Сара Шепард
Никога не казвай никога (16)

15.
Откриване… и закриване

МОЖЕШ ЛИ ДА СЕ ИЗМЪКНЕШ?

Ема се обърна по гръб, за да прочете съобщението, което й беше пратил Итън. Придърпа върху голите си крака едно от меките сини одеялца на Сътън и му написа отговор:

МЪРСЪРОВИ ИЗЛЯЗОХА НА ВЕЧЕРЯ. ТРЯБВА ДА СЕ ПРИБЕРА ПРЕДИ ДЕСЕТ.

ЩЕ ТЕ ВЗЕМА СЛЕД 15 МИНУТИ, гласеше отговорът на Итън. ОБЛЕЧИ РОКЛЯ.

Рокля ли? — намръщи се Ема. АМИ… ДОБРЕ, написа тя. МОГА ЛИ ДА ПОПИТАМ КАКВО ЩЕ ПРАВИМ?

НЕ. ИЗНЕНАДА Е.

Ема скочи от леглото на Сътън и отиде до дрешника. Избута настрани купчината меки памучни туники и тесни дънки, и огледа колекцията от рокли, каквито имаше в изобилие и които изглеждаха доста скъпи. Тя докосна дългата черна рокля със златисти презрамки. Като че ли беше твърде претенциозна за излизане във вторник. Пръстите й погалиха яката от пера на късата сребриста коктейлна рокля. Тя пък може би беше твърде къса. Подхвана за подгъва яркочервената еластична мини рокля. Твърде сексапилна.

Не се сдържах и изсумтях. Има ли въобще такова нещо като твърде сексапилна? Според мен Ема трябваше да приеме сексапилната си страна. Нали това бе нощта, в която най-после щяха да се целунат?

Тогава Ема докосна светлосивата рокля с един ръкав. Прозрачната коприна погали ръцете й. Тя я облече и се огледа в огромното огледало със златиста рамка, окачено на гърба на вратата. Беше идеална.

След като си сложи спирала, гланц за устни, черни лачени обувки и обеци, които подхождаха на сребърния медальон на Сътън, тя беше готова. Телефонът й изпиука отново и Ема изтича до леглото, очаквайки поредното съобщение от Итън. Но вместо това се оказа, че е от приятелката й Алекс. НЕПРЕМЕННО ДА ПОСЕТИШ ТОВА МЯСТО! Към есемеса беше прикрепена уебстраница на магазин за дрехи втора употреба, близо до Аризонския университет. ЗНАМ КОЛКО ГИ ОБИЧАШ, добави Алекс и завърши с ухилена емотикона. Ема бързо написа едно благодаря, последвано от Х-чета и О-та. Погледна се в огледалото, издокарана в марковата рокля на Сътън, бижутата й и скъпите обувки. Дали Алекс щеше да я познае, ако я види облечена така?

Тя седна на най-долното стъпало, доволна, че Лоръл е навън и не трябва да отговаря на разни въпроси за тайната й среща. Само Дрейк я наблюдаваше, полегнал на пода в дневната; мързеше го твърде много, за да дойде при нея.

Ярки фарове осветиха алеята. Ема стана, отвори внимателно входната врата и се огледа, преди да излезе. Някои от прозорците на съседните къщи бяха осветени; тя се надяваше, че любопитните съседи нямаше да споменат за това на Мърсърови. Дъщеря ти се беше издокарала страхотно снощи! А кой беше онзи елегантен младеж с нея!

Итън слезе от колата и й отвори вратата. Той беше облякъл тъмно сако, сиво-бежов панталон и лъскави черни обувки — огромна разлика от обичайните му раздърпани шорти и тениски.

— Леле. — Ема се спря за миг, преди да се качи в колата. — Много си… хубав.

— Хубав, а? — Итън се ухили.

Ема се изчерви.

— Да, хубав като куклата Кен.

Очите на Итън обходиха тялото й.

— И ти си много красива — рече той смутено. — Но не като Барби.

Устните на Ема се разтеглиха в свенлива усмивка.

След миг вече седеше в колата. Итън изтича от другата страна, скочи вътре и запали двигателя. Ема отпусна ръка върху конзолата между двете седалки, чудейки се дали Итън ще я докосне. Вместо това той измъкна една карирана носна кърпа от вътрешния джоб на сакото си и се обърна към нея.

— Ще трябва да си вържеш очите — рече той и се ухили пакостливо. — Крайната ни дестинация е тайна.

Тя избухна в смях.

— Сериозно ли говориш?

— Адски сериозен съм. — Той се пресегна към нея, за да завърже кърпата на очите й. След миг Ема бе обгърната в мрак. Тя усети как колата дава на заден ход, завива надясно и излиза на улицата. Ако до нея седеше някой друг, тя сигурно вече щеше да е откачила от страх — та нали Мадлин и близначките Туитър я бяха отвлекли край каньона Сабино по подобен начин. Но с Итън тя се чувстваше в безопасност.

Развълнувана.

— Няма да отнеме много време — увери я той. Тя чу тихото цък-цък-цък при включването на мигача. — Не надничай!

От уредбата зазвуча новата песен на „Строукс“. Ема се облегна назад и затвори очи, чудейки се къде ли отиват. Предишния ден в училище тя му беше разказала за алибитата на Мадлин, Шарлът и Лоръл и той беше кимнал делово — откакто едва не се бяха целунали в басейна той се държеше мило, но на разстояние. Звънецът би преди да успее да му разкаже за новите си заподозрени, близначките Туитър. Не бяха разговаряли за нищо лично. Въобще не споменаха за случилото се в басейна. Може би Итън просто искаше да забрави за него. Но пък случващото се в момента много приличаше на среща.

Тя почувства лек тласък, когато колата спря на светофар. Наблизо дуднеше нечия уредба.

Опитах се да погледна накъде са се запътили, но се сблъсках с един от шантавите странични ефекти на живота ми с Ема — когато очите й бяха затворени или покрити, аз също не виждах нищо. Това ме накара да се замисля кой или какво е причината за това — не за убийството ми, а за мен, тук, залепена за Ема от отвъдното. Повярвайте ми, докато бях жива, въобще не се замислях върху причините за нещата, нито четях философски книги, нито се молех на Буда или разни такива. Но възможността, която получих с Ема, колкото и плашеща да беше, ме караше да се чувствам някак… благословена. И онеправдана. Явно в реалния живот съм била истинска кучка; защо ми беше даден този специален дар? Или това се случваше с всички след като умрат, или поне с онези, които имат недовършена работа?

Най-накрая Ема усети, че колата спира и чу Итън да превключва лоста на паркинг.

— Така — рече тихо той. — Вече можеш да погледнеш.

Ема дръпна кърпата от очите си и примигна. Намираха се в центъра на града, близо до колежа. Пред тях се издигаше огромна бежова сграда. До нея водеше каменна алея, оградена от ароматни дървета. Златиста светлина заливаше голямото стълбище. Върху сградата беше опънат черен банер с надпис „Институт по фотография, Тусон“.

— О! — извика Ема, по-объркана от всякога.

— Тази вечер откриват изложба на трима лондонски фотографи — обясни Итън. — Знам, че харесваш фотографията, затова…

— Това е страхотно! — ахна Ема. След това наведе глава и огледа роклята си. — Но защо сме се издокарали така?

— Защото тази вечер е партито по случай откриването.

— И ние сме… поканени?

Итън се ухили.

— Не. Ще се вмъкнем неканени.

Ръцете на Ема се отпуснаха в скута й.

— Итън… не мога отново да се забъркам в някаква история. Семейство Мърсър ще ме убият, ако разберат, че съм излязла. Сега би трябвало да стоя в стаята на Сътън и да се покайвам за престъпния си живот.

Итън посочи двама от гостите, които се казваха по стъпалата. Облеченият в смокинг мъж на входа им се усмихна учтиво и отвори вратите, без да проверява за покани.

— Я живни малко. Обещавам, че няма да ни хванат.

— Но какво общо има това със Сътън?

Итън се облегна назад, очевидно изненадан от въпроса.

— Ами нищо. Просто реших, че ще бъде забавно.

Ема отмести погледа си от елегантните колони на института към лицето на Итън. На официално парти с него? Това вече щеше да бъде забавно. Може би наистина трябва да се отпусне и просто да бъде себе си.

— Добре. — Тя отвори вратата, извърна се към него и му се усмихна. — Обаче при първия признак за проблеми веднага си тръгваме.

Добро момиче, помислих си аз. За части от секундата си бях помислила, че Ема ще поиска от него да я отведе вкъщи. Проблемът с наказанието на Ема беше, че дни наред бях принудена да стоя заедно с нея и да я гледам как крачи нервно напред-назад из спалнята ми. Промъкването на партито беше идеалното лекарство за прогонването на скуката.

Двамата се изкачиха по стъпалата. Смазващата дневна жега си беше отишла и прохладен ветрец галеше бузите им. Уханието на лимонови дървета и мускусната смесица от мъжки и дамски парфюми изпълваха въздуха. Когато се приближиха до мъжа със смокинга, той ги огледа изпитателно и Ема усети как стомахът й се свива от притеснение. Дали пък не прелистваше на ум списъка с поканените? Можеше ли да познае, че са просто гимназисти?

— Дръж се естествено — промърмори Итън; очевидно беше забелязал колко сковано пристъпва. — Точно обратното на поведението ти когато открадна онази чанта.

— Много смешно. — Когато Ема стигна до господин Смокинг, тя го дари с възможно най-безгрижната си усмивка.

— Добър вечер — каза мъжът и им отвори вратата.

— Видя ли? — прошепна тя, след като вече се бяха озовали на сигурно място във фоайето. — Бях съвсем естествена. Не съм чак толкова загубена, колкото си мислиш.

Итън я погледна отстрани.

— Със сигурност не те смятам за загубена. — След това леко подхвана ръката й и я поведе към изложбата. За миг всички звуци и светлини помътняха и Ема се почувства така, сякаш двамата с Итън са единствените хора във вселената. Когато стигнаха до края на фоайето и той я пусна, тя леко подръпна копринената рокля на Сътън и се опита да успокои дишането си.

Музеят беше тъмен и ухаеше на свежи цветя. Гостите обикаляха по обширния теракотен под, спираха се пред черно-белите фотографии по стените, някои разговаряха помежду си, други просто оглеждаха тълпата. Всички носеха официално облекло, шикозни парти рокли и елегантни костюми. Малка тълпа се беше събрала около трима обзети от страхопочитание младежи около двайсетте, най-вероятно фотографите. Джаз групата свиреше парче на Ела Фицджералд, а сервитьорките обикаляха наоколо, разнасяйки подноси със сандвичи и напитки. Двама от гостите погледнаха с любопитство към Ема и Итън, но Ема се опита да изглежда колкото се може по-самоуверена.

— Пълнени скариди? — попита една от сервитьорките, минавайки покрай тях. Ема и Итън си взеха по една.

Край тях се материализира втора сервитьорка и им предложи чаши шампанско.

— Разбира се — каза Итън, взе две чаши и подаде едната на Ема. Кристалът проблесна и по повърхността изскочиха балончета.

Шампанско. Как ми се искаше да мога да отпия поне една истинска глътка.

— Наздраве — каза Итън и вдигна чашата си за тост.

Ема я чукна със своята.

— Как научи за партито?

Итън леко се изчерви.

— О, просто попаднах на него в интернет.

Тя си представи как Итън седи пред компютъра и преглежда всички събития, които биха могли да посетят заедно и усети как я залива топла вълна.

Те се придвижиха към творбите. Всяка една фотография беше поставена в голяма черна рамка. Вградени в тавана лунички осветяваха всеки образ. Първата фотография бе на дълъг прав път, гледан от вътрешността на кола. Беше отпечатана с черно архивно пигментно мастило върху памучна хартия и тъмните дървета и зловещото сияещо небе навяваха усещане за нещо призрачно. Ема погледна встрани към малката табелка с надпис. Освен името на фотографа, там бе написана и цената. Три хиляди долара. Уха.

— Не съм ти казала последните новини — прошепна му тя, докато се приближаваха към следващата фотография, триптих на пустинен пейзаж. Шампанското гъделичкаше гърлото й и докато разглеждаха снимките тя усещаше все по-осезаемо близостта на Итън. Страничните хора сигурно ги приемаха за двойка. Тя отпи отново от шампанското. — Почти сигурна съм, че в нощта, когато е умряла, Сътън е ходила в „Клика“ с близначките Туитър.

Итън рязко свали чашата, от която се канеше да отпие.

— Защо смяташ така?

Ема му предаде разговора, който беше провела в събота, в къщата на Мадлин.

— Едва ли е съвпадение. Сигурно те са приятелките, с които е била, когато е откраднала обиците. Ами ако те… — Тя завъртя глава и впери поглед в монтирания на стената пожарогасител.

— Габи и Лили убийци? — Итън отметна глава назад и присви очи, сякаш се опитваше да си го представи. — Тия двете със сигурност не са в ред. И то отдавна.

Ема заобиколи едно гигантско растение в саксия и се приближи към следващата фотография.

— Част от мен смята, че са твърде празноглави, за да извършат нещо такова.

— Те са еталон за празноглавие — съгласи се Итън. — Но каквото и да се е случило с Габи в нощта с влака, то им дава мотив.

— А може би просто се преструват на празноглави — рече Ема. И преди беше познавала такива момичета, точно като заварената й сестра Села, която пред родителите си се правеше на типичната тъпа блондинка, а всъщност продаваше трева в една запусната къща в квартала.

— Значи са много добри актриси. — Итън се приближи до следващата фотография. — Някой разказвал ли ти е как миналата година Габи мина през крака на сестра си с беемвето на баща им?

— Не…

— И после, когато Лили се прибрала с гипсиран крак, Габи била шашната: „О, Боже! Какво ти се е случило?“

Ема се изкиска.

— Не може да бъде!

— Има и друга история как в девети клас Габи успяла някак си да се заключи в шкафчето си в съблекалнята по физическо. — Итън млъкна за миг, за да си вземе още една хапка от подноса. — Дори не мога да си представя как някой би могъл да се побере вътре. Ами когато бяхме в прогимназията? Някой ги хванал да разговарят с британски акцент и се наричали „госпожица Лили Телиуокър“ и „Габи Пони Балони“. Нямали никаква представа, че това са жаргонни думи за пенис; просто им звучели смешно. Дълго време след това не спряха да ги подиграват.

Ема едва не се задави с шампанското си.

— Мили Боже.

— Но въпреки това нещо ми подсказва, че не бива да ги отписваш толкова бързо — рече Итън. — Бъди внимателна с тях, опитай се да разбереш какво знаят.

Ема кимна.

— Мадлин и останалите искат да им скроим номер. Но според мен това е ужасна идея.

— Аз бих стоял настрани. Ако те са убийците, последното нещо, което ти трябва, е да ги ядосаш още повече.

Климатикът се включи и в залата изведнъж застудя. Групата засвири нещо, по-подходящо за незаконните барове от времето на Сухия режим, и двама почерпени гости се впуснаха в танци. Итън махна с ръка пред лицето си, за да разсее облак цигарен дим.

Двамата се приближиха мълчаливо до следващата фотография. Тя представляваше колаж от полароидни снимки, като всяка представяше различни телесни части: очи, носове, крака, уши.

— Обожавам полароидите — каза Итън.

— Аз също — отвърна Ема и изпита облекчение при смяната на темата. — Преди да си тръгне, мама ми даде един полароиден фотоапарат.

— Липсва ли ти? — попита Итън.

Ема завъртя между пръстите си дръжката на чашата.

— Оттогава мина много време — отвърна неопределено тя. — Почти не помня дали има нещо, което да ми липсва.

— Какво ли се е случило с нея?

— О, не знам. — Ема въздъхна и заобиколи група меценати, които обсъждаха на висок глас великолепните години на арт сцената, когато всички те са били приятели с Анди Уорхол. — Някога, преди много години, си мислех, че тя е някъде наблизо и ме наблюдава. Че ме следва, когато се прехвърлям от дом в дом, оставайки близо до мен, за да се убеди, че съм добре. Но сега осъзнавам колко глупаво е това.

— Не е глупаво.

Ема се загледа упорито в списъка с цените на стената, сякаш обмисляше покупка.

— Не, напротив. Беки ме изостави. Тя направи своя избор и аз не мога да го променя.

— Хей. — Итън хвана Ема за раменете и я обърна към себе си. За миг остана така, вперил поглед в лицето й и тя усети хиляди пеперудки да пърхат в стомаха й. После той протегна ръка и прибра кичур коса зад ухото й. — Тя е направила погрешен избор. Знаеш го, нали?

Вълна от емоции се надигна в гърдите й.

— Благодаря ти — рече тихо тя, без да сваля поглед от големите му сини очи.

„Целуни го“, прошепнах аз, чувствайки се като пеещия рак-отшелник в „Малката русалка“. Нямах никакви спомени за собствените си първи целувки, затова трябваше да разчитам на емините.

Една жена с пурпурна рокля се блъсна в Ема.

— Извинете — изломоти тя; очите й блестяха и бузите руменееха от изпития алкохол. Ема отстъпи встрани и се изхили.

— Откъде знаеш как да се вмъкваш неканен на партита? — попита тя, приглаждайки роклята на Сътън. — Мислех си, че въобще не си падаш по тях.

Итън се приближи до прозорците в дъното на галерията, през които се разкриваше изглед към каменната тераса, украсена с коледни лампички.

— Падам си. Просто не харесвам партитата, в които се пие подправен с алкохол пунш и се играе на стрип покер. Толкова е…

— Детинско? — завърши вместо него Ема. — Но понякога това е част от светския живот. Понякога, за да имаш приятели, просто трябва да се усмихнеш и да го преглътнеш.

Итън пресуши чашата си и я остави на сервизната масичка.

— Ако това е цената, която трябва да плащам, то по-добре да си остана самотник.

— Ами приятелки? — попита нервно тя. Дни наред си блъскаше главата как да го попита.

Лека усмивка разтегна устните му.

— Да, имал съм няколко.

— Познавам ли някоя от тях?

Итън просто сви рамене и седна в едно от кожените кресла, които със същия успех можеха да участват в изложба.

— Имал ли си някоя сериозна? — продължи да го притиска Ема, като се настани до него и прегърна една от меките, плюшени възглавници.

— Имаше една. Но вече всичко свърши. Ами ти? — Той я изгледа изпитателно. — Остави ли някого във Вегас?

— Не съвсем. — Ема сведе поглед към скута си. — Имала съм гаджета, но нищо сериозно. Накрая се появи едно момче, но…

— Но какво?

Гърлото й се стегна.

— Накрая нищо не се получи.

Въобще не обичаше да лъже, но не искаше да навлиза в подробности за смущаващото фиаско с Ръс Брюър, в когото бе направила голямата грешка да се влюби. След като я покани да излязат, тя се подготви за срещата, взе на заем една рокля от Алекс, обу обувките си „Кейт Спейд“, които беше успяла да вземе на разпродажба в „Гудуил“, три пъти изми и промени прическата си, докато накрая й хареса. Но когато отиде пред мола, Ръс не беше там. Вместо това на входа стояха бившето му гадже Адисън Уестърбърг и приятелките й, които избухнаха в пренебрежителен, гаден смях. „Все едно Ръс ще излезе с осиновена!“, дразнеха я те. Всичко се оказа постановка. Която, в интерес на истината, не се различаваше особено от номерата в „Играта на лъжи“.

Итън отвори уста, може би с намерението да каже още нещо, но изведнъж зърна нещо зад тях и очите му се разшириха.

— Мамка му. — Той се наведе напред и стисна здраво ръката на Ема.

Ема се обърна. Ниша Банерджи, облечена в черна рокля с висока яка и обувки от змийска кожа с високи токчета, се беше изправила пред гигантската фотография на почти гол мъж. До нея стоеше баща й и се оглеждаше с безизразно изражение на лицето.

— О, Боже — прошепна Ема. И точно в този момент Ниша се обърна и ги видя. Пилешкото шишче, което държеше в ръката си, падна забравено в чинията й.

— Да се махаме. — Ема хвана Итън за ръката и го поведе през тълпата. Хвърли чашата си с шампанско в близкия кош за отпадъци и се запромъква между гостите, като едва не събори от ръцете на една сервитьорка подноса с хапки. Някакъв мъж със син кадифен костюм и каубойска шапка им се ухили над чашата с мартини, сякаш бяха две малки деца, които бягат от сбиването в училищния двор. Но господин Смокинг спокойно им отвори вратата, сякаш непрекъснато виждаше хора, които напускат тичешком откриването на изложби. Слязоха бързо по стълбите и потънаха в блещукащата тусонска нощ.

Едва когато стигнаха улицата, Ема се осмели да се обърне, за да провери дали Ниша не ги е последвала. На изхода не се виждаше никой.

Итън изпъна сакото си и избърса капчиците пот от веждите си. Изведнъж Ема избухна в смях. Итън също се разхили.

Само след миг обаче отново стана сериозна.

— Ниша със сигурност ни видя. — Ема се отпусна върху близката зелена пейка и въздъхна.

— На кого му пука? — попита Итън и седна до нея.

— На мен — отвърна тя. — Тя ще каже на родителите ми, че съм излизала.

— Сигурна ли си, че само това те притеснява? — Итън я погледна с крайчето на окото си. — Нали нямаш нищо против, че ни е видяла… заедно?

Стомахът й се сви.

— Разбира се, че не. А ти?

Итън я погледна без да мига.

— Ти как мислиш?

Откъм залата се носеше джазова музика. Една улична котка се стрелна между гумите на паркираната от другата страна на улицата кола. Итън се премести по-близо до нея и коленете им се докоснаха. Ема изпита силно желание да го целуне, но цялото й тяло трепереше от нерви.

— Итън… — Тя се извърна настрани.

Итън отпусна ръце в скута си.

— Добре, да не би да разбирам нещо погрешно? — Гласът му звучеше едновременно смутено и раздразнено. — Защото понякога ми се струва, че наистина искаш да… нали се сещаш. Но после… бързо се отдръпваш.

— Много е… сложно — отвърна тя, опитвайки се да успокои треперещия си глас.

— В смисъл?

Ема загриза нокътя си. Винаги беше искала да има сериозен приятел. Във Вегас дори беше кръстила една звезда „Звездата на гаджето“, с надеждата това да бъде знак, че най-накрая ще срещне човека, с когото трябва да бъде. Но сега се чувстваше несигурна.

— В този живот живея за момента — започна колебливо тя и преглътна тежко. — Харесва ми да съм с теб. Ти ме караш да се смея и си единственият човек, с когото мога да бъде себе си — истинската аз. За всички останали съм Сътън.

Итън вдигна глава и срещна погледа й. Очите му бяха големи и умоляващи, но той я изчака да завърши.

— Аз се преструвам, че съм едно мъртво момиче, Итън — каза тя. — И ме заплашват, а ти си единственият човек, който знае за това. Точно сега не живея моя живот, което означава, че просто… не е подходящият момент. — Винаги бе смятала това извинение за изсмукано от пръстите, поставяше го редом с „вината не е в теб, а в мен“. Но нещата стояха точно така. Тя наистина изпитваше чувства към Итън, силни чувства, но не знаеше как да бъде с него, когато животът й преминаваше през такива катаклизми. — Ами ако сложим началото на нещо и то не завърши добре? Ами ако се скараме? Тогава пак ще остана сама. — Ема закърши ръце. — Може би когато всичко това приключи… — Тя не завърши изречението.

Най-накрая Итън въздъхна шумно. Устните му се изкривиха.

— Да не би да казваш, че ако се скараме, ако скъсаме, аз ще те изоставя? Наистина ли смяташ, че съм способен да го направя?

Ема разпери ръце.

— Разделите могат да бъдат много грозни. — Тя въздъхна. — Много те харесвам. Но хората, на които мога да се доверя, са толкова малко — а ти си единственият, на когото мога да разчитам. Не бих могла да изложа това на опасност. Не сега.

Итън се извърна, без да каже нищо. Ема се загледа в паркираните от другата страна на улицата коли. Под чистачките на всяка една бяха подпъхнати рекламни флаери на фирма за почистване. Покрай тях бавно премина кабриолет, от който се носеше някакво хип-хоп парче.

— Мисля, че трябва да си останем приятели — прошепна Ема в тъмнината, страхувайки се да погледне към Итън. — Поне докато не се отърва от тая каша и не заживея отново живота си.

Тя усети как тялото на Итън се сгърчва под тежестта на думите й.

— Щом смяташ, че така е най-добре… — рече бавно той.

— Смятам — отвърна тя с възможно най-уверения си глас.

Без да каже нищо, Итън се изправи, бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. Ема го последва до хондата, чувствайки се ужасно. Дали не беше объркала всичко?

Когато седна на предната седалка, някакво изпукване я накара да се обърне. Тя огледа тъмния път. В този миг забеляза нещо да се движи между храстите от другата страна на улицата, близо до пейката, където бяха седнали. В мрака проблесна огънчето на цигара. То се носеше във въздуха само, като държано от призрак.

— Итън — прошепна тя и сграбчи ръката му. Но когато той се обърна да погледне, призрачната цигара беше изчезнала.