Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (8)

8

След двайсет минути влязоха в едно от най-неприятните за Бош места в града: службата за условно освобождаване на щатското Управление на затворите във Ван Найс. Едноетажната тухлена сграда беше пълна с хора, които чакаха своите инспектори или бяха дошли да дадат урина, да се разпишат, да се предадат на властите или да подадат молба за още един шанс да получат свобода. Отчаянието, унижението и гневът почти се усещаха във въздуха. На това място Бош се опитваше да не среща погледа на никого.

Бош и Райдър имаха нещо, което другите нямаха: детективски значки. Това им помогна да си пробият път през опашките и незабавно да бъдат приети от инспекторката, назначена на Роланд Маки след ареста му за непристойно поведение. Телма Кибъл седеше в стандартната за държавните служби преградена кабинка, претъпкана с досиета на Условно освободените или осъдените, които й бяха поверени. Беше средна на ръст и светлите й очи рязко се открояваха на фона на тъмнокафявата й кожа. Двамата детективи Се представиха. Пред Кибъл имаше само един стол, затова Останаха прави.

— За обир или убийство става дума? — попита инспекторката.

— За убийство — отвърна Райдър.

— Тогава защо някой от вас не донесе стола от съседната кабинка? Колежката още е на обяд.

Бош донесе стола, двамата с Райдър седнаха и казаха на Кибъл, че искат да се запознаят с досието на Роланд Маки. Бош видя, че инспекторката знае името, но делото ней говори нищо.

— Става въпрос за условна присъда за непристойно поведение отпреди две години — поясни той. — Дванайсет месеца.

— А, значи не е от сегашните ми клиенти. Ще трябва да донеса досието от архива. Не си спом… а, да, сетих се, сетих се. Роланд Маки, да. Тоя случай ми достави истинско удоволствие.

— Защо? — попита Райдър.

Кибъл се усмихна.

— Да речем просто, че му беше трудно да се отчита на цветнокожа. Обаче чакайте да донеса досието, за да не сбъркам нещо.

— Това може да ни е от помощ — каза Бош, когато останаха сами.

— Кое?

— Щом е имал проблеми с нея, сигурно ще има проблем и с теб. Може да го използваме.

Райдър кимна, но не каза нищо. Гледаше изрезка от вестник с две снимки, залепена на талашитената стена на кабинката. Хартията беше пожълтяла от времето. Бош се наведе натам, за да я прочете, но бе прекалено далеч, за да види нещо освен заглавието.

ПОСРЕЩАТ КАТО ГЕРОИНЯ

РАНЕНА ИНСПЕКТОРКА

— Какво гледаш? — попита той.

— Сетих се коя е — отвърна Райдър. — Преди няколко години я раниха. Отишла в дома на бивша затворничка и някой я прострелял. Осъдената се обадила да повика помощ, но после духнала. Нещо такова. Тогава й връчихме награда. Господи, колко е отслабнала!

Нещо в тази история звучеше познато и на Бош и той се взря в снимките. На едната се виждаше Телма Кибъл, застанала пред службата за условно освобождаване. От покрива висеше надпис, поздравяващ я с щастливото завръщане. Райдър имаше право. От времето на снимката Кибъл като че ли бе отслабнала с поне трийсет килограма. Той си спомни, че преди няколко години бе видял надписа пред сградата, и кимна.

После нещо във втората снимка привлече вниманието му. Това бе полицейска фотография на бяла жена — бившата затворничка, живяла в къщата, в която била простреляна Кибъл.

— Не е стреляла тя, нали?

— Не, тя повикала помощ и я спасила. После изчезнала.

Бош рязко стана и се наведе през бюрото, като опря ръце на купчините папки. Снимката бе потъмняла от времето, ала лицето му беше познато. Със сигурност. Косата и очите бяха други. Както и името под снимката. Но миналата година беше срещнал тази жена в Лас Вегас.

— Разбутвате ми папките — обади се Кибъл от вратата.

Бош моментално се дръпна.

— Извинявам се. Просто исках да прочета статията.

— Това беше много отдавна. Преди много години и много кила.

— Присъствах на срещата на Чернокожите служители на закона, когато ви наградиха — отбеляза Райдър.

— Наистина ли? — Кибъл най-после се усмихна. — Оная нощ наистина беше страхотна.

— Какво стана с жената? — попита Бош.

— С Каси Блек ли? А, на свобода е. Оттогава никой не я е виждал.

— Повдигнато ли е обвинение срещу нея?

— Не, и това е най-странното. Искам да кажа, Блек наруши условията на предсрочното си освобождаване, като избяга, обаче нищо повече. По дяволите, не тя ме простреля. Тя ми спаси живота. Нямаше да им позволя да я обвинят. Обаче Каси духна и не можех да направя нищо по тоя въпрос. Оня, дето ме простреля, спокойно може да я е пипнал и да я е заровил някъде в пустинята. Но се надявам, че не е. Тя ми помогна.

Бош вече не беше сигурен, че жената, която миналата година временно бе живяла в съседната стая в един мотел до летището в Лае Вегас, е била Каси Блек, и седна, без да каже нищо.

— Е, намерихте ли досието? — попита Райдър.

— Ето го — отвърна Кибъл. — На ваше разположение е. Но ако искате да ме питате нещо за момчето, трябва да го направите бързо. Следобедните ми срещи започват след пет минути. Ако закъснея, ще се получи ефектът на доминото, а довечера имам и друга среща.

Лицето й засия.

— Добре, какво си спомняте за Маки? Успяхте ли да хвърлите един поглед на досието?

— Да, прегледах го на връщане. Маки беше просто досаден шегаджия. Наркоманче, което по някое време се е на-дъхало с религиозен расизъм. Нищо сериозно. Всъщност ми достави удоволствие да го държа под контрол. Обаче нищо повече.

Райдър бе разтворила папката и Бош се наведе, за да надзърне вътре. После попита:

— Непристойното поведение ексхибиционизъм ли беше?

— Както ще научите от досието, нашето момченце здравата се насмукало и решило да се облекчи в един двор. Там се случило да живее тринайсетгодишно момиче, което тъкмо стреляло по баскетболния кош пред къщата. Господин Маки го видял и решил, че щом и без туй си е изкарал нишката от гащите, спокойно може да пита момичето дали не иска да я сподели с него. Бащата на детето пък бил полицай от участъка в Метро и в момента случайно си бил вкъщи. И значи излязъл навън и повалил господин Маки на земята. Всъщност господин Маки по-късно се оплака, че случайно или може би не толкова случайно бил повален точно в локвата, която току-що бил направил. Това много го измъчваше.

Кибъл се усмихна. Бош кимна. Версията й звучеше по-колоритно от справката за случая в досието.

— И е получил само условна присъда?

— Точно така. Предложили му сделка и той я приел. Затова дойде при мен.

— Някакви проблеми през тия дванайсет месеца?

— Нищо друго освен проблемите му с мен. Поиска друг инспектор и му отказаха. Мъчеше се да се сдържа, обаче му личеше. Под повърхността, нали разбирате. Измъчваше се, че не може да каже какво повече го тормози — това, че съм чернокожа, или че съм жена.

Докато изричаше последните думи, погледна Райдър, която кимна.

Папката съдържаше подробности за миналите престъпления и живота на Маки. Както и снимки, направени при предишните му арести. Тези материали щяха да са изходната точка за разследването на обекта. В досието имаше прекалено много неща, за да ги преглеждат пред Кибъл.

— Може ли да го преснимаме? — попита Бош. — Освен това бихме искали да вземем назаем една от тия ранни снимки, ако може.

Инспекторката присви очи.

— Преразглеждате старо следствие, а?

Райдър кимна.

— Отпреди доста отдавна.

— Неприключено следствие?

— Да — потвърди Киз.

Кибъл замислено кимна.

— Е, на това място нищо не може да ме изненада — виждал съм хора да крадат замразена пица и да ги очистват два дни преди края на четиригодишно наблюдение. Обаче, доколкото си спомням Маки, не ми изглеждаше да притежава инстинкт на убиец. Поне ако питате мен. Той е съучастник, не извършител.

— Това е полезна информация — отвърна Бош. — Не сме сигурни, че той е убиецът. Знаем само, че е замесен. Та какво ще кажете за снимката? Копието няма да е достатъчно ясно.

— Можете да я вземете, стига да си я получа обратно. Досието трябва да остане пълно. Хората като Маки са склонни да се връщат при мен, нали разбирате какво искам да кажа?

— Да, ще ви я върнем. Може ли също да преснимам и репортажа за вас? Искам да го прочета.

Кибъл погледна вестникарската изрезка на стената.

— Само не гледайте снимката. Това е старото ми аз.

 

Райдър и Бош седнаха на една пейка до библиотеката. Предстоеше им среща с Артуро Гарсия в участъка във Ван Найс, който се помещаваше в една от сградите на Обществения център, но бяха подранили и решиха първо да се запознаят с досието на Маки.

Папката съдържаше подробни описания на престъпленията, за които бяха арестували Роланд Маки от осемнайсетия му рожден ден, както и биографични справки, използвани от инспекторите от службата за условно освобождаване. Райдър подаде на Бош докладите за арестите, а самата тя се зае с биографичните детайли, като от време на време прекъсваше четенето му с моменти от живота на Маки, които смяташе за важни в делото Верлорън.

— Завършил средното си образование в гимназията в Чатсуърт през лятото на осемдесет и осма — каза Киз. — Израснал в Чатсуърт. Разделено семейство. Слаб ученик. Живял при баща си, оксиженист в завода на „Дженеръл Мотърс“ във Ван Найс. Едва ли се е прехвърлил там от гимназията „Хилсайд“.

— Все пак трябва да проверим. Родителите винаги искат най-доброто за децата си. Ако е учил там и я е познавал, а после се е прехвърлил в Чатсуърт, това обяснява защо през осемдесет и осма не са го разпитали.

Райдър само кимна и продължи да чете.

— Тоя човек никога не е напускал Долината. Всичките му адреси са тук.

— Кой е последният известен?

— В Панорама Сити. Същият като в АвтоТрек. Обаче щом е тук, сигурно е стар.

Бош кимна. Всеки, който бе попадал в системата толкова пъти, колкото Маки, щеше да напусне дома си още на другия ден след края на условната присъда. Без да остави адрес. С Райдър щяха да отидат в Панорама Сити да проверят, но Хари знаеше, че няма да намерят Маки. Където и да се беше преселил, той не бе използвал истинското си име в комуналните услуги и не беше подновявал шофьорската си книжка и талона на колата си. Летеше под лъча на радара.

— Пише, че е бил в Уейсайдските бели — отбеляза Райдър, докато четеше поредната справка.

— Нищо чудно.

Уейсайдските бели беше името на затворническа банда, съществувала дълги години в „Уейсайд Хонър Ранчо“, в северната част на окръга. Бандите в окръжните затвори обикновено се образуваха на расов принцип като средство за защита, а не за расови сблъсъци. Често се оказваше, че членове на пронацистките Уейсайдски бели всъщност са евреи Закрилата си искаше своето. Принадлежността на човек към дадена групировка го спасяваше от другите групировки. Това беше начин за оцеляване в затвора. Членуването на Маки в бандата съвсем колебливо го свързваше с теорията на Бош, че в делото Верлорън е възможно да има Расови мотиви.

— Нещо друго по тоя въпрос? — попита той.

— Поне аз не виждам.

— Ами физическо описание? Татуировки?

Райдър прелисти страниците и извади формуляра, попълнен при едно от вливанията му в затвора.

— Да, има татуировки. На единия му бицепс е написано името му, а на другия, предполагам, инициали на момиче. РСВ.

Бош за пръв път усети предчувствие, че теорията му е вярна.

— Това не е име. Това е шифър. Означава „расова свещена война“. Тоя човек е фанатик. Гарсия и Грийн са пропуснали тоя факт.

Адреналинът му започваше да се покачва.

— Я виж ти — възкликна Райдър. — На гърба му било татуирано числото осемдесет и осем. За спомен от онова, което е извършил през осемдесет и осма сигурно.

— Не точно — отвърна Бош. — И това е шифър. Веднъж разследвах едни такива расисти и си спомням всичките им шифри. За тия хора осемдесет и осем означава двойно „Н“, осмата буква от латиницата, което пък е равно на „Heil Hitler“. Сто деветдесет и осем пък означава „Sieg Heil“. Адски са печени, нали?

— Все пак си мисля, че това може да е свързано с осемдесет и осма година.

— Възможно е. Пише ли как се издържа?

— Изглежда, е шофьор на влекач. Поне шофирал влекач, когато спрял да се изпикае и си навлякъл присъдата за непристойно поведение. Тук са посочени три различни фирми, в които е работил — и трите са транспортни.

— Чудесно. Оттук ще започнем.

— Ще го открием.

Бош отново заби поглед в доклада за арест. Бяха го прибрали за обир през 1990-а. Заловили го с полицейско куче в магазина за преоценени стоки на „Пасифик Драйвин Тиътър“. Маки проникнал в сградата след работно време и задействал безшумна аларма. Обрал касата и напълнил найлонова торбичка с двеста шоколадчета. На излизане се забавил, защото решил да включи микровълновата фурна и да си направи сандвич. Още бил там, когато отзовалият се полицай пуснал кучето в магазина. В доклада пишеше, че Маки бил лекуван от кучешки ухапвания по лявата ръка и лявото бедро в медицинския център на окръжния затвор, преди да го осъдят.

Според доклада Маки се признал за виновен във влизане с взлом и бил осъден на шейсет и седем дни в затвора „Ван Найс“ и две години условно.

Следваше справка за нарушаване на условната присъда и арест за физическо насилие. Бош тъкмо се канеше да я прочете, когато Райдър измъкна снопа ксерокси от ръцете му.

— Време е да вървим при Гарсия. Сержантът му ме предупреди, че ако закъснеем, ще го изпуснем.

Тръгнаха към участъка на Ван Найс. Офисите на бюрото, което покриваше Долината, бяха на третия етаж.

— През деветдесета година арестували Маки за обир в стария „Пасифик Драйвин“ — каза Хари.

— Ясно.

— Това е на Уинетка и Преъри. Сега там има мултиплекс. И е само на пет-шест преки от мястото, където преди няколко години е откраднато оръжието от делото Верлорън.

— Какво имаш предвид?

— Два обира на пет преки един от друг. Мисля, че е обичал да действа в оня квартал. Мисля, че е откраднал оръжието. Или че е бил с човека, който го е откраднал.

Райдър кимна. Изкачиха се по стълбището до фоайето на участъка, после взеха асансьора. Стигнаха навреме, но се наложи да почакат.

— Спомням си онова автокино, „Пасифик Драйвин“ — каза Бош, докато седяха на кушетката. — Ходил съм там Няколко пъти като малък.

— Ние си имахме наше кино откъм южната страна — отвърна Райдър.

— И него ли го направиха на мултиплекс?

— Не, на паркинг. Там не влагат пари в мултиплекси.

— Ами Меджик Джонсън?

Бош знаеше, че прочутият баскетболист е инвестирал много пари в квартала и е открил няколко кина.

— Той е единственият.

— Е, и това е нещо.

Към тях се приближи жена със сержантски нашивки на ръкавите и каза:

— Заповядайте при комисар Гарсия.