Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (39)

40

Бързо се върнаха при колата и Райдър отново седна зад волана.

— Накъде?

— В къщата на Верлорън. Да побързаме.

— За какво мислиш?

— За снимката, която са пуснали във вестника — където Мюриъл седи на леглото. Ясно се вижда, че стаята си е все същата, нали разбираш?

Тя се замисли за момент, после кимна.

— Да.

Разбираше. Фотографията показваше, че стаята на Ребека не е променена от нощта на отвличането й. Тя можеше да е събудила нещо у Стодард. Копнеж за нещо изгубено много отдавна. Снимката беше като оазис, спомен за едно идеално място, където не се е случило нищо лошо.

Райдър настъпи газта и колата се понесе напред. Бош се свърза с диспечерната и повика друг патрул в къщата на Мюриъл Верлорън. Освен това актуализира съобщението за издирване на Стодард: описа го като въоръжен и опасен, а може би 5150 — което означаваше психически нестабилен. Бяха близо до къщата на Ред Меса Уей и сигурно щяха да стигнат първи. Обади се на Мюриъл Верлорън, ала когато се включи телефонен секретар, изключи.

— Не отговаря.

След пет минути завиха на Ред Меса Уей и погледът на Хари веднага попадна върху сребристата кола, зарязана под странен ъгъл до тротоара пред къщата. Това беше лексъсът, който едва не го бе блъснал на училищния паркинг. Райдър спря до него и двамата отново изскочиха навън с извадено оръжие.

Входната врата беше открехната. Като си даваха безмълвни знаци, те заеха позиция от двете й страни. Бош я отвори и влезе пръв. Райдър го последва и веднага нахлуха в дневната.

Мюриъл Верлорън лежеше на пода. До нея имаше някакъв кашон. Главата и лицето й бяха неколкократно увити с кафява лепенка, за да не може да вика. Ръцете й глезените й също бяха залепени. Райдър я повдигна и я подпря на дивана, после долепи показалец до устните си и прошепна:

— Той в къщата ли е, Мюриъл?

Жената кимна. Очите й бяха ококорени, обезумели от страх.

— В стаята на Ребека ли?

Мюриъл кимна пак.

— Чухте ли изстрел?

Майката на Ребека отрицателно поклати глава и издаде приглушен звук, който щеше да е вик, ако я нямаше лепенката на устата й.

— Стойте тихо — прошепна Райдър. — Ако ви махна лепенката, трябва да мълчите.

Мюриъл напрегнато закима и Киз почна да сваля лепенката. Бош се наведе към нея.

— Качвам се горе.

— Чакай, Хари — малко по-високо нареди Райдър. — Ще се качим заедно. Освободи й глезените.

Бош се подчини. Когато свърши, партньорката му отново даде знак на Мюриъл да мълчи.

— Това е учителят на Беки — напрегнато, но тихо прошепна Мюриъл. — Има пистолет.

Райдър започна да отлепва китките й.

— Знаем. Ще се справим с него.

— Какво прави? — попита майката. — Той ли е убиецът?

— Той е.

Мюриъл Верлорън въздъхна измъчено. Ръцете и краката й вече бяха свободни и детективите й помогнаха да се изправи.

— Качваме се горе — обясним Райдър. — Трябва да излезете от къщата.

И я побутнаха към изхода.

— Не мога да изляза! Той е в нейната стая. Не мога…

— Трябва, Мюриъл — строго прошепна Бош. — Тук е опасно. Идете при някой съсед.

— Не познавам съседите.

— Трябва да излезете, Мюриъл — включи се Райдър. - Тръгнете по улицата. Идват още полицаи. Спрете ги и им кажете, че ние вече сме вътре.

Избутаха я през отворената врата и я затвориха зад гърба й.

— Не го оставяйте да съсипе стаята й! — примоли се Мюриъл. — Само тя ми остана!

Бош и Райдър се върнаха в задния коридор и колкото можеха по-тихо се качиха по стълбището и заеха позиции от двете страни на вратата.

Хари хвърли поглед към Киз. И двамата знаеха, че нямат много време. Когато пристигнеше подкреплението, положението щеше да се промени. Щеше да се превърне в класическа ситуация на „самоубит“ от полицията. Сега имаха шанс да стигнат до Стодард, преди той да си тегли куршума — или да го довърши някое ченге от спецотряда.

Райдър посочи бравата. Бош внимателно се опита да я завърти и поклати глава. Беше заключено.

С помощта на условни сигнали нахвърлиха план, кимнаха си, когато бяха готови, и Бош се отдръпна в коридора и се приготви да изрита бравата. Знаеше, че трябва да го направи отведнъж. Иначе щяха да изгубят предимството на изненадата.

— Кой е? — разнесе се отвътре гласът на Стодард.

Бош погледна Райдър. Край с елемента на изненада. Той й направи безмълвен знак, че ще поеме говоренето.

— Аз съм детектив Бош, господин Стодард. Как сте?

— Не много добре.

— Да, положението май стана неовладяемо, нали?

Директорът не отговори.

— Знаете ли какво — продължи Хари. — Наистина трябва да обмислите възможността да оставите оръжието и да излезете. Имате късмет, че дойдох пръв да видя как е госпожа Верлорън. Но партньорката ми и спецотрядът скоро ще пристигнат. Човек не бива да се бъзика със спецотряда. Сега е моментът да излезете.

— Само искам да знаете, че я обичах.

Бош се поколеба. Погледна Райдър и отново насочи вниманието си към вратата. Можеше да приложи два подхода към Стодард. Да опита да получи признание още сега или да го уговори да излезе от къщата и да му спаси живота. И двата подхода бяха възможни, ала не и еднакво вероятни.

— Какво точно се случи? — попита той.

Мина доста време, преди директорът да отговори.

— Случи се това, че тя искаше да задържи бебето и не можеше да проумее, че това ще провали всичко. Трябваше да се избавим от него… и после тя промени отношението си.

— По въпроса за бебето ли?

— Към мен. И за всичко.

Бош зачака. След няколко секунди Стодард продължи:

— Обичах я.

— Но сте я убили.

— Допуснах грешки.

— Като оная нощ ли?

— Не искам да говоря за оная нощ. Искам да си спомня всички моменти преди оная нощ.

— Не ви обвинявам.

Хари погледна Райдър и вдигна три пръста. Щяха да броят до три. Тя кимна. Беше готова.

Бош вдигна показалец.

— Знаете ли какво не разбирам, господин Стодард?

И вдигна средния.

— Какво?

Хари вдигна третия пръст и изрита вратата. Талашитът лесно поддаде и тя се отвори с трясък. Инерцията запрати Бош в стаята. Той насочи пистолета напред и се обърна към леглото.

Директора го нямаше там.

Детективът продължи завъртането си и зърна Стодард в огледалото. Стоеше в ъгъла от другата страна на вратата, вдигнал дългото дуло на револвера към устата си.

Бош чу вика на Райдър и я видя как влита в спалнята и се хвърля върху Стодард.

Гърмежът разтърси стаята. Райдър и Стодард се строполиха на пода. Оръжието падна от ръката на директора и се плъзна настрани. Хари светкавично стовари тежестта си върху Стодард, докато партньорката му се измъкваше изпод него.

— Ранена ли си, Киз?

Не получи отговор. Опита се да погледне към нея, като продължаваше да притиска директора под себе си. Райдър притискаше длан към лявата страна на главата си.

— Киз?

— Не съм ранена! — извика тя. — Обаче май оглушах с едното ухо.

Стодард се опита да се надигне и изпъшка:

— Моля ви!

Бош долепи гърдите му до пода, бързо изви ръката му назад и я закопча с белезниците. След кратка борба изви и другата и също я закопча. После се наведе и го попита:

— За какво ме молите?

— Да ме оставите да умра.

Хари се изправи и го дръпна да стане.

— Това ще е прекалено лесно, Стодард. Все едно пак да ви оставя да се измъкнете.

Хвърли поглед към Райдър, която също беше станала. Няколко кичура от косата й бяха опърлени от изстрела — толкова близо бе гръмнал револверът.

— Ще се оправиш ли?

— Стига да престане нищенето.

Бош вдигна очи и видя дупката от куршум на тавана. В далечината се чу вой на сирени. Той стисна Стодард за лакътя и го побутна към вратата.

— Отивам да го заведа в някоя кола. Ще го закараме в Девъншир и ще го държим там до предявяване на обвинението.

Райдър само кимна. Още не бе дошла на себе си.

Хари поведе Стодард към стълбището. Когато стигнаха в дневната, директорът отчаяно заговори:

— Можете да го направите сега.

— Какво да направя?

— Да ме застреляте. Кажете, че съм побягнал. Откопчайте едната гривна на белезниците и кажете, че съм се освободил. Искате да ме убиете, нали?

Бош спря и се втренчи в него.

— Да, бих искал да ви убия. Но това ще е прекалено милосърдно към вас. Ще трябва да си платите за онова, което сте направили на момичето и на неговото семейство. А ако ви очистя още сега, няма да покрия дори само лихвите за тия седемнайсет години.

И грубо го забута към вратата. Излязоха на предната морава в момента, в който отпред спря патрулка и изключи сирената. Бош видя аеродинамичната лампа на покрива — беше чувал за тия нови коли със супермодерна техника. Управлението можеше да си позволи само по няколко за всяка бюджетна година.

Колата му даде една идея. Той вдигна ръка и описа кръг във въздуха — знак, че положението е овладяно.

Докато водеше Стодард към патрулката, видя Мюриъл Верлорън: вървеше по средата на улицата към дома си. Взираше се в директора. Устата й беше отворена, сякаш в безмълвен вик на ужас.