Сара Шепард
Никога не казвай никога (3)

2.
От местопрестъплението, Тусон

Итън Ландри отвори вратата на телената ограда около градския тенискорт и излезе на игрището. Ема го гледаше как приближава бавно към нея с отпуснати рамене, пъхнал ръце в джобовете си. Макар вече да минаваше десет часа, лунната светлина беше достатъчна, за да се видят раздърпаните му дънки, оръфаните маратонки и рошавата тъмна коса, която се къдреше сладко на масури покрай яката на морскосинята му тениска. По тревата зад него се влачеше едната му незавързана връзка за обувка.

— Нещо против лампите да си останат угасени? — Итън махна с ръка към задвижвания с монети апарат, който включваше осветлението на корта.

Ема кимна, усещайки как стомахът й се свива. Двамата с Итън, на тъмно, въобще не й прозвуча зле.

— Та какъв е този номер с влака? — попита той, имайки предвид есемеса, който Ема му беше пратила няколко часа по-рано, канейки го да се присъедини към нея на корта. Той се беше превърнал в тяхното място за срещи.

Ема му подаде сребърния амулет.

— Някой го остави за Сътън в кънтри клуба. Имаше и бележка. — Докато четеше бележката, тя усети как я побиват студени тръпки. В далечината избръмча мотор.

Итън повъртя амулета в ръцете си.

— Не знам нищо за никакъв влак, Ема.

Когато Итън я нарече с истинското й име, сърцето й подскочи. Почувства огромно облекчение. Но същевременно се намираше в голяма опасност — убиецът й беше казал да не признава пред никого коя е всъщност. И тя беше нарушила правилата.

— Но по всичко личи, че който ти е пратил амулета, е участвал в разиграването на номера — продължи Итън — или е бил жертвата.

Ема кимна. Известно време двамата седяха мълчаливо, заслушани в звуците от топката на самотен баскетболист, който играеше на едно от игрищата. След малко Ема бръкна в джоба си.

— Трябва да ти покажа нещо. — Тя му подаде айфона си и потрепна, когато пръстите им неволно се докоснаха. Итън беше сладък — много сладък.

Аз също трябваше да призная, че е готин — по своя си рошав, мрачен, загадъчен начин. Беше ми забавно да наблюдавам как сестра ми хлътва все повече. Така се чувствах по-близка до нея, сякаш това беше нещо, което двете щяхме непрекъснато да обсъждаме, ако бях останала жива.

Докато Итън разглеждаше страницата, която беше заредила, Ема се прокашля.

— Това е списък на всички хора в живота на Сътън — обясни набързо тя. — Прегледах всичко — страницата на Сътън във Фейсбук, телефона й, имейлите. И сега почти със сигурност съм определила датата на нейната смърт на трийсет и първи август.

Итън се обърна към нея.

— Откъде си толкова сигурна?

Ема бързо си пое дъх.

— Виж тук. — Тя чукна върху иконката на Фейсбук. — Писах на Сътън в десет и половина вечерта на трийсет и първи. — Тя показа на Итън съобщението си:

Това може и да ти прозвучи откачено, но мисля, че сме роднини. Дали пък случайно не си осиновена?

— И след това Сътън ми отговори в дванайсет и петдесет и шест, ето, виж. — Ема му показа по-надолу в страницата, където Сътън й беше отговорила:

О, Боже! Не мога да повярвам. Да, осиновена съм…

По лицето на Итън премина неразгадаемо изражение.

— И защо си мислиш, че е умряла на трийсет и първи, след като тогава ти е писала съобщение във Фейсбук?

— Аз съм единственият човек, на когото Сътън е писала или с когото е разговаряла онази нощ. — Ема прегледа набързо списъка с обаждания на Сътън от трийсет и първи. Последният й разговор бе в четири часа и трийсет и две минути следобед — беше й се обадила Лилиана Фиорело, една от приятелките на Сътън. След това в осем и трийсет и девет, пропуснато обаждане, Лоръл. Следваха още три пропуснати обаждания в десет и трийсет и две, десет и четирийсет и пет и десет и петдесет и девет от Мадлин. Ема премина към списъка от следващия ден. Пропуснатите обаждания започваха още от сутринта: 9:01, Мадлин; 9:20, Гарет; 10:36, Лоръл.

— Може да е била заета и не си е вдигала телефона — предположи Итън. Той взе телефона, цъкна върху страницата на Сътън във Фейсбук и прегледа статусите й на стената.

Ема стисна с ръка медальона на Сътън.

— Прегледах целия списък с обаждания чак до декември. Общо взето отговаря на всички, които й звънят. А ако пропусне обаждането, звъни по-късно.

— А какво ще кажеш за този статус от трийсет и първи? — попита Итън и посочи екрана. — Възможно ли е да означава, че тя е избягвала всички? — Последният статус на Сътън беше написан няколко часа преди Ема да й изпрати съобщение:

„Някога да ви се е приисквало да избягате? На мен да“.

Ема поклати упорито глава.

— Сестра ми не се стряска от нищо. Дори от удушаване. — Самото произнасяне на думите сестра ми я накара да се почувства свързана със Сътън по един дълбок, могъщ начин. В началото Ема се беше усъмнила, че Сътън наистина е избягала — може би размяната със сестра й беше просто част от някой сложен номер. Но когато някой едва не удуши Ема в къщата на Шарлът, тя се убеди, че всичко е истина.

— Итън, само помисли върху това — продължи тя. — Сътън пише на стената си, че иска да избяга… и след това някой я убива? Не може да е просто съвпадение. Ами ако това не е написано от Сътън, а от убиеца? Така ако някой забележи, че Сътън липсва, ще прочете статуса й от стената във Фейсбук и ще предположи, че е избягала, а не, че е мъртва. Така убиецът се опитва да се прикрие.

Итън подритна с крак забравена на тревата топка за тенис. Разкъсаните шевове от едната й страна обезобразяваха яркожълтата тъкан.

— И въпреки това не обяснява съобщението, което Сътън ти пише няколко часа по-късно, в което те кани да дойдеш в Тусон. Кой го е написал? — Лекото потрепване на гласа му показваше, че е напрегнат.

Ема потръпна.

— Според мен убиецът е написал и двете бележки — прошепна тя. — Щом е научил за моето съществуване, той е решил, че ме иска тук, за да ме вкара в живота на Сътън. Няма труп, няма престъпление.

Итън се загледа към кортовете, сякаш все още не можеше да повярва на Ема, но аз бях почти сигурна, че сестра ми е права. Събудих се в живота на Ема на трийсет и първи август, часове преди Ема да открие клипчето, в което ме душаха. Едва ли бих могла да съществувам едновременно в света на живата и на призрачната Сътън.

Ема се загледа в тъмните силуети на дърветата в далечината.

— Какво, тогава, е правила Сътън онази нощ? Къде се е намирала, с кого е била?

— Намери ли някакви следи в нейната стая? — попита Итън. — Някакви имейли, бележки в календара й… нещо?

Ема поклати глава.

— Прегледах дневника й. Но тя е писала толкова неясно и увъртяно, сякаш е предполагала, че един ден ще попадне във вражески ръце. Никъде не се споменава с какво се е занимавала в нощта, когато е умряла.

— Намери ли някакви бележки по джобовете й? — попита Итън. — Смачкани листчета хартия в кошчето?

— Не. — Ема наведе поглед и се втренчи в тревата пред краката си. Изведнъж се почувства ужасно изморена.

Итън въздъхна.

— Добре. Ами приятелките й? Знаеш ли къде са били те онази нощ?

— Попитах Мадлин. Тя ми отвърна, че не помни.

— Колко удобно. — Итън зарови върха на маратонката си в пръстта. — Според мен би могла да го извърши. Красивата, неуравновесена балерина. Като Черния лебед на живо.

Ема се изсмя.

— Не смяташ ли, че преувеличаваш? — През последната седмица тя бе излизала няколко пъти с Мадлин. Двете дори разговаряха откровено за Теър и се позабавляваха добре в горещата вана за спа процедури. Тогава Мадлин и напомняше за Александра Стоукс, нейната необуздана, но грижовна приятелка, която живееше в Хендерсън, Невада.

Ема погледна към Итън.

— Може би Мадлин ми казва истината. Самият ти помниш ли какво си правил на трийсет и първи август?

— Всъщност помня. Това беше първият ден от метеоритния дъжд.

— Персеидите. — Ема кимна. Когато двамата се срещнаха за пръв път, той наблюдаваше звездите.

На лицето на Итън се промъкна срамежлива усмивка, сякаш той също си спомни онзи момент.

— Да, сигурно съм стоял на предната веранда. Метеоритният дъжд продължи почти цяла седмица.

— И ти си се преселил на верандата, защото звездите са по-интересни от хората, така ли? — подразни го Ема.

Бузите на Итън порозовяха и той извърна поглед.

— От някои хора.

— Дали да не попитам отново Мадлин? — настоя Ема. — Смяташ ли, че крие нещо?

Итън бавно поклати глава.

— С тези момичета никога не можеш да бъдеш сигурна. Не че съм наясно с най-съкровените им тайни, но нещо в Мадлин и Шарлът винаги ми е изглеждало странно. Преди да дойдеш в града, докато Сътън беше още жива, те се стремяха едновременно и към вниманието й, и към позицията й в групата. — Той се загледа в далечината. — Сякаш я обожаваха и мразеха едновременно.

Стиснала телефона на Сътън в ръка, Ема докосна иконката на Туитър и извика последователно страниците на всички приятелки на сестра й, но не намери нищо забележително с дата трийсет и първи. Но когато се прехвърли на туитовете от първи септември, вниманието й беше привлечено от нещо на страницата на Мадлин. Тя беше адресирала посланието си към Чембърлейнбейб, псевдонима на Шарлът в Туитър.

„Благодаря ти, че снощи бе до мен, Шар. Истинските приятели се държат един за друг, независимо от всичко“.

— Истински приятели — рече саркастично Итън. — Ау.

— По-скоро А? — Нещо не беше наред. — Мадлин и Шарлът не са близки. Въобще. — На Ема й се струваха повече като притеснени другари от армията на популярните момичета. След това Итън й посочи думата снощи.

— Става въпрос за трийсет и първи.

Аз потреперих. Може би онази нощ са били с мен. Може би заедно са довършили своята псевдо-най-добра приятелка. И може би ако Ема не внимаваше, тя щеше да е следващата.

Ема разтърка лицето си с ръце и отново погледна Итън. Изпита силна вина, която стегна гърдите й. Онзи, който беше убил сестра й, сега следеше всяка стъпка на Ема. Дали убиецът нямаше скоро да разбере, че Итън знае истината за нея и да се опита да затвори и неговата уста завинаги?

— Не си длъжен да ми помагаш — прошепна тя. — Не е безопасно.

Итън я погледна с напрегнати очи.

— Не трябва да вършиш всичко това сама.

— Сигурен ли си?

Когато той кимна, Ема изведнъж се изпълни с огромна благодарност.

— Благодаря ти. Сама щях да оплета конците.

Итън изглеждаше изненадан.

— Не ми приличаш на такова момиче.

Ема изпита желанието да протегне ръка и да докосне бузата му, където се отразяваше лунната светлина. Той помръдна към нея и коленете им се докоснаха; лицето му се наведе към нейното, сякаш се канеше да я целуне. Ема усети топлината на тялото му, неспособна да откъсне очи от пълната му долна устна.

В главата й бушуваше вихър от мисли; тя си спомни предишната нощ, когато той й каза, че е започнал да си пада по момичето, в което се беше превърнала Сътън. Че е започнал да си пада по нея. Някое друго момиче сигурно щеше да знае как да постъпи. В дневника си Ема поддържаше списък, наречен „Начини да флиртуваш“, но всъщност никога не беше прилагала някоя от тези техники на практика.

Щрак.

Ема подскочи и врътна глава надясно. От другата страна на корта, точно под дърветата, се виждаше слабото сияние от мобилен телефон, сякаш някой седеше там и ги наблюдаваше.

— Видя ли това?

— Кое? — прошепна Итън.

Ема протегна шия. Около тях цареше пълна тъмнина, но тя не успя да се отърси от тревожното усещане, че някой е видял — и чул — всичко.