Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (6)

6

Все още с неприятното чувство от срещата с Ървинг, Бош взе останалата част от следствените материали и седна на бюрото. Реши, че най-добрият начин да забрави за опасността, която представляваше заместник-началникът, е отново да се потопи в работа. В папката бяха останали второстепенни доклади и справки, неща, които следователите винаги събираха в края на делата, сведения, които Бош наричаше „ключове“, защото често изглеждаха несвързани помежду си, ала можеха да „отключат“ случая, когато детективът ги погледнеше под правилния ъгъл или ги свържеше в определен ред.

Първо имаше лабораторна справка, според която анализите не бяха успели да определят точно колко време е било в оръжието на убийството парченцето кожа. То било запазено за бъдещи сравнения, но авторът на доклада не можел да каже дали кръвта е останала в пистолета по време на убийството — никой не можел да е сигурен. Той обаче бил готов Да свидетелства, че кръвта е останала в колта „около или по време на убийството“.

Бош знаеше, че това е ключов доклад от гледна точка на повдигането на обвинение срещу Роланд Маки — можеше да даде на Маки възможност да изгради защитата си върху тезата, че е притежавал оръжието преди, но не и по време на убийството. Щеше да е рискован ход да признае, че оръжието на убийството е негово, но ДНК съответствието предполагаше, че най-вероятно ще направи този ход. След като науката не можеше да посочи точно кога са останали в пистолета кръвта и тъканта, Бош виждаше зейнала дупка в обвинението на прокуратурата. И защитата спокойно можеше да се провре през нея. За пореден път усети, че джакпотът им се изплъзва. Науката едновременно дава и взима. Имаха нужда от още.

Следваше доклад от отдел „Огнестрелно оръжие“, на който бяха възложили да проследи произхода на оръжието на убийството. Серийният номер на колта бил изпилен, ала в лабораторията го възстановили с помощта на киселина, която подчертала местата с по-голяма плътност в метала, образувани в резултат от производственото отпечатване на номера. Оказало се, че пистолетът бил купен от производителя през 1987-а от магазин за оръжие в Нортридж. Купил го мъж, който живеел в Чатсуърт на Уинетка Авеню. По-късно собственикът го обявил за откраднат — на 2 юни 1988-а домът му бил ограбен, само месец преди да убият Ребека Верлорън.

Този доклад донякъде беше в тяхна полза, защото освен ако Маки нямаше връзка с първоначалния собственик на оръжието, обирът съкращаваше периода, през който заподозреният можеше да го е притежавал. Това правеше по-вероятно колтът да е бил у него през нощта, в която Беки Верлорън бе отвлечена от дома си и убита.

В папката се съдържаше и докладът за самия обир. Пострадалият се казваше Сам Уайс. Живеел сам и работел като озвучител в студиото на „Уорнър Брадърс“ в Бърбанк. Бош прегледа текста и намери само един интересен момент. В частта за наблюдения на следователя се посочваше, че лицето купило пистолета за самозащита, след като било подложено на телефонен тормоз и било заплашвано, тъй като било от еврейски произход. Сам Уайс съобщаваше, че не знаел как невписаният му в телефонния указател номер е попаднал в ръцете на човека, който му отправял заплахите, и нямал представа с какво ги е предизвикал.

Бош набързо прегледа следващия доклад от отдел „Огнестрелно оръжие“ — отнасяше се за използвания при отвличането зашеметител. В доклада се казваше, че пет и половина сантиметровото разстояние между контактните точки, определено по следите от изгаряне по плътта на жертвата, отговаря единствено на професионален модел, произвеждан от компанията „СейфтиЧардж“ в Дауни. Този модел се продавал в магазини и се разпространявал по пощата — по време на убийството в употреба били над хиляда и двеста броя. Бош знаеше, че без самото устройство е нямало начин да свържат следите по тялото на Беки Верлорън с вероятен притежател. Поредната задънена улица.

Продължи нататък — прегледа серия снимки с размери двайсет на двайсет и пет сантиметра, заснети в дома на Верлорън след откриването на трупа. Знаеше, че детективите са ги направили, за да се подсигурят. Първата следствена версия беше бягство от вкъщи. Управлението бе хвърлило всички сили в следствието едва след откриването на трупа и заключението от аутопсията. Пет дни след съобщението за изчезването на момичето полицията се бе върнала в къщата и я бе обявила за място на престъпление. Въпросът беше какво е било изгубено за тези пет дни.

Снимките включваха изглед отвътре и отвън на трите входни врати на къщата — предна, задна и през гаража-както и няколко близки кадъра на ключалките на прозорците. Имаше и няколко от спалнята на Беки Верлорън. Бош веднага забеляза, че леглото е оправено. Зачуди се дали го е оправил похитителят, за да инсценира самоубийство, или Просто по някое време го е направила майката на Беки. През дните, докато се е надявала дъщеря й да се прибере.

Леглото бе с бяло-розово покривало на котенца, което напомни на Бош за някогашното покривало на собствената му дъщеря. Подхождаше за дете, много по-малко от шестнайсет години, и детективът се запита дали Беки Верлорън го е пазила от носталгия, или като някаква психологическа защита. Наборът не се спускаше равномерно до пода — бе прекалено дълъг и от едната страна бе паднал, а от другата — натикан навътре.

Имаше снимки на скрина и нощните шкафчета. Стаята беше отрупана с плюшени играчки от детството на Беки. По стените бяха залепени плакати на музикални групи от най-различни периоди. Един плакат на филм с Джон Траволта датираше отпреди три негови възвръщания на сцената. Спалнята беше спретната и подредена и Бош пак се зачуди дали са я заварили така сутринта, когато бяха установили, че Ребека Верлорън е изчезнала, или майка й е разтребила в очакване на завръщането на дъщеря си.

Знаеше, че е трябвало да заснемат фотографиите като първа стъпка от огледа на местопрестъплението. Никъде не забеляза прах за сваляне на пръстови отпечатъци или каквато и да било друга следа от безпорядъка, който идваше с натрапването на криминалистите.

Следваха справки за разговори, които детективите бяха провели с множество ученици в „Хилсайд“. Списъкът на първата страница показваше, че следователите са приказвали с всички от класа на Беки Верлорън и с всички момчета от горните класове в гимназията. Имаше и сведения за разговори с неколцина учители и администратори.

Към тази група материали се отнасяше и справка за телефонен разговор с едно бивше гадже на жертвата. Момчето се преселило със семейството си на Хаваите година преди убийството. Към справката беше приложено потвърждение за алиби, в което прекият шеф на тийнейджъра съобщаваше, че момчето миело коли в агенция за автомобили под наем през дните на и след престъплението — с други думи, нямаше вероятност да е било в Лос Анджелис, за да убие Беки.

Имаше справки за разговори със служители в „Айланд Хауз Грил“, ресторанта на Робърт Верлорън. Дъщеря му тъкмо започнала да работи през лятото като помощник главна сервитьорка през обедните смени. Нейно задължение било да заведе гостите до масата им и да им поднесе менюто. Бош знаеше, че в ресторантите често назначават на нископлатена работа в кухнята кого ли не, но Робърт Верлорън бе избягвал да наема хора с криминално минало и бе разчитал на множеството сърфисти и други свободни души от плажовете на Малибу. Тези хора едва ли бяха имали много възможности за контакт с Ребека, която беше работила в салона, ала следователите въпреки това ги бяха разпитали и явно ги бяха оневинили.

Освен това детективите бяха съставили хронология на движенията на Ребека Верлорън в дните преди убийството. През 1988-а Четвърти юли се паднал в понеделник. Беки прекарала по-голямата част от празничния уикенд вкъщи, само в неделя пренощувала с още две момичета у тяхна приятелка. Приложените справки за разговори с трите тийнейджърки бяха дълги, но не съдържаха информация със следствена стойност.

В понеделник, Четвърти юли, Беки си била вкъщи, после заедно с родителите си отишла в Балбоа Парк да гледа фойерверките. Това била една от редките вечери, през които Робърт Верлорън почивал, и той настоял семейството да я прекара заедно, за голямо съжаление на Беки, тъй като изпускала купон в района на Портър Ранч.

Във вторник Ребека отишла с баща си в ресторанта, за Да поеме обедната смяна като помощник главна сервитьорка. В три часа Робърт я закарал вкъщи, подремнал и после потеглил обратно за вечерната смяна в „Айланд Хауз Грил“ горе-долу по същото време, по което Ребека тръгнала с колата на майка си да вземе дрехите от химическо чистене.

Нито един от елементите в хронологията на събитията не се стори подозрителен на Бош. Следователите като че ли не бяха пропуснали нищо.

Следваше разпечатка на официалния разговор с родителите, проведен в Девънширския участък на 14 юли, повече от седмица, след като семейство Верлорън съобщили за изчезването на дъщеря си. Детективите вече бяха разполагали с много материали по случая и бяха задавали конкретни въпроси. Бош внимателно прочете текста, колкото заради отговорите, толкова и заради представата за гледната точка на следователите, която можеше да получи.

Дело №88-641, Верлорън, Ребека (ДОД 7-6-88),

следовател Гарсия, №993

14/7/88 — 14:15, отдел „Убийства“, Девъншир

ГАРСИЯ: Благодаря, че дойдохте. Надявам се, че не възразявате, но ще запишем разговора. Как сте?

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Както може да се очаква. Съсипани сме. Не знаем какво да правим.

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Все си мислим какво сме могли да сторим, за да предотвратим случилото се с дъщеричката ни.

ГРИЙН: Много съжаляваме, госпожо. Но не бива да се самообвинявате. Доколкото можем да кажем, причината не е била във вас. Просто се е случило. Не се самообвинявайте. Обвинявайте престъпника.

ГАРСИЯ: Ще го заловим. Не се съмнявайте. Вижте, трябва да ви зададем няколко въпроса. Някои може да са мъчителни за вас, но имаме нужда от отговорите, за да пипнем оня негодник.

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Сигурни ли сте, че е мъж? Имате ли вече заподозрян?

ГАРСИЯ: Още не знаем нищо със сигурност, господин Верлорън, просто предполагаме, въз основа на опита си. Но и заради стръмния склон зад дома ви. Беки определено е била пренесена горе. Тя не е била едро момиче, обаче все пак сме категорични, че трябва да го е извършил мъж.

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Но нали казахте, че тя не е била… че не е имало сексуално престъпление.

ГАРСИЯ: Така е, госпожо. Само че това не пречи мотивът за престъплението да е сексуален.

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Какво искате да кажете?

ГАРСИЯ: Ще стигнем и до това, господин Верлорън. Ако не възразявате, нека ние ви зададем въпросите си и после ще отговорим на вашите.

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Разбира се, извинявайте. Просто не можем да проумеем случилото се. Все едно не сме на себе си.

ГАРСИЯ: Напълно разбираемо. Както казах, приемете нашите най-искрени съболезнования. И от името на управлението. Ръководството внимателно следи следствието.

ГРИЙН: Първо бихме искали да се върнем към времето преди нейното изчезване. Може би около месец преди това. Дъщеря ви ходила ли е някъде през това време?

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Къде да е ходила?

ГАРСИЯ: Отделяла ли се е от вас?

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Не. Тя беше на шестнайсет години. Ходеше на училище. Никъде не се е отделяла от нас.

ГРИЙН: Не е ли нощувала при свои приятелки?

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Не, едва ли.

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Какво точно ви интересува?

ГРИЙН: Боледувала ли е месец-два преди изчезването си?

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Да, през първата седмица на ваканцията се разболя от грип. Затова не можа да започне веднага в ресторанта.

ГРИЙН: На легло ли беше?

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: През повечето време. Не разбирам какво общо има това с…

ГАРСИЯ: Госпожо Верлорън, дъщеря ви ходила ли е на лекар през това време?

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Не, само трябвало да си почива. Честно казано, ние си помислихме, че ней се ходи на работа в ресторанта. Защото нямаше температура, нито хрема. Просто решихме, че я мързи.

ГРИЙН: Тя сподели ли с вас, че е бременна?

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Моля?! Не!

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Какво искате да кажете, детектив?

ГРИЙН: Аутопсията установи, че около месец преди смъртта си Беки се е подложила на кюртаж. Аборт. Според нас, когато ви е казала, че има грип, тя е почивала и се е възстановявала от аборта.

ГАРСИЯ: Искате ли да направим почивка?

ГРИЙН: Защо не направим почивка? Ще излезем навън и всички ще пием по чаша вода. [Почивка]

ГАРСИЯ: Добре, да продължим. Надявам се, че ни разбирате и ще ни простите. Не ви задаваме въпроси, за да ви наскърбим. Трябва да изпълним правилника и да приложим методи, които ще ни позволят да съберем сведения, освободени от предварително съставени мнения.

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Разбираме какво правите. Това вече е част от живота ни. От онова, което остана от него.

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Искате да кажете, че дъщеря ни е била бременна и е предпочела да направи аборт, така ли?

ГАРСИЯ: Да, точно така. И ние смятаме, че има вероятност това да е свързано със случилото й се само месец по-късно. Имате ли представа къде би могла да е абортирала?

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Не. Нямах представа за всичко това. И двамата нямахме представа.

ГРИЙН: И както вече казахте, тя не е нощувала извън къщи, нали така?

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Не, всяка вечер си беше вкъщи.

ГАРСИЯ: Имате ли представа с кого може да е имала връзка? В предишните ни разговори казахте, че в момента не е имала приятел.

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Ами, явно сме сбъркали. Но не, не знаем с кого се е срещала, нито кой може да го е… извършил.

ГРИЙН: Някой от вас чел ли е дневника, който си е водила дъщеря ви?

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Не, даже не подозирахме, че е имала дневник, докато не го намерихте в стаята й.

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Бих искала да ни го върнете. Ще ми го върнете ли?

ГРИЙН: Трябва да го задържим, докато приключи следствието, но накрая ще ви го върнем.

ГАРСИЯ: На няколко места в дневника се споменава за някой си МГЛ. Бихме искали да го открием и да разговаряме с него.

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Не познавам човек с такива инициали.

ГРИЙН: Проверихме в училищния годишник. Няма момчета с такова име. Според нас това е шифър или съкращение. Например Моята голяма любов.

МЮРИЪЛ ВЕРЛОРЪН: Значи явно е имало някой, за когото не сме знаели, за когото тя е крила от нас.

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Не мога да повярвам. Вие твърдите, че не сме познавали своето момиченце.

ГАРСИЯ: Съжалявам, Боб. Понякога ударът в такива случаи е адски тежък. Но нашата работа е да ги проследяваме докрай. В момента се движим точно по това течение.

ГРИЙН: Трябва да проучим тоя аспект на следствието и да установим кой е МГЛ. Което значи, че се налага да разпитаме приятелите и познатите на дъщеря ви. Боя се, че вестта за това ще се разпространи.

РОБЪРТ ВЕРЛОРЪН: Наясно сме с това, детектив. Ще го понесем. Както казахме в деня, в който се видяхме за пръв път, правете каквото трябва. Открийте човека, който го е извършил.

ГАРСИЯ: Благодаря ви. Ще го открием.

[Край на разговора, 14:40]

Бош препречете разпечатката, като този път си водеше записки. После продължи с разпечатките на три по-официални разговора, проведени с най-добрите приятелки на Беки Верлорън — Тара Уд, Бейли Костър и Грейс Танака. Ала и трите момичета — момичета по онова време — бяха заявили, че не знаели за бременността на Беки, нито за тайната й любовна връзка. Не я били виждали през първата седмица от ваканцията, защото не вдигала телефона, и когато позвънили на главния номер в къщата, Мюриъл Верлорън им казала, че Беки е болна. Тара Уд, която си деляла мястото на помощник главна сервитьорка в „Айланд Хауз Грил“ с Беки, заявила, че през седмиците преди убийството приятелката й била мрачна и необщителна, ала причината за това била неизвестна, тъй като отблъсквала опитите на Уд да узнае какво има.

Последният дял от следственото дело беше отреден на медиите. Там Гарсия и Грийн бяха събрали вестникарските репортажи от ранните фази на следствието. В „Дейли Нюз“ бяха отделили повече място на престъплението, отколкото в „Таймс“. Това бе разбираемо, защото „Нюз“ се разпространяваше главно в долината Сан Фернандо, а „Таймс“ обикновено я разглеждаше като нежелано заварениче и пращаше новините оттам на вътрешните страници.

Нямаше нищо за изчезването на Беки Верлорън. Вестниците явно го бяха приели по същия начин като полицията. След откриването на трупа обаче имаше няколко репортажа за следствието, погребението и училището на момичето. Имаше даже материал за „Айланд Хауз Грил“. Беше публикуван в „Таймс“ — очевидно се бяха опитали да придадат значение на случая за читателите по Западното крайбрежие. Западняците можеха да направят връзката с ресторант в Малибу.

И двата вестника проследяваха оръжието на убийството до извършения един месец по-рано обир, ала антисемитската следа не се отбелязваше никъде. Не се съобщаваше и за кръвта, открита в пистолета. Бош предположи, че откриването на кръвта и тъканната проба е било козът на детективите, факт, останал следствена тайна, за да си осигурят преимущество, в случай че имат главен заподозрян.

Отбеляза си, че медиите не бяха интервюирали опечалените родители. Верлорън явно бяха предпочели да не дават публичност на скръбта си. Това му хареса. Струваше му се, че журналистите все по-често принуждават жертвите на такива трагедии да скърбят публично, пред обективите и във вестникарските репортажи. Родителите на убити деца се появяваха по телевизията като експерти при следващото подобно убийство. Всичко това не му изглеждаше редно. Според него най-подходящият начин да отдадат почит на мъртвите беше да съхранят спомена за тях в душата си, а не да го споделят със света по всички телевизионни канали.

Накрая в папката със следствени материали имаше голям плик с емблемата и адреса на „Таймс“. Бош го отвори и откри вътре големи цветни снимки, направени на погребението на Ребека Верлорън една седмица след убийството. Явно бе сключена сделка и фотографиите бяха разменени за достъп до информация. Хари също бе правил такива сделки в миналото, когато нямаше време или служебни средства, за да осигури полицейски фотограф. Обещаваше на някой репортер, който отразяваше следствието, че ще го държи в течение, ако направи снимки на всички, присъстващи на службата. Човек все пак не знае кога ще се появи убиецът, за да се наслади на мъката и скръбта, които е причинил. Репортерите винаги приемаха предложението. Лос Анджелис бе един от най-конкурентните медийни пазари на света и журналистите живееха и умираха с достъпа, до който се добираха.

Разгледа снимките, но нямаше как да потърси Роланд Маки, защото не знаеше как е изглеждал през 1988-а. Фотографиите, които Киз Райдър беше отворила в мрежата, бяха от последния му арест. На тях се виждаше оплешивяващ мъж с брада катинарче и тъмни очи. Хари трудно можеше да свърже вида му с младежките лица на погребението.

Известно време проучва родителите на Беки Верлорън на една от снимките. Те стояха до гроба, опрени един на друг, като че ли се държаха, за да не паднат. По лицата им се стичаха сълзи. Робърт Верлорън бе чернокож, а Мюриъл Верлорън — бяла. Бош най-после разбра откъде дъщеря им е наследила разцъфващата си хубост. Расовото смесване при децата често се издигаше над съответните обществени трудности, за да се получи такава красота.

Остави снимките и се замисли. Никъде в следствените материали не се споменаваше вероятността да има расов мотив за убийството. Но оръжието идваше от обир на човек, заплашван заради религията си, което навеждаше на идеята за връзка с убийството на момиче от смесена раса.

Фактът, че това не се отбелязваше в следствените материали, не означаваше нищо. ЛАПУ винаги се опитваше да не дава гласност на расовия аспект. Записването на нещо в официален документ предполагаше неговото разпространяване в управлението — всички се запознаваха със следствените справки по текущите дела. Така информацията можеше да изтече и да се превърне в проблем, например политически. Затова Бош не прие нейното отсъствие за следствена грешка. Поне засега.

Прибра снимките в плика и затвори папката. В нея имаше над триста страници документи и фотографии, но никъде не беше видял името на Роланд Маки. Можеше ли Маки да е убягнал от вниманието на следствието, дори само периферно, преди толкова много години? И в такъв случай имаше ли вероятност наистина да е убиецът?

Тези въпроси го смущаваха. Винаги се опитваше да вярва на следствените материали, което означаваше, че отговорите обикновено се крият между кориците на папките. Ала този път не можеше да повярва на джакпота. Не се съмняваше, че Маки е свързан с кръвта и тъканта, открити в оръжието на убийството. Но му се струваше, че нещо не е наред. Нещо липсваше.

Погледна бележника си. Почти не си бе водил записки. Всъщност само беше съставил списък на хората, с които искаше да разговаря.

Грийн и Гарсия

Майката/бащата

Училището/приятелките/учителите

Бившето гадже

Инспекторът от службата за условно освобождаване

Маки — училището?

Знаеше, че всички тези бележки са очевидни. Разбираше, че освен с ДНК съответствието не разполага почти с нищо, и отново го обзе безпокойство за повдигането на обвинение без нищо друго.

Влезе Киз Райдър. Не носеше нищо и не се усмихваше.

— Какво има? — попита той.

— Лоша новина. Оръдието на престъплението е изчезнало. Не знам дали си прочел всички материали, обаче там се споменава за дневник. Момичето си е водило дневник. И него го няма. Нищо няма.