Марина Фиорато
Мадоната на бадемите (41)

Четирийсет и първа глава
Селваджо се пробужда

Бурята събуди Селваджо по средата на първата му брачна нощ и той установи, че сърцето му е твърде препълнено от щастие, за да му позволи отново да заспи. Обърна се към скъпата си Амария — видя, че тъмната й коса, разстлана като ветрило под ръката му, е навлажнена от дъжда, който влизаше през отворения прозорец. Усмихна се. Бяха отворили капандурата след първото им сливане — сладка, гореща, бърза консумация на брака им пред Господ и Закона, за да могат през следващите няколко часа да се отдадат на воля на взаимно проучване на телата и копнежите си. Сгорещяването беше довело до изпотяване, което пък — до отваряне на прозореца, откъдето сега студеният въздух нахлуваше на вълни, на вълни. Селваджо се измъкна тихичко от леглото им и се насочи безмълвно към прозореца, за да не събуди съпругата си или баба им, която спеше на ниския нар на долния етаж. Затвори капандурата, за да се спасят от дъжда и наближаващите гръмотевици. Огледа се за нещо, с което да подсуши косата на Амария, но още не беше свикнал с тази стая. Досега бе спал на леглото долу, край огнището, където сега спеше баба им. Затова, докато се озърташе за някакъв парцал или кърпа, той забеляза сандъка в долния край на леглото. Стори му се много вероятно място да намери каквото търси. Така и се оказа — защото веднага намери едно сгънато платно, синьо под лунната светлина. Беше разкъсано тук-там, но въпреки това ставаше. Той го разтвори. Отвън блесна светкавица и само за миг освети платното така, сякаш беше ден — миг, но напълно достатъчен. Пръстите му обходиха трите сребристи овала, които неговите предци някога бяха предвидили да символизират бадеми, и той падна на колене. В главата му зейна капандура и студените спомени нахлуха изведнъж в нея.

И в този миг той си спомни. Всичко.