Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (9)

9

Комисар Артуро Гарсия стоеше зад бюрото си и чакаше униформената сержантка да въведе Бош и Райдър в кабинета му. Имаше стоманеносива коса и остри мустаци и униформата му стоеше отлично. Комисарят излъчваше онази самоувереност, която управлението беше имало някога и която се бореше да си възвърне.

— Заповядайте, детективи, заповядайте — покани ги Гарсия. — Седнете и разкажете на едно старо ченге как я карате.

Двамата се настаниха на столовете пред бюрото.

— Благодаря, че ни приехте толкова скоро — каза Райдър.

С Бош бяха решили тя да води разговора с Гарсия, тъй като го познаваше от работата си като свръзка с кабинета на началника. Освен това Хари не бе сигурен, че ще успее да скрие неприязънта си към Гарсия и грешките, които двамата с Грийн бяха допуснали в разследването на убийството на Ребека Верлорън.

— Ами, когато ти се обаждат от „Грабежи и убийства“, трябва да отделиш време, нали така?

Той отново се усмихна.

— Всъщност ние работим в отдел „Неприключени следствия“ — поправи го Райдър.

Усмивката на Гарсия се стопи и за миг на Бош му се стори, че вижда в очите му проблясък на мъка. Райдър беше уговорила срещата чрез секретарката на комисаря и не бе разкрила по кое дело работят.

— Беки Верлорън — рече комисарят.

Киз кимна.

— Откъде знаете?

— Откъде знам ли? Та нали аз се обадих на оня детектив долу, шефа на отдела, казах му, че има ДНК проба и че трябва да я проверят.

— На детектив Прат ли?

— Да, Прат. Още щом отделът започна да действа, му се обадих и му казах да проверят Беки Верлорън, хиляда деветстотин осемдесет и осма. Имате съответствие, нали?

Райдър кимна.

— Пълно съответствие.

— Кой е? Седемнайсет години го чакам. Някой от ресторанта, нали?

Това изуми Бош. В следственото дело имаше справки за разговори със служители в ресторанта на Робърт Верлорън, но нищо не биеше на очи. Нищо не предполагаше, че е имало съмнения. Нищо в следствените справки не сочеше към ресторанта. Сега със собствените си уши чуваше един от главните следователи да изразява подозрението си, че убиецът идва от тази посока, а това противоречеше на всичко, което бяха чели цяла сутрин.

— Всъщност не — отвърна Райдър. — ДНК принадлежи на някой си Роланд Маки. По време на убийството е бил осемнайсетгодишен. Живеел в Чатсуърт. Едва ли е работил в ресторанта.

Гарсия се намръщи, като че ли беше озадачен или разочарован.

— Това име говори ли ви нещо? — попита Киз. — Не се натъкнахме на него в следствените материали.

Комисарят поклати глава.

— Не се сещам, обаче оттогава мина много време. Какъв е той?

— Още не знаем. Тепърва започваме.

— Щях да си спомня името, сигурен съм. Значи в пистолета е била неговата кръв, а?

— Да. Той има криминално досие. Обири, съхраняване на крадени вещи, наркотици. Според нас може да е участвал в обира, когато е било откраднато оръжието.

— Естествено — съгласи се Гарсия, сякаш вълнението му от тази мисъл можеше да я накара да стане действителност.

— Можем да го свържем с пистолета, несъмнено — каза Райдър. — Обаче търсим връзката с момичето. Решихме, че вие може да си спомните нещо.

— Разговаряхте ли вече с майката и бащата?

— Още не. Вие сте първият, с когото се срещаме.

— Нещастно семейство. За тях това беше краят.

— Останахте ли във връзка с родителите?

— Отначало. Докато водех следствието. Но щом ме направиха лейтенант и се върнах при патрулите, трябваше да се откажа от делото. Оттогава изгубих контакт с тях. Бях приказвал с Мюриъл, майката. Бащата… нещо ставаше с него. Не беше добре. Напусна дома си, после се разведоха. Изгуби ресторанта. Чух, че живеел на улицата. От време на време се весвал при Мюриъл да я врънка за пари.

— Какво ви караше да предполагате, че е бил някой от ресторанта?

Гарсия поклати глава, сякаш ядосан, че не може да си спомни нещо.

— Не знам. Не се сещам. По-скоро е предчувствие. Имаше нещо нелогично в случая.

— По-точно?

— Ами, сигурен съм, че сте прочели следственото дело. Тя не беше изнасилена. Беше пренесена на склона, където беше инсценирано самоубийство. Слаба работа. Всъщност е било екзекуция. Следователно не ставаше въпрос за случаен престъпник. Някой неин познат беше искал смъртта й. И или беше проникнал в къщата, или беше пратил някой друг.

— Смятате, че е било свързано с бременността, така ли? — попита Райдър. Гарсия кимна.

— Така ни се струваше, обаче не успяхме да го потвърдим.

— МГЛ. Така и не сте успели да разчетете инициалите.

Комисарят я погледна неразбиращо.

— Инициалите, които Ребека е използвала в дневника си. Споменавате за тях в официалния разговор с родителите. „Моята голяма любов“, спомняте ли си?

— А, да, инициалите. Беше нещо като шифър. Дневника ли търсите?

Бош кимна.

— Търсим всичко — отвърна Райдър. — Дневникът, оръжието, целият кашон с веществени доказателства се е изгубил някъде в СВД.

Гарсия поклати глава като човек, който цял живот си е имал работа с проблемите на управлението.

— Нищо чудно. Обаче ще ви кажа нещо. Даже да намерят кашона, дневникът няма да е там.

— Защо?

— Защото го върнах.

— На родителите ли?

— На майката. Както казах, направиха ме лейтенант и ме пратиха в южното бюро. Рон Грийн вече се беше пенсионирал. Предавах следствието и знаех, че това ще е краят. Никой нямаше да му обърне внимание като нас. Затова съобщих на Мюриъл, че заминавам, и й дадох дневника…

— Бедната жена — въздъхна той. — Времето сякаш беше спряло за нея в оня юлски ден. Беше се замразила. Направо Не й се живееше. Отидох да я видя, преди да замина. Това около година след убийството. Накара ме да вляза в спалнята на Беки. Не я беше докоснала. Беше си точно като в нощта на отвличането.

Райдър навъсено кимна. Гарсия замълча. Бош се прокашля, наведе се напред и отново отправи същия въпрос към комисаря.

— Когато дойдохме при вас и ви казахме, че имаме ДНК съответствие, вие решихте, че е някой от ресторанта. Защо?

Хвърли поглед към Киз, за да види дали е ядосана, че се намесва в разговора. Партньорката му като че ли нямаше нищо против.

— Не знам защо — отвърна Гарсия. — Както казах, винаги съм си мислил, че може да идва от тая посока, защото ми се струваше, че така и не сме успели да покрием всичко там.

— За бащата ли говорите?

Комисарят кимна.

— Бащата беше подозрителен.

— Какво имате предвид? — попита Райдър.

Преди Гарсия да успее да отговори, в кабинета влезе един сержант.

— Господин комисар? Всички са в заседателната зала и ви чакат.

— Добре, сержант. Идвам след малко.

След като сержантът излезе, Гарсия погледна Райдър, като че ли бе забравил въпроса.

— Нищо в следственото дело не хвърля каквото и да било подозрение върху бащата — напомни му тя. — Защо казвате, че е бил подозрителен?

— А, не знам точно. Просто инстинкт. Никога не реагираше така, както би следвало да се очаква от един баща, нали разбирате? Беше прекалено тих. Не се ядосваше, не крещеше… искам да кажа, все пак някой беше отвлякъл неговото момиченце. Нито веднъж не дръпна Рон или мен настрани, за да ни каже: „Искам първия изстрел по престъпника, когато го пипнете“.

Бош естествено смяташе всички за заподозрени, въпреки че джакпотът свързваше с оръжието на убийството Маки. Не изключваше и Робърт Верлорън, обаче моментално отхвърли предчувствието на Гарсия, основаващо се на емоционалната реакция на бащата към убийството на дъщеря му. От опита си със стотици убийства знаеше, че е абсолютно невъзможно да се преценят тези реакции и че не бива да се използват като основание за подозрение. Беше виждал всякакви емоционални варианти — и те не означаваха нищо. Една от най-„ревливите“ личности, които бе срещал в работата си, накрая се беше оказала убиецът.

Като отхвърляше предчувствието и подозрението на Гарсия, Бош демонстрираше презрението си и към самия комисар. Двамата с Грийн отначало бяха допуснали грешки, но после бяха влезли в релсите и бяха провели следствието по правилата. Следственото дело го потвърждаваше. Ала Хари започваше да си мисли, че това сигурно се е дължало на Грийн. Знаеше, че е трябвало да го предположи още когато беше чул, че Гарсия е сменил детективската работа с администрацията.

— Колко време работихте в отдел „Убийства“? — попита Бош.

— Три години.

— Само в Девънширския участък ли?

— Да.

Хари бързо пресметна наум. В Девъншир не се извършваха много престъпления. Предполагаше, че Гарсия е разследвал най-много двайсетина убийства. Този опит не бе достатъчен, за да станеш добър детектив. Реши да продължи нататък.

— Ами бившият ви партньор? И той ли имаше същото мнение за Робърт Верлорън?

— Той беше малко по-благосклонен към него.

— Поддържате ли връзка?

— С кого, с бащата ли?

— Не. С Грийн.

— Не, той отдавна се пенсионира.

— Знам, но не поддържате ли връзка?

Гарсия поклати глава.

— Той почина. Пенсионира се в окръг Хумболт. Ако му бяхме прибрали оръжието… Имаше адски много свободно време и никакво занимание.

— Самоуби ли се?

Комисарят кимна.

Бош заби поглед в пода. Смущението му не се дължеше на смъртта на Рон Грийн. Не го познаваше. Само че Гарсия нямаше да е от особено голяма полза за следствието.

— Ами расизмът? — попита Хари, отново отнемайки инициативата на Райдър.

— Какъв расизъм? В тоя случай ли? Не разбирам.

— Дете от смесен брак, оръжие, идващо от обир, чиято жертва е била обект на тормоз поради религиозни предразсъдъци.

— Съмнително. Имате ли нещо за тоя Маки?

— Може би.

— Е, ние нямахме лукса да работим с конкретен заподозрян. Не открихме нищо, което да навежда на мисълта за расизъм.

Каза го прекалено настойчиво и Бош разбра, че е засегнал болното му място. Гарсия не обичаше да го критикуват. Никой детектив не обичаше. Даже неопитните.

— Знам, че е лесно да започнем от заподозрения и да се върнем назад във времето — побърза да се намеси Райдър. - Просто трябва да проверим всичко.

Комисарят като че ли се умилостиви.

— Разбирам. Не пропускате нищо.

После се изправи.

— Е, детективи, не ми се иска да ви припирам. Ще ми се да можехме да разискваме тия неща цял ден. Някога пращах престъпници в затвора. Сега ходя на заседания за бюджета и администрацията.

„И точно това заслужаваш“, помисли си Бош и хвърли поглед към Райдър. Чудеше се дали е наясно, че я е избавил от подобна участ, когато я уговори да се прехвърли заедно с него в „Неприключени следствия“.

— Направете ми една услуга — каза Гарсия. — Обадете ми се, когато опандизите тоя Маки. Може да дойда да го видя през прозорчето. Отдавна го чакам.

— Няма проблем, господин комисар — отвърна Райдър и изгледа накриво Бош. — Непременно ще ви съобщим. Ако решите, че можете да ни помогнете с нещо, позвънете ми. Всичките ми телефонни номера са тук.

И също стана и остави визитката си на масата.

— Ще ви се обадя.

Гарсия понечи да излезе иззад бюрото си.

— Може да се наложи да направите още нещо — обади се Бош.

Комисарят се закова на място и го погледна.

— Какво по-точно? Трябва да побързам за съвещанието.

— Може да се опитаме да вдигнем гълъбите със статия във вестника. Сигурно няма да е зле да идва от вас. Нали разбирате, бивш детектив, сега комисар, измъчван от спомена за неразкрит престъпник. Обажда се в „Неприключени следствия“ и ги кара да проверят една ДНК проба. И естествено — резултатът е джакпот.

Гарсия кимна. Бош виждаше, че идеално е погъделичкал самолюбието му.

— Да, може да се получи. Ще направя каквото поискате. Само ми се обадете и ще го уредим. Например в „Дейли Нюз“, а? Имам връзки там. Това е най-популярният вестник в Долината.

— Да, и ние смятаме така — потвърди Хари. — Добре. Обадете ми се. Прощавайте, но трябва да тръгвам.

И бързо излезе от кабинета. Райдър и Бош се спогледаха и го последваха. Докато чакаха асансьора, Киз попита Защо е повдигнал въпроса за статията.

— Той е най-подходящ за това, защото не знае за какво говори.

— Обаче нашата цел не е такава. Трябва да внимаваме.

— Не се бой. Ще се получи.

Вратата на асансьора се отвори и се качиха. Бяха сами. Още щом потеглиха, Райдър изсумтя:

— Дай да се разберем, Хари. Или сме партньори, или не сме. Трябваше да ме предупредиш, че ще му кажеш за статията. Първо трябваше да го обсъдим.

— Права си — съгласи се Бош. — Партньори сме. Няма да се повтори.

— Дано.

Вратата на асансьора се отвори и Райдър излезе и тръгна, без да го изчака.