Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (40)

41

По пътя до Девънширския участък Бош седеше на задната седалка при Стодард. Райдър беше останала да успокои Мюриъл и да я прегледат медиците. После щеше да дойде в участъка с колата на Хари.

До Девъншир бе само десетина минути. Бош знаеше, че трябва бързо да се опита да измъкне признание от директора. Първо му прочете правата. В стаята на Ребека Верлорън той бе направил някои признания, ала едва ли можеха да ги използват в съда, защото не бяха записани и не го бяха предупредили за правата му, сред които беше правото да мълчи.

— Искаш ли да разговаряш с мен? — попита Бош, след като свърши с формалностите.

Директорът се бе навел напред, защото ръцете му още бяха закопчани на гърба. Брадичката му почти опираше в гърдите.

— Какво има да си говорим?

— Не знам. Искам да кажа, аз нямам нужда от твоите приказки. Заловихме те. Поведение и улики — имаме всичко необходимо. Просто си помислих, че може да пожелаеш да изясниш някои неща, нищо повече. В такъв момент много хора просто искат да обяснят постъпките си.

Отначало Стодард не отговори. Колата се движеше на изток по Девъншир Булевард. До участъка оставаха по-малко от четири километра. Бош беше предупредил шофьора да кара бавно.

— Странно нещо — накрая рече директорът.

— Кое?

— Аз съм учител по естествознание, нали знаете? Искам да кажа, преди да стана директор, преподавах естествознание. Бях заместник-директор по учебната част.

— Аха.

— И преподавах на учениците си за ДНК. Винаги съм им казвал, че това е тайната на живота. Разшифровайте ДНК и ще разшифровате самия живот.

— Аха.

— А сега… сега, е, вие я използвахте, за да дешифрирате смъртта. Това е тайната на живота. И тайната на смъртта. Не знам. Всъщност не е странно. В моя случай по-скоро е иронично.

— Щом казваш.

— Човек, преподавал за ДНК, е заловен от ДНК. — Стодард се засмя. — Ей, от това става страхотно заглавие. Гледайте да им го кажете.

Бош се пресегна и отключи белезниците му. После ги заключи отпред, за да може Стодард да се облегне.

— В къщата каза, че си я обичал.

— Да. Обичах я. И още я обичам.

— Странен начин да го покажеш, нали?

— Не беше планирано. Оная нощ нищо не беше планирано. Наблюдавах я, нищо повече. Наблюдавах я винаги, когато можех. Постоянно минавах с колата покрай тях. Следях я, когато излизаше да се вози с приятелки. Наблюдавах я и на работа.

— И през цялото време си носил пистолета.

— Не, пистолетът беше за мен, не за нея. Но…

— Открил си, че е по-лесно да убиеш нея, отколкото себе си.

— Оная вечер… видях, че вратата на гаража е отворена. Влязох. Не бях сигурен защо. Мислех да се самоубия. На леглото й. Така щях дай покажа любовта си.

— Но си се скрил под леглото, вместо да легнеш на него.

— Трябваше да помисля.

— Къде беше Маки?

— Маки ли? Не знам къде е бил.

— Не беше ли с теб? Не ти ли помогна?

— Даде ми пистолета. Сключихме сделка. Пистолетът срещу дипломата. Аз му бях учител. Работех извънредно през лятото.

— Но оная нощ не е бил с теб, така ли? Сам ли я пренесе на склона?

Стодард се взираше някъде много далеч, въпреки че очите му бяха насочени към гърба на предната седалка.

— Тогава бях силен — прошепна той.

Патрулката мина през отвора в бетонната стена, която ограждаше гърба на Девънширския участък. Директорът погледна през прозореца, видя десетките патрулни коли и сградата на участъка и явно излезе от унеса си. Проумя положението си.

— Повече не ми се говори.

— Разбира се — отвърна Бош. — Ще те оставим в стая за разпити и ще ти повикаме адвокат, ако искаш.

Колата спря и Бош слезе. Заобиколи, изкара Стодард навън и го поведе в сградата. Детективското бюро се намираше на втория етаж. Качиха се с асансьора и там ги посрещна лейтенантът, ръководещ девънширските детективи. Бош му се беше обадил от дома на Верлорън. Стаята за разпити очакваше директора. Хари го настани да седне и закопча едната му китка за метален пръстен, завинтен за средата на масата.

— Чакай ме. Скоро ще се върна.

После го погледна от прага. Реши да опита един последен трик.

— Според мен разказът ти е измислица отначало докрай.

Стодард го зяпна изненадано.

— Какво искате да кажете? Обичах я. Не исках…

— Дебнел си я с една цел. Да я убиеш. Тя те е отблъснала и ти не си могъл да го преживееш, затова си решил да я убиеш. И сега, след седемнайсет години, се опитваш да ме заблуждаваш, че било различно, като Ромео и Жулиета или нещо подобно. Ти си страхливец, Стодард. Дебнел си я и си я убил. Трябва да си го признаеш.

— Не, грешите. Бях взел пистолета за себе си.

Бош се върна в стаята и се наведе над масата.

— Нима? Ами зашеметителят, Стодард? И той ли е бил за теб? Пропусна го от разказа си, нали? Защо ти е бил зашеметител, ако си щял да се самоубиваш?

Директорът мълчеше. Сякаш след изтеклите седемнайсет години беше успял да изличи зашеметителя от паметта си.

— Имаме предумишлено убийство и лъжа — продължи Хари. — Ти изобщо не си искал да се самоубиеш. Нито тогава, нито сега.

— Искам да се срещна с адвокат — заяви Стодард.

— Да, естествено.

Бош излезе, тръгна по коридора и влезе в една отворена врата. Наблюдателната стая. Лейтенантът и един от патрулните полицаи бяха вътре. Имаше два работещи видеоекрана. На единия се виждаше седналият в стаята за разпити Стодард. Камерата го показваше от горен ъгъл на помещението. Арестантът като че ли невиждащо зяпаше стената.

Образът на другия екран беше замразен. Това бяха Бош и Стодард на задната седалка на патрулната кола.

— Как е звукът? — попита Хари.

— Разкош — отвърна лейтенантът. — Имаме всичко. Свалянето на белезниците беше майсторски ход. Така лицето му се вдигна към камерата.

Той натисна един бутон и картината се раздвижи. Бош ясно чу гласа на Стодард и кимна. Патрулната кола разполагаше с камера, която се използваше за заснемане на транспортни проверки и превоз на задържани. За пътуването със Стодард вътрешният микрофон бе включен, а външният — изключен.

Беше се получило добре. Признанията на директора щяха да помогнат за приключване на случая. Бош не изпитваше абсолютно никакви притеснения в тази насока. Благодари на лейтенанта и патрула и помоли да използва телефона.

Обади се на Ейбъл Прат да го информира и се увери, че Райдър вече е добре. Каза, че му трябват екипи от криминалисти за обработка на местопрестъпленията в дома на Стодард и къщата на Мюриъл. И заповед за обиск. Съобщи му, че ще вземат отпечатъци на директора, за да ги сравнят със снетите под леглото на Ребека Верлорън. Накрая осведоми началника си за видеозаписа, направен по време на пътуването до участъка, и за признанията на Стодард.

— Всичко е убедително и документирано — приключи Бош. — Записано е на видео, че съм му прочел правата.

— Браво, Хари — похвали го Прат. — Мисля, че повече няма за какво да се безпокоим.

— Поне в тоя случай.

Което означаваше, че Стодард безпроблемно ще бъде осъден, но че Бош не е сигурен каква ще е оценката на неговата роля в следствието.

— Трудно се спори с резултатите — опита се да го успокои Прат.

— Ще видим.

Мобилният телефон на Хари започна да сигнализира за ново обаждане. Той каза на Прат, че трябва да затваря, и превключи на другото повикване. Търсеше го Маккензи Уърд от „Дейли Нюз“.

— Сестра ми слушала полицейската честота — настойчиво каза тя. — В дома на Верлорън били пратени патрул и линейка. Еми познала адреса.

— Така е.

— Какво става, детектив? Забравихте ли, че имаме сделка?

— Не съм. И тъкмо се канех да ви се обадя.