Кристин Хана
Между сестри (17)

Глава 17

— Имам разрешение за парка и тентата е резервирана от магазина за стоки под наем. Ще прегледам последните детайли от поставянето й с тях на път за Костко. — Рой се облегна назад и направи параден жест. — Това е.

— А осветлението? — попита Меган и отметна тентата от списъка си.

— Десет хиляди бели коледни лампички, четирийсет и два китайски фенера и двайсет висящи лампи. Отбележи.

Меган прилежно отметна осветлението в списъка си. Това беше засега. За всичко в списъка й се бяха погрижили. През последните два дена беше работила усилено, проверяваше всеки детайл. Съобрази се с всичко, което Рой поиска. Щеше да се получи, повтаряше си тя поне три пъти на ден, най-хубавата сватба, състояла се някога в Хейдън.

Меган не мислеше, че е правилно, но се учеше да пази циничните мисли за себе си. Дори работеше толкова много, че започна да спи нощем. Основният проблем сега бяха сънищата.

Те всички бяха свързани с Джо. Щом затвореше очи, и си спомняше онази нощ. Спомняше си сините му очи… толкова тъжни; начина, по който беше прошепнал нещо — някакво име може би — докато правеха любов. Правеха любов. Никога не беше мислила по този начин за секса, с никого.

— Меган? Отново гледаш с оня сантиментален поглед. За ордьоврите ли мислиш?

Тя се усмихна на Рой:

— Трябваше да видиш лицето на Карла, когато й казах, че ще трябва да направи и един поднос с прасенца в одеялца.

— Не искам да си призная, но… те са вкусни, нали? Потопени в кетчуп. Или още по-добре — с боб яхния. Сигурно ще изчезнат по-бързо от сиренето Бри и пастета.

— Няма да й разреша да прави пастет. — Меган провери списъка си отново. Беше й станало навик да проверява и препроверява всичко.

Рой докосна ръката й.

— Скъпа, всичко е готово. Това, което трябва да направиш, е да дойдеш на репетицията тази вечер и после добре да се наспиш.

— Благодаря, Рой. Не знам какво щях да правя без теб.

— Повярвай ми, за мен беше огромно удоволствие да работя по подготовката на тази сватба. Следващото ми събитие е тържество с похапване на пасището на семейство Клозънс за отбелязване приемането на малкия Тод в колеж.

След срещата с Рой, тя се отправи към колата си. Беше минала през няколко пресечки, когато осъзна, че кара в грешната посока. Тъкмо щеше да обърне, когато забеляза гаража. Там, забутано между дърветата, беше бунгалото на Джо.

Тя почувства внезапно желание да тръгне към вратата, да каже: „Здравей, Джо“ и да го последва в спалнята. Сексът беше чудесен. Мамка му, беше повече от чудесен. Толкова хубав, че беше се измъкнала в последния момент. Винаги й беше по-лесно да казва Довиждане вместо Добро утро.

Някой светна лампата в кухнята. Една сянка премина край прозореца, проблесна сребриста коса.

Тя почти тръгна към него. Почти.

Едно нещо знаеше със сигурност — беше го научила от горчивия си опит — че анонимният секс е единственото нещо, което й се отдаваше.

Тя се обърна и се върна в колата си.

 

 

Джо стоеше до кухненската мивка и слушаше как клокочеше водата по ръждясалите тръби. Канеше се да измие чиниите от обяда — в края на краищата за това беше дошъл тук — но не можа да помръдне ръце.

Тя стоеше отсреща на улицата и гледаше към дома му.

Меган. Приятелите ме наричат Мег.

Стоеше неподвижно със скръстени ръце, заострената й брадичка беше леко вирната. До нея имаше огромна висяща кошница с цветя и червени цветове покриваха горната част на ръката й. Тя май не ги забелязваше. Май не забелязваше и техния аромат. Не му направи впечатление на романтична жена.

— Меган — произнесе името й тихо, изненадан от внезапно обзелото го желание. От срещата им насам беше мислил за нея твърде често.

Казваше си, че това нищо не значи, че беше излишък на хормони в тяло, останало студено години наред. Но сега, като я гледаше, отново я желаеше и разбираше, че се е самозалъгвал.

От другата страна на улицата, тя направи стъпка към него. Сърцето му заби лудо, той сви ръце в юмруци. После тя се обърна и забърза към колата си.

— Благодаря ти, господи — каза той и му се искаше да е искрен. Затвори крана на мивката и си избърса ръцете. Пристъпи бавно до полицата на камината и застана пред снимката на Даяна. На нея тя стоеше пред Триумфалната арка в Париж и му махаше. Усмихваше се лъчезарно.

— Съжалявам — прошепна той и докосна стъклото.

Телефонът звънна и го стресна.

Знаеше кой звъни, разбира се.

— Здравей, Джина — отговори той и се пресегна за работните си ръкавици.

— Здравей, батко. Знам, че е късно, но ще има репетиция за сватба у дома тази вечер. Мислех си, че ще искаш да дойдеш.

Репетиция за сватба. Прелюдия към сватба.

— Не, благодаря.

— На Клеър Кавено е. Най-после и тя ще се жени.

Той затвори очи и си припомни Клеър.

— Съжалявам, Джиджи — каза той накрая. — Не мога да го направя.

Единственото по-лошо от празнуването на сватба би било да влезеш в болница.

— Разбирам те, Джо. Наистина. Ще ти се обадя следващата седмица.

 

 

Клеър седеше в чакалнята на лекаря и четеше последния брой на списание „Пийпъл“. А ето я и нея — снимка на майка й в някаква градска градина, заобиколена от фенове, преоблечени в пищни дрехи на космически пътешественици. Надписът под снимката гласеше: Елиана Съливан, обградена от фенове на двайсет и петата годишнина от първото шоу на „Старбейз 4“.

— О, я стига. Моят костюм за Хелуин във втори клас беше по-хубав от тези тук.

— Какво каза, мамо?

Клеър се усмихна на дъщеря си, която седеше с кръстосани крака на светлокафявия килим и си играеше с Котката с шапката.

— Нищо, скъпа.

— О, колко още ще чакаме? Гладна съм.

— Още малко. Доктор Ролоф преглежда наистина болни хора. Нали видя Сами Чан да влиза. Ръката му е счупена.

Алисън се намръщи:

— Ти не си болна, нали?

— Не, разбира се. Това е профилактичен преглед; правя си го всяка година. А ти винаги ме придружаваш.

— Да. — Али се зае отново с играта.

След няколко минути рецепционистката, Моника Лъндберг, влезе в чакалнята. Както винаги, тя изглеждаше много добре, този път беше в керевизено зелена лятна рокля.

— Докторът ще ви прегледа след малко.

Клеър погледна Алисън.

— Стой тук, скъпа. След малко се връщам.

— Аз ще я наглеждам — каза Моника. — Влезте в стая номер четири.

— Благодаря. — Клеър тръгна по коридора и зави към последната стая вляво.

— Здравей, Клеър, как вървят приготовленията за сватбата?

Тя се усмихна на Бес, медицинската сестра, която работеше за доктор Ролоф, откакто се помнеше.

— Чудесно. Ще бъде скромна сватба.

— Сигурно. — Бес премери кръвното и температурата на Клеър. — Добро кръвно налягане, детко. Трябва да имаш спокоен живот. — Тя взе кръв за изследване, после отвори шкафа до мивката и извади пластмасова чашка за урина. — Знаеш процедурата. Остави проба на вратата на тоалетната. Докторът ще дойде веднага, след като се освободи.

— Благодаря, Бес.

Бес премига:

— До утре. Чао — и изчезна.

Клеър забърза по коридора, остави урина за изследване в тоалетната, после се върна в стаята, където се преоблече бързо в болнични дрехи и се качи на покритата с тънка хартия кушетка.

След няколко минути доктор Ролоф влезе в стаята. Той беше висок, сивокос мъж с твърд поглед и винаги готов да се усмихне. Беше лекар на Клеър през по-голямата част от живота й. Беше се грижил за Клеър по време на ушните й инфекции, акнето и бременността. Сега беше лекар и на Алисън, а също и на Сам.

Лекарят седна на столчето на колелца и се приближи към нея:

— Как вървят приготовленията за сватбата?

— Ти и Тина ще можете ли да дойдете?

— Не бих я пропуснал за нищо на света. — Той поспря и погледна надолу за миг. Клеър знаеше, че той си мисли за дъщерята, която беше загубил. — На Даяна би й харесала сватбата ти.

Клеър преглътна тежко. Това беше така. Един от най-тежките моменти на тази сватба беше, че ще трябва да мине без Даяна. Блусарките правеха всичко заедно.

— Тя все ми повтаряше, че се пазя за принца.

Той най-после вдигна поглед. Усмивката му беше уморена и даже леко измъчена.

— Чу ли, че Джо се е върнал в града?

— Разбрах. Как е той?

Хенри въздъхна тежко:

— Не знам. Не е идвал у нас. — Очевидно докторът беше обиден от това.

— Сигурно ще дойде.

— Да, сигурно. — Доктор Ролоф намести очилата си на носа и се изправи.

— Добре, достатъчно. — Отвори картона й и го разгледа.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Трябваше да дойдеш след два месеца. Защо бързаш, Клеър? Обикновено се налага да ти изпратим три покани и да те потърсим по телефона, за да те накараме да дойдеш.

— Заради противозачатъчните хапчета — каза тя и усети как бузите й пламват. Срам и позор, та тя беше на трийсет и пет години. Нямаше защо да се срамува, но тя се срамуваше. — Искаме малко да изчакаме, преди да имаме дете.

Той отново погледна картона й, после кимна:

— Не искам да ги вземаш много дълго, но засега всичко е наред. Ще започнем с малки дози.

— Много добре.

Доктор Ролоф остави картона й настрана.

— Дай сега да намажем гърдите ти.

Когато той свърши, Клеър седна.

— Баща ти ми каза, че си имала главоболие миналата седмица — каза той, докато сваляше ръкавиците си. — И че си изкълчила левия си глезен.

Животът в малкия град. Клеър въздъхна. Откакто се помнеше, баща й тичаше при доктора всеки път, щом й паднеше нокът или зъб. Не беше променил поведението си и сега, след като вече беше възрастен човек.

— Миналата година помисли, че съм хванала сериозна болест, след като ми се зави свят от виенското колело.

Той се усмихна.

— Сам, действително, е леко вманиачен на тема здраве. Трябваше да го видиш, когато беше малка. Обаждаше ми се по три пъти на седмица да ме пита дали това или онова е нормално. Три последователни киханета можеха да го извадят от строя. Въпреки това не мисля, че е глупак. Възможно ли е главоболието ти да е свързано с цикъла ти?

— Аз съм на трийсет и пет години — каза тя през смях. — Изглежда, че винаги съм в овулация или в цикъл. Така че, да, може би.

— Някога спортувала ли си?

— Някога? Девети клас беше най-добрата ми година. Тренирах атлетика и волейбол.

Той записа нещо в картона й. Може би: заседнал начин на живот.

— Добре ли спиш?

— Като бебе… откакто срещнах Боби. — Тя почервеня отново. — Добре, нали знаеш. Спя много спокойно.

— Радвам се да го чуя. Някакъв стрес?

— Аз съм самотна майка, на която й предстои да се омъжи за първи път. Сестра ми, която едва познавам, организира сватбата, а майка ми заплашва да дойде. Така че, да. Леко съм стресирана.

— Окей. Кажи на баща си, че всичко е наред. Няма повод за притеснение. Но прави гимнастика. Това е най-добрият лек за стреса. Освен това си малко анемична пак. Това също може да е причина за главоболието ти. И така, приемай малко желязо, моля те.

— Обещавам.

— Сега вземай красивата си дъщеря, води я вкъщи и се приготвяй за сватбата. Целият град я очаква с нетърпение.

— Така става, когато се омъжваш петнайсет години, след като всички от класа ти са се задомили.

— Беше на косъм да останеш старата мома на града. Не знам за кого ще се тревожат сега Бес и Тина. — Очите му блеснаха зад малките кръгли очила.

— Благодаря, докторе.

Той я потупа по раменете.

— Радвам се за теб, Клеър. Всички се радваме.