Марина Фиорато
Мадоната на бадемите (14)

Четиринайсета глава
Не ме докосвай

— Кога ще свършиш стенописите?

Без да вдига очи от работата си, Бернардино отговори на въпроса на Симонета:

— Скоро. Имам поръчка от манастира в Павия. Мълчаливите монаси ще ми се отразят доста добре след непрестанното ти бърборене.

Тя се усмихна на думите, които съвсем доскоро би приела като обида. Започваше да свиква с номерата му. А после кимна, внезапно натъжена, че той напуска толкова скоро. Според нея вече бяха постигнали някакво примирие и дори вървяха бавно към установяването на приятелство. Откакто бе научила какво бе сторил художникът за сина на Манодората, бе започнала да го гледа с нови очи. Вече го виждаше по-скоро като момче, нищо, че бе доста по-стар от нея. Прозираше през позата му, през маската, която представяше пред света и която не беше негова, както и думите, които не мислеше. Беше по-скоро картина, която светът искаше да вижда — подобно на собствените си творби, в които представяше човешки състояния, които не бяха истински. Всичко беше театър. Мария — Богородицата, чийто първо образ в момента бе Симонета, бе изпитала болките на любовта, на раждането и на загубата на сина си, така че няма начин в живота си да е изглеждала така спокойна и ведра, каквато я рисуваше той. Светците пък, които са умрели в страдание, няма как да са го сторили толкова героично и примирено, колкото и силна да е била вярата им. Подобно на нейната собствена вяра, и тяхната е била подложена на изпитание чрез мъченията и болките на тялото и душата. При мисълта за това тя се усмихна леко на своята арогантност — не би трябвало да сравнява собствените си дребни страдания с тези на светците. Тя бе страдала в скръбта си, но не бе претърпяла физическите мъчения на една света Лучия, чиито очи са били изтръгнати, или на една света Агата, чиито гърди са били отсечени от тялото й.

Той видя само усмивката й, а не мрачните мисли. Наскоро бе направил приятното откритие, че когато Симонета се усмихваше, носът й леко се сбърчваше. Това я правеше някак си по-земна и достъпна, не толкова хладна и далечна. Внезапно се почувства абсурдно щастлив и отвърна на усмивката й с не по-малко бляскава усмивка.

— Само не ми казвай, че искаш да си тръгваш! — подкачи я приятелски. — Само не ми казвай, че сесиите ти с мен не ти доставят наслада!

— О, няма съмнение, че за мен е голяма чест да бъда рисувана като Дева Мария… — започна тя.

— О, не ми казвай, че вярваш във всички тези глупости! — прекъсна я безцеремонно Бернардино. Пренебрежителният жест на ръката му обгърна цялата поредица от почти завършени фрески — Сватбата на Дева Мария, Поклонението на влъхвите, Въвеждането на Христос в Храма — все епизоди от живот, в който той изобщо не вярваше.

Вперила поглед право напред, тя отговори:

— Разбира се, че вярвам! Това е лапалисиано — думата излезе от устата й, преди да успее да се спре, и тя посърна от мисълта, че е използвала точно нея. Защото лапалисиано, което означаваше „очевидно вярно“, беше нова дума за ломбардския език и произхождаше от името на същия онзи генерал, който бе командир и на Лоренцо — маршал Палис. Той бе точно толкова уважаван и верен, и мъртъв като Лоренцо. За да прикрие смущението си, побърза да го парира: — Защо, а ти не вярваш ли?

— Не. Не вярвам на нито една сричка от Светото писание.

— И защо? — не се предаваше тя.

Той й обърна гръб и започна да рисува с яростна концентрация небесния отблясък на нейната синя мантия. Лазурносиньото на бурята, която завихряше четката му, го върна далече назад в детството и той заговори:

— Когато бях малък, живеех на брега на езерото Маджоре. Баща ми беше рибар и всеки ден излизаше за риба. Езерото е много голямо, много синьо и се простира докъдето поглед стига. А за малко момче, каквото бях тогава, изглежда огромно. Мислех си, че това е морето. През лятото много обичах да седя на брега и да го съзерцавам — четката на Бернардино се свлече към края на ръката му, но той продължи: — Представях си всички земи, които лежаха отвъд този огромен океан, всички гледки, които можеха да бъдат видени по света, всички непознати твари и интересни люде. Камъчетата под краката ми често се впиваха в кожата ми, обаче аз не им обръщах внимание — буквално потъвах в синевата. Когато примижавах срещу слънцето, езерото се превръщаше в небе, а небето — в езеро. Срещаха се на хоризонта и бяха в еднакво синьо. Онова синьо… Никога не съм успявал да го нарисувам — обърна се и я погледна в очите — там се криеше същото синьо и го наблюдаваше, но той не й го призна. Само продължи: — Обичах да гледам водата как се плиска в краката ми, навътре-навън, навътре-навън… Миеше камъчетата… Една вечер попитах майка ми защо водата се държи така — пое си дълбоко дъх, за да овладее болката, а после издиша и заговори отново: — Майка ми нямаше много време за мен. Беше твърде заета с чичовците ми. Имах много чичовци, които обичаха да идват всеки следобед, когато баща ми беше излязъл за следобедния улов. Майка ми непрекъснато ми повтаряше да не споменавам пред баща си за гостите й. Казваше, че се били скарали и не си говорели — Бернардино вдигна за малко глава и устните му се разкривиха в усмивка, която всъщност не беше усмивка. — Толкова много чичовци, а нито един от тях не приличаше поне малко на баща ми! — отново й обърна гръб и продължи бързо, от страх тя да не го прекъсне: — Та тогава майка ми отговори, че на брега седели ангели и вдишвали и издишвали и че техният дъх движел водите и причинявал приливите. Аз я попитах защо тези ангели не се виждат, а тя отговори, че това се дължало на факта, че всички сме били грешници. По това време при нея беше един от чичовците ми, който се разсмя, когато чу това. Допълни, че тя била съвсем права и после целуна рамото й. Смехът му не ми допадна, затова предпочетох пак да отида на брега на езерото, за да чакам баща ми — тук Бернардино несъзнателно стисна четката си толкова здраво, че едва не я строши. — Та през целия въпросен следобед се старах да бъда добро момче и да си мисля добри неща, така че да видя ангелите. Когато баща ми слезе от лодката, аз си бях все така там. Той ме попита какво правя, а аз му казах, че се опитвам да видя ангелите, които причиняват приливите с дъха си. Той въздъхна, приседна до мен на брега и рече: „Бернардино, на брега няма ангели, момчето ми!“. Към този момент вече бях много уморен и сгорещен, а главата ми ме болеше от слънцето и от опитите ми да се концентрирам, за да видя ангелите. Затова казаното от него ме разстрои и аз се разкрещях: „Не, ангели има, има ангели!“. „Кой ти наговори такива неща?“ — попита баща ми. Напълно слънчасал и забравил предупрежденията на майка ми, аз изтърсих: „Майка ми! И моят чичо!“. Баща ми се вцепени. „Кой чичо?“ — попита. В този момент вече си спомних за семейната вражда, но бях казал твърде много, за да си върна думите назад, затова отговорих: „Нямам представа кой. В къщата идват много. Каза ми го онзи, който беше там днес“. След тези мои думи баща ми се изправи и се загледа продължително във водата. Когато се обърна отново към мен, в очите му блестяха сълзи. „Бернардино — рече, — майка ти е лъжкиня! И винаги е била такава!“. Гребна вода в шепата си, приближи се, топна пръст в нея и ми го поднесе. „Ето, опитай! — заповяда. — Водата е сладка, а не солена! Това не е море, Бернардино. И тук няма нито приливи, нито ангели. А аз нямам братя.“ Постави нежно ръка на рамото ми, погледна ме тъжно и тръгна към къщата ни. През рамо подвикна: „Това е просто езеро, Бернардино! Само едно езеро!“.

Симонета зачака останалата част от историята със затаен дъх. Бернардино прекара през челото си ръка, която остави върху кожата му синя следа. После изрече:

— Това бяха последните думи, които чух от баща си. Когато се прибрах у дома, него го нямаше. Майка ми, разбира се, стовари цялата вина върху мен. Започна да пие още повече. В началото така наречените ми чичовци поспряха с гостуванията си, но после пак заприиждаха. Аз пък започнах да рисувам с въглените, които си правех на плажа, използвайки стари дъски, отломки и други подобни. Реших, че щом ангели не съществуват, аз мога да ги създам. Веднъж, когато бях на петнайсет, изрисувах цялата ни колиба със стенописи. Ангел до ангел, херувим до серафим — цялата небесна компания. Майка ми побесня. Започна да крещи неистово, а чичото, който в онзи ден беше при нея, ме наби с колана си. Изчаках ги да си легнат и откраднах коня му. Бях чул, че великият майстор Леонардо да Винчи в момента е в Милано и работи за херцог Лудовико Сфорца, затова взех колкото можах от рисунките си и яздих цяла нощ. Чаках цяла седмица пред студиото на Да Винчи и се стараех да се мотая пред очите му всеки божи ден, докато накрая му дойде до гуша от мен и ме прие. Почти не погледна рисунките, които му занесох — само ми връчи въглен и ме накара да нарисувам ръка — тук Бернардино погледна към пръстите на Симонета и се усмихна при спомена за онзи първи ден. — И веднага след това ме нае за свой чирак!

След тези думи художникът се взря в собствената си ръка. Беше стискал четката толкова силно, че на мястото, където ноктите му се бяха впивали в дланта му, се виждаха четири червени полумесеца. После вдигна очи към ангелите — неговите ангели, които се носеха над главата му и надуваха тромпетите си от капителите на колоните.

— Леонардо също не вярваше — изрече по посока на тавана. — Казваше, че е напълно възможно да вдъхваш религиозен плам у другите, без самият ти да го чувстваш. Почиташе единствено Мария Магдалина, а аз — майка ми, друга паднала жена. Онова, което майка ми бе започнала, моят учител завърши. Вярата ми окончателно отлетя. Да Винчи отдаваше огромно значение не на набожността на хората, а на техните чувства.

— Какви чувства например? — обади се най-сетне Симонета, възвърнала гласа си.

„Например любов“ — помисли си Бернардино. Спомни си прощалните думи на своя учител — затова как едва когато започне да чувства, ще стане добър художник. И се оказа вярно. По време на лесните си завоевания, на въргалянето с жени и момичета, с девици и матрони той така и не бе успял да надмогне безчувствеността, останала му от загубата на майка му. В деня, в който тя го бе излъгала, а баща му ги бе напуснал, той бе изгубил невинността си — бе изгубил представата си за нея като за най-идеалната сред жените. Бе я поставял в сърцето си на пиедестал, сякаш бе някоя от статуите на Божията майка. Обаче тя го бе излъгала, бе му крещяла и накрая го бе прогонила от колибата си, захвърляйки го в обятията на леки жени и на празни връзки, които бе търсил, но на които никога не се бе радвал. И всичко това — в името на преследването на едно-едничко нещо, на свещения граал на Любовта. Отвори уста, за да изрече простите две срички — онези срички, които вече бяха всичко за него, но не означаваха нищо за жената, която значеше за него много повече, отколкото някога щеше да узнае. Но установи, че не е в състояние да говори. Гласът му заглъхна в гърлото му, очите му се напълниха със сълзи. Боже, сълзи! Не бе плакал от онази нощ, когато бе потеглил с коня от брега на езерото към Милано и когато вятърът отнасяше сълзите от очите му, а горещата нощ изсушаваше лицето му в мига, в който се намокреше. Както тогава, така и сега го водеше една и съща мисъл — трябва веднага да се махне оттук!

А после направи нещо крайно нехарактерно — остави четките си да съхнат направо върху палитрата. Лицето на Дева Мария бе все още един празен бял овал, ала днес той не бе в състояние да работи повече. Едва не падна от скелето си. Докато минаваше покрай Симонета, тя, несъзнателно и за самата себе си, протегна ръка към него. Той извърна глава настрани и тя го чу да промърморва тихичко: „Noli me tangere“.

И така, за втори път през живота си, Бернардино избяга от жена, която обичаше. Изкатери се бързо по стъпалата към камбанарията, където спеше, без да се обръща назад. Но ако го бе сторил, щеше да зърне гледка, която едновременно щеше да го озадачи и съсипе — същата онази гледка, която така отчаяно се опитваше да избегне. Езерносините очи на Симонета го наблюдаваха с изражение, което не бе нищо друго, освен огромно съжаление.

Едва по-късно същата вечер Симонета си даде сметка какво точно й бе казал той в онзи злощастен миг, когато тя бе протегнала ръка към него. Но, разбира се! Тя се присегна за семейната Библия, която лежеше на нощното шкафче до главата й, и започна да разлиства пожълтелите страници, докато не намери в латинския текст онова, което търсеше — думите на възкръсналия Христос към Мария Магдалина, жената, която някога бе обичал и която също го обичаше, първият човек, когото той бе избрал да стане свидетел на възкресението му.

„И Исус й рече: Не ме докосвай! Защото още не съм се възнесъл към моя Баща! Но отиди при братята ми и им кажи: Аз се въздигам при моя Баща и при вашия Баща, към моя Бог и към вашия Бог!“.

Не ме докосвай!