Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (41)

42

В кухнята в приюта на „Метро“ цареше мрак. Бош влезе в малкото фоайе на съседния хотел и поговори с мъжа зад прозорчето. Попита за номера на стаята на Робърт Верлорън.

— Няма го.

Нещо в окончателността на гласа му накара гърдите на Хари да се свият. Явно нямаше предвид, че Верлорън просто е излязъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Че вече го няма. Направи го и си отиде. Това е.

Бош се приближи към стъклото. Мъжът четеше евтин роман и не бе вдигнал поглед от пожълтелите страници.

— Ей, погледни ме.

Онзи хвана книгата по средата, за да не си изгуби страницата, и вдигна глава. Бош му показа значката си.

— Да?

Хари се втренчи в уморените му очи.

— Какво означава това? Какво е направил?

Мъжът сви рамене.

— Дойде пиян на работа, а това е единственото правило, на което държим тук. Никакво пиене. Никакви пияници.

— Уволниха ли го?

Мъжът кимна.

— Ами стаята му?

— Стаята върви с работата. Както ти казах, вече го няма. Отиде си.

— Къде?

Мъжът за пореден път сви рамене и посочи вратата, която водеше към тротоара на Пета улица. Искаше да каже, че Верлорън е някъде там.

— Кога стана това? — попита Хари.

— Вчера. Вие ченгетата сте виновни, нали знаеш.

— Какво искаш да кажеш?

— Чух, че някакво ченге дошло тук, разправяло му някакви глупости. Не знам за какво е ставало въпрос, обаче се случи точно преди… нали разбираш какво искам да кажа? Пак започна да пие. И толкова. Знам само, че имаме нужда от нов главен готвач, щото човекът, дето ни го пратиха, не може даже да пържи яйца.

Бош не каза нищо повече. Излезе. Улицата навън гъмжеше от хора. Нощните хора. Ощетените и прокудените. Хора, които се криеха от другите и от себе си. Хора, бягащи от миналото, от нещата, които бяха и не бяха извършили.

Хари знаеше, че на другата сутрин вестниците ще публикуват историята. Но искаше да я разкаже на Робърт Верлорън лично.

Реши да го потърси. Не знаеше как ще му подейства новината. Не знаеше дали ще изтегли Верлорън от дупката, или ще го натика още по-дълбоко в нея. Навярно вече нищо не можеше да му помогне. Ала въпреки това трябваше да му го каже. Светът беше пълен с хора, които не можеха да преживеят нещата, които им се случваха. Нямаше покой. Истината не правеше човек свободен. Ала човек трябва да преживява нещата. Това щеше да му каже. Човек можеше да се насочи към светлината, да се катери, да се бори, за да се измъкне от дупката.