Какво…?

— Алисън вълнува ли се за първи клас…?

Меган стисна устни. Костваше й усилие да замълчи, но знаеше, че Клеър мрази да я прекъсват. Мразеше и когато Мег монополизираше разговора.

— Да — каза Клеър. — Али няма търпение да стои цял ден в училище. Още не е напуснала детската градина и вече чака с нетърпение есента. Само за това говори. Понякога имам чувството, че се държа за опашката на комета. Непрекъснато се движи, дори и когато спи.

Меган понечи да каже: „Ти беше същата“, но се спря. Болеше я при спомените за миналото; искаше й се да може да го забрави.

— Е, как е работата ти?

— Добре. А къмпингът?

— Курортът. Отваряме го след по-малко от две седмици. Фамилията Джеферсън ще има семейна сбирка тук, ще дойдат около двайсет човека.

— Една седмица без телефони и телевизия. Чувам ли музиката на „Деливърънс“ в главата си?

— Някои семейства обичат да се събират — каза Клеър с онзи хаден „нараняваш ме“ глас.

— Съжалявам, права си. Знам, че обичаш това място. Ей — каза тя, сякаш тъкмо си мислеше за това, — защо не вземеш малко пари назаем от мен и да построиш един малък спа център върху имота? Или още по-добре, един малък хотел. Хората ще идват на тълпи за кални бани. Бог ми е свидетел, че имате необходимата кал.

Клеър въздъхна дълбоко:

— Трябваше да ми напомниш, че си преуспяла, а аз не съм. По дяволите, Мег.

— Нямах това предвид. Исках само… знам, че е трудно да разшириш бизнеса без капитал.

— Не ти искам парите, Мег. Ние не ги искаме.

Ето го отново онова напомняне, че Мег беше аз, а Клеър беше ние.

— Съжалявам, че казах не каквото трябва. Просто искам да помогна.

— Вече не съм момиченцето, което се нуждае от грижите на кака си, Мег.

— Сам винаги се е грижил добре за теб. — Мег усети лека горчивина в гласа си.

— Да — Клеър замълча за миг, пое си въздух. Меган знаеше какво прави сестра й в момента. „Прегрупира се“, търсеше по-мека, по-безопасна почва. — Ще ходя на езерото Чилън — каза тя най-после.

— Годишното пътуване с приятелки — каза Меган, благодарна за смяната на темата. — Как се наричахте? Блусарките?

— Да.

— И всички се събирате на същото място?

— Всяко лято откакто сме завършили гимназия.

Меган се зачуди какво ли ще е да си имаш братство от толкова близки приятели. Ако беше друг тип жена, даже щеше да й завижда. Но при положението, което заемаше сега, тя нямаше време да се разтакава с група жени. И не можеше да си представи да е приятелка до ден-днешен с хора, с които е ходила на училище.

— Добре, забавлявайте се.

— О, непременно. Тази година Шарлот…

Мегафонът иззвъня:

— Меган? Мис Монро е тук.

„Благодаря ти, господи. Имам извинение да затворя“. Клеър можеше да говори до безкрайност за приятелките си.

— Проклятие. Извинявай, Клеър, трябва да вървя.

— Добре, добре. Знам колко обичаш да слушаш за приятелките ми от колежа.

— Не е така. Имам клиентка, която току-що пристигна.

— Да, да, ясно. Чао.

— Чао. — Меган прекъсна разговора тъкмо когато секретарката й въведе Мей Монро в конферентната зала.

Тя свали слушалките от главата си, хвърли ги на масата, те паднаха там и изчаткаха:

— Здравей, Мей — каза тя, като пристъпи бързо към клиентката си. — Благодаря, Рона. Не ме свързвай, моля те.

Секретарката кимна и излезе, като затвори вратата зад себе си.

Мей Монро стоеше пред голяма пъстра картина, рисувана с маслени бои, оригинал на Нечита, озаглавен „Истинска любов“. На Меган винаги й бе харесвала иронията: тук, в тази стая, истинската любов умираше всеки ден.

Мей носеше стара черна рокля от жарсе и черни обувки, излезли от мода преди повече от пет години. Шампаненорусата й коса падаше меко на раменете, небрежно вързана на опашка, както се правеше преди много години. Годежният й пръстен представляваше обикновена златна халка.

Като я гледаше така, никога не би повярвала, че съпругът й кара черен мерцедес и посещава всеки вторник голф клуба „Бродмур“. Вероятно Мей не беше харчила пари за себе си от години. Не и откакто беше робувала в един местен ресторант, за да плаща за обучението на мъжа си. Впрочем, тя беше само няколко години по-възрастна от Меган, но тъгата беше оставила отпечатък върху Мей. Тя имаше тъмни кръгове под очите си.

— Моля, Мей, седни.

Мей подскочи, сякаш беше марионетка, придвижена от някой друг. Тя се приближи и седна на един от кожените столове.

Меган зае обичайното си място начело на масата. Разположи пред себе си няколко светлокафяви папки с яркорозови бележчици, поставени по края на документите. Меган забарабани с пръсти по купчината документи, чудейки се кой от многобройните си подходи да избере. През годините тя беше научила, че има толкова реакции на лошите новини, колкото и простъпки. Инстинктът й подсказваше, че Мей Монро е уязвима, и въпреки че беше по средата на развод, тя не искаше да приеме неизбежното. Независимо че документите за развода бяха готови от месеци, Мей не вярваше, че мъжът й ще отиде докрай. След тази среща тя вече щеше да повярва. Меган я погледна:

— Както ти казах при последната ни среща, Мей, аз наех частен детектив да провери финансовите операции на съпруга ти.

— Чиста загуба на време, нали?

Въпреки че тази сцена се повтаряше много често в този офис, на Меган винаги й беше трудно:

— Не точно.

Мей я погледна продължително, после стана и отиде до сервиза за кафе, поставен на бюфета от черешово дърво.

— Разбирам — каза тя, обърната с гръб към Меган. — Какво откри?

— Той има повече от 600 000 долара на сметка на Каймановите острови. Сметката е на негово име. Преди седем месеца е взел почти всички ценни книжа от дома ви. Ти може би си мислила, че подписваш документи за рефинансиране?

Мей се обърна. Тя държеше чаша кафе и чинийка.

Порцеланът тракаше в треперещите й ръце, докато тя вървеше към конферентната маса:

— Лихвата е паднала.

— Паднали са само парите. И са отишли право в ръцете му.

— О, господи! — прошепна тя.

Меган видя как светът на Мей се разпада. Виждаше се в блясъка на зелените й очи; сякаш светлина се отделяше от нея.

В такъв момент много жени изглеждаха така: това беше моментът, когато те разбираха, че не познават мъжете си и че е свършено с мечтите им.

— Има и по-лошо — продължи Меган, като се опитваше да подбира по-меки изрази, защото съзнаваше колко дълбоко щеше да я нарани. — Той е продал практиката на партньора си, Теодор Блевин, за един долар.

— Защо му е трябвало да го прави? Тя струва…

— Ти не би могла да вземеш даже и половината, на която иначе имаш право.

При тези думи краката на Мей сякаш се подкосиха. Тя се строполи на стола. Чашата и чинийката се удариха в масата и издрънчаха. Кафето прескочи ръба на порцелановата чаша и се разплиска върху масата. Мей започна веднага да обира разлятото с кърпичката си:

— Извинявам се.

Меган я хвана за китката:

— Недей! — Тя стана, взе няколко салфетки и попи мокрото петно. — Аз се извинявам, Мей. Всеки път, когато се сблъсквам с такова поведение, се чувствам ужасно. — Тя докосна рамото на Мей и я остави да помисли за момент.

— Вижда ли се някъде в документите защо ми е сторил това?

На Меган много й се искаше да няма отговор на този въпрос. Тя се пресегна, взе една папка и извади черно-бяла снимка. Побутна я към Мей много бавно, сякаш снимката беше проявена върху парче пластичен експлозив, а не на лист лъскава хартия:

— Казва се Ашли.

— Ашли Стоукър. Мисля, че вече знам защо той все предлагаше да взема Сара от уроците по пиано.

Меган кимна. Винаги беше проблем, когато съпругата знаеше коя точно е любовницата.

— Вашингтон е щат, в който не е нужно вината да се доказва; не се нуждаем от основания за развод, така че любовната му афера няма значение.

Мей вдигна глава. Лицето й имаше отнесеното, стъклено изражение на жертва в катастрофа.

— Няма значение ли? — Тя затвори очи. — Аз съм идиотка. — Думите й излизаха повече като дъх, отколкото като звук.

— Не. Ти си честна и упорита жена, която издържаше един егоистичен глупак цели десет години в колежа, за да може той да има по-добър живот.

— Предполагаше се, че това ще е нашият по-добър живот.

— Да, така би трябвало да бъде.

Мег се пресегна и докосна ръката на Мей.

— Ти си повярвала на мъж, който ти е казал, че те обича. Сега той разчита на теб да си старата услужлива Мей, жената, която поставя семейството на първо място и улеснява живота на доктор Дейл Монро.

Мей изглеждаше объркана, може би леко уплашена. Меган разбра: жени като Мей бяха забравили отдавна как да тропнат по масата. Всичко беше наред, това си беше нейна работа, на адвокатката.

— Какво да правим? Не искам да наранявам децата.

— Той е този, който наранява децата, Мей. Той е откраднал пари от тях. И от теб.

— Но той е добър баща.

— Тогава ще иска да са добре осигурени. Ако е останала частица достойнство у него, ще ви даде половината от активите без бой. Ако го направи, делото ще мине леко като негърски танц.

Мей знаеше истината, за която и Меган се беше досетила. Такива мъже рядко се отказват доброволно от парите.

— А ако не го направи?

— Тогава ще го принудим.

— Това ще го вбеси.

Меган се облегна напред:

— Ти трябва да си бясна, Мей. Този мъж те излъга, измами те и те ограби.

— Той също е и баща на децата ми — отговори Мей със спокойствие, което Меган намери за дразнещо. — Не искам нещата да изглеждат толкова грозни. Искам той да знае… че винаги може да се върне вкъщи.

О, Мей!

Меган подбираше думите си внимателно:

— Ние ще бъдем честни, Мей. Не искам да наранявам никого, но ти, със сигурност, не бива да си измамена и оставена да мизерстваш от този мъж. Точка. Той е много, много богат ортодонтист. Ти би трябвало да носиш „Армани“ и да караш „Порше“.

— Никога не съм искала да нося „Армани“.

— И сигурно никога няма да носиш, но мой дълг е да направя така, че да имаш такава възможност. Знам, че сега това изглежда студено и грубо, Мей, но повярвай ми, когато се умориш да отглеждаш онези две деца сама, а доктор Усмивка се разхожда из града с ново „Порше“ и танцува цяла нощ с двайсет и шест годишна учителка по пиано, ще бъдеш доволна, че можеш да си позволиш всичко, което ти се прииска. Довери ми се.

Мей я погледна. Лека, сърцераздирателна усмивка се появи на устата й:

— Добре.

— Няма да му позволя да те наранява повече.

— Мислиш, че няколко документа и куп пари в банката ще ме предпазят? — Тя въздъхна. — Давай, мис Донтес, направи каквото е необходимо, за да осигуриш бъдещето на децата ми. Но да не се преструваме, че това ще стане безболезнено, моля те. Вече е толкова тежко, че ми е трудно да дишам, а всичко едва започва.

 

 

Сред прерийната трева се виждаше редица вятърни мелници, изпъстрили безоблачния хоризонт. Техните дебели метални перки се въртяха в бавен и равномерен ритъм. Понякога, когато времето беше хубаво, можеше да се чуе скърцащото туп-туп-туп при всяко завъртане.

Днес беше твърде горещо и не можеше да се чуе нищо, освен биенето на собственото ти сърце.

Джо Уайът стоеше на циментената плоча, която служеше за веранда пред склада, и държеше топла кутия кола, останала от обяда му.

Той гледаше далечните полета и му се искаше да броди из тях, да се разхожда между дърветата, да усеща мириса на плодородна земя и зреещи плодове.

Там долу трябваше да има бриз; дори и нечий дъх би облекчил тази непоносима горещина. Тук имаше само едно жарко слънце, печащо върху металния склад. Челото му лъщеше от пот, а кожата му под тениската беше направо мокра.

Горещината го уморяваше, а беше само втората седмица от юни. Нямаше начин да понесе лятото в долината Якима. Беше време отново да се мести.

Тази мисъл го изтощи. Не за първи път се чудеше колко време ще издържи да се мести от град на град. Самотата го тормозеше, превръщаше го в тънка сянка; за съжаление, алтернативата беше по-лоша.

По-рано — сега му се струваше, че е било много отдавна — се надяваше, че едно от тези места ще му хареса, че ще отиде в един град, ще си каже: „Ето, това е“, ще си наеме апартамент вместо занемарена стая в мотел.

Но вече не мечтаеше за това. Знаеше, че е неосъществимо. След една седмица в една и съща стая, започваше да усеща разни неща, да си спомня… Започваха кошмари. Единственият изход беше странстването. Ако дюшекът му не беше негов, ако стаята му беше непозната, той можеше да спи понякога и повече от два часа. Ако се установеше някъде, ако се почувстваше удобно, ако спеше по-дълго, той неизменно започваше да мечтае за Даяна.

Това беше поносимо. Болеше, разбира се, защото да види лицето й — макар и само насън — го изпълваше с болка, която проникваше чак до костите му, но и с удоволствие, със сладък спомен за живота, който беше водил преди, за любовта, която беше изпитвал. Само ако сънищата свършваха с образа на Даяна, седяща на зелената трева на Куод в студентските й години, или със спомена за тях двамата, сгушени на голямото им легло в къщата на остров Бейнбридж.

Но той нямаше този късмет. Сладките сънища неизменно се вгорчаваха и превръщаха в грозна картина. Той често се събуждаше, шепнейки: „Съжалявам.“

Единственият начин да оцелее бе да се мести непрекъснато и никога да не се среща с хора.

Беше се научил да бъде невидим през тези години на скитничество. Ако човек си подстриже косата, облече се прилично и се хване на работа, хората го забелязват. Застават на опашка за автобус зад него, а в малките градове го заговарят.

Но ако човек се запусне, ако забрави да си подстриже косата и облече износена тениска с надпис „Харли Дейвидсън“, както и скъсани и избелели дънки „Ливайс“, ако мъкне опърпана раница, никой не го забелязва. И, по-важното, никой не го разпознава.

Зад него се чу камбана. Той въздъхна и влезе в склада. Веднага го лъхна студ. Склад — хладилник за плодове. Потта по лицето му стана лепкава. Той хвърли празната кутия от кола в кошчето и излезе отново навън.

За част от секундата, а може би и по-малко, горещината му дойде добре; докато стигна до товарната платформа, той отново се потеше.

— Уайът — извика бригадирът, — къде си мислиш, че се намираш, на пикник ли? — Джо погледна към безбройните редици от огромни камиони, пълни догоре с прясно набрани череши. После огледа другите мъже, които разтоварваха щайги — предимно мексиканци, живеещи в раздрънкани каравани на сухи, прашни парцели земя без тоалетни и течаща вода.

— Не, сър — отговори той на червендалестия бригадир, на когото явно му харесваше да крещи на работниците си. — Не мисля, че това е пикник.

— Добре. Връщай се на работа тогава. Ще ти отнема от заплатата за час и половина.

По-рано Джо би грабнал бригадира за потната мръсна яка и би му показал как се разбират мъжете помежду си. Но тези дни бяха отминали.

Той бавно тръгна към най-близкия камион; по пътя извади чифт брезентови ръкавици от задния си джоб. Време беше да се мести.

 

 

Клеър стоеше до кухненската мивка и мислеше за вчерашния разговор с Мег.

— Мамо, може ли да си взема още едно Его?

— Как се иска нещо? — попита Клеър разсеяно.

— Мамо, може ли да си взема още едно Его, моля?

Клеър се отдръпна от прозореца и избърса ръцете си в кърпата, която висеше на вратичката на фурната:

— Да, разбира се. — Тя хвърли една замразена вафла в тостера. Докато вафлата се топлеше, Клеър се огледа из кухнята за още мръсни чинии… И видя мястото с очите на сестра си.

Не беше лоша къща, разбира се, по стандартите на Хейдън. Наистина беше малка: три малки спални, запълнили втория етаж; само по една баня на всеки етаж, хол и кухня с място за хранене, което служеше и за кухненски плот. За шестте години, през които тя живееше тук, Клеър беше боядисала старите тревистозелени стени в кремаво и беше заменила рошавите оранжеви килими с нови дървени подове. Мебелите, макар и втора употреба, бяха с дървен обков, който тя беше оформила саморъчно. Нейна гордост и радост беше канапето за влюбени от хавайско дърво коа. То не подхождаше много на хола с неговите избелели червени възглавници, но ако един ден заживееше в Хавай, то със сигурност щеше да привлича погледите на хората.

Мег може би виждаше нещата по друг начин. Мег, която беше завършила гимназия по-рано (беше изкарала седем години в колеж), която не пропускаше да спомене, че има купища пари, и имаше нахалството да изпрати на племенницата си коледни подаръци, които да накарат останалите около елхата да изглеждат жалки със своите подаръчета.

— Вафлата ми е готова.

— Ами, ето я. — Клеър извади вафлата от процепа, намаза я с масло и я наряза, после я сложи пред дъщеря си. — Заповядай.

Алисън веднага набучи едно парче и го пъхна в устата си, като дъвчеше по характерния си начин, сякаш беше герой от мултипликационно филмче.

Клеър не можа да се сдържи и се усмихна. Дъщеря й й действаше по този начин още от деня на раждането си. Тя гледаше своята миниатюрна версия. Същата фина руса коса и бяла кожа, същото сърцевидно лице. Въпреки че тя нямаше свои снимки на петгодишна възраст, вярваше, че са като две капки вода. Бащата на Алисън не беше оставил генетичен отпечатък върху дъщеря си.

Типично за него, в момента, когато чу, че Клеър е бременна, той грабна обувките си.

— Мамо, ти си още по пижама, ако не побързаш, ще закъснееш.

— Да, права си. — Клеър мислеше за всичко, което трябваше да свърши днес: да окоси задната ливада, да разопакова душовете и прозорците в банята; да изчисти плесенясалите стени в трето бунгало; да отпуши тоалетната в пето бунгало; да поправи навеса за канута. Беше още рано, нямаше осем часът, последният училищен ден. Утре ще заминат на едноседмична почивка край езерото Чилън. Тя се надяваше да успее да приготви всичко навреме. Огледа се наоколо. — Виждала ли си работния ми списък, Алисън?

— На малката масичка е.

Клеър взе списъка от масичката, като клатеше глава. Нямаше никакъв спомен да го е оставяла там. Понякога се чудеше как би се справяла без Алисън.

— Искам да ходя на уроци по балет. Какво ще кажеш?

Клеър се усмихна. Спомни си — една от онези мисли, които те жегват — че и тя искаше навремето да става балерина. Меган я окуражаваше да мечтае за това, въпреки че нямаха пари.

Е, не беше точно така. Имаше пари за уроците по танци на мама, а нямаше за Клеър.

Впрочем веднъж, когато Клеър беше на шест или седем години, Меган й организира серия уроци в събота сутрин с една нейна приятелка от училище. Тя никога нямаше да забрави онези чудесни сутрини. Усмивката й се скри.

Алисън я гледаше намръщено, прехапала едната си буза:

— Мамо, балетът?

— И аз исках да ставам балерина по-рано. Знаеше ли това?

— Неее.

— За съжаление, стъпалата ми бяха като канута.

Али се изхихика:

— Канутата са огромни, мамо. Твоите крака май наистина са много големи.

— Благодаря! — Тя също се засмя.

— Как така се случи, че стана пчела работничка, като си искала да ставаш балерина?

— Пчела работничка ме нарича дядо ти. В действителност аз съм помощник-управител.

Беше преди много години, когато тя избра този начин на живот. Като повечето от нейните решения, и това беше взела набързо, без много да му мисли.

Първо се беше провалила на изпитите в държавния университет във Вашингтон — една от многото жертви на висшето образование. Тогава, разбира се, не знаеше, че Меган беше принципно права. Колежът дава на едно момиче по-големи възможности. Без диплома и мечти, Клеър се беше оказала отново в Хейдън. Първо имаше намерение да остане месец, месец и нещо, а после да се премести на Хаваите и да се научи да кара сърф, но после татко й заболя от бронхит и се залежа около месец. Клеър беше останала с него, докато се възстанови. Когато баща й стъпи отново на крака и се върна на работа, Клеър беше разбрала колко много обича това място. И в много други отношения беше истинска дъщеря на баща си — толкова си приличаха. И тя като него харесваше тази работа; по цял ден беше навън, в дъжд и пек, за да свърши всичко, което се налагаше. Когато приключеше със задълженията си, се наслаждаваше на резултатите от своя труд. Имаше нещо в тези великолепни шестнайсет акра до реката, което изпълваше душата й.

Не се учудваше, че Меган не разбира. Сестра й, която ценеше образованието и парите повече от всичко, гледаше на грижите за това място като загуба на време.

Клеър се опитваше да не обръща внимание на презрителното й отношение. Тя знаеше, че работата й не беше кой знае какво — само управление на няколко места за къмпингуване и бунгала, но не се чувстваше неудачница, не мислеше, че животът й е разочарование.

Освен в минутите, когато говореше със сестра си.