Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (38)

39

Помогнаха му да седне на асфалта.

— Добре ли си, Хари?

Бош треперливо кимна. Опита се да си спомни какво се бе случило.

— Стодард беше — каза накрая. — Връхлетя право върху мен.

— С колата ли?

Бош се засмя. Беше пропуснал тази част.

— Да, с новата си кола. Сребрист лексъс.

Понечи да се изправи, но Райдър постави длан на рамото му и го спря.

— Чакай малко. Сигурен ли си, че си добре? Никъде ли не те боли?

— Само главата.

Случилото се започваше да се прояснява.

— Ударих се, когато паднах. Хвърлих се настрани. Обаче видях очите му. Искам да кажа, гнева.

— Дай да ти видя очите.

Райдър го хвана за брадичката, за да провери зениците му.

— Изглеждаш ми наред.

— Добре тогава. Ще поседя тук за малко, а ти иди и вземи домашния адрес на Стодард от госпожа Аткинс.

— Ясно. Чакай ме тук.

— Побързай. Трябва да го открием.

Райдър се затича към училището, а Бош опипа цицината на темето си. Паметта му се проясняваше. Беше видял лицето на Стодард през предното стъкло. Гневно, разкривено.

Ала после, когато Хари беше отскочил настрани, бе завъртял волана наляво.

Понечи да откачи мобифона си, за да обяви директора за издирване. Нямаше го на колана му. Огледа се и го видя на асфалта до задната гума на едно беемве. Запълзя натам и го вдигна, после се изправи.

Зави му се свят и трябваше да се облегне на автомобила. Внезапно се разнесе електронен глас:

— Моля, отдръпнете се от колата!

Бош послуша гласа и тръгна към мерцедеса си. По пътя се обади в диспечерския център и обяви Стодард и сребристия му лексъс за издирване.

Затвори и закачи телефона на колана си. Стигна до мерцедеса, запали го и го премести до входа, за да е готов, когато Райдър дойде с адреса.

След цяла вечност тя най-после излезе и се затича към колата. Само че се приближи до лявата врата, отвори я и му даде знак да слезе.

— Не е далече. Къща на Чейс до Уинетка. Обаче няма да шофираш ти.

Бош знаеше, че е загуба на време да спори. Слезе и колкото можеше по-бързо, без да изгуби равновесие, заобиколи отпред и се вмъкна на дясната седалка. Райдър настъпи газта и излезе от паркинга.

Докато пътуваха към дома на Стодард, Бош повика подкрепление от Девънширския участък и се обади на Ейбъл Прат да го осведоми накратко за сутрешните открития.

— Къде отива той според теб? — попита началникът.

— Нямам представа. Ние обаче отиваме в дома му.

— Склонен ли е към самоубийство?

— Нямам представа.

Прат замълча: обмисляше информацията. После зададе още няколко въпроса за дребни детайли и затвори.

— Стори ми се доволен — отбеляза Хари. — Каза, че ако пипнем тоя тип, това щяло да превърне лимона в лимонада.

— Хубаво — усмихна се Райдър. — Можем да вземем отпечатъци от кабинета или дома на Стодард и да ги сравним с отпечатъците под леглото. Тогава няма да има значение дали още е на свобода.

— Не се бой, ще го заловим.

— Как мислиш, Хари, Стодард и Маки заедно ли са го извършили?

— Не знам. Но си спомням оная снимка на Стодард от годишника. Изглеждаше доста строен. Може да е бил в състояние да я пренесе по склона сам. Никога няма да разберем, ако не го открием и не го попитаме.

— Най-важният въпрос е каква е връзката между Стодард и Маки.

— Чрез пистолета.

— Знам, това е очевидно. Искам да кажа, откъде е познавал Маки навремето? Къде е пресечната точка и как така го е познавал достатъчно добре, за да получи пистолета от него?

— Мисля, че това през цялото време е било пред очите ни — отвърна Бош. — И Маки ми го каза с последната си дума.

— „Чатсуърт“ ли?

— Чатсуъртската гимназия.

— Какво искаш да кажеш?

— Онова лято той доучвал в чатсуъртската гимназия, за да вземе диплома. В нощта на убийството алибито на Маки бил неговият учител. Или пък е било обратното. Може Маки да е бил алибито на своя учител.

— Стодард ли?

— Още първия ден той ни каза, че всички учители в „Хилсайд“ работели извънредно. Може и той да е работил в друго училище. Може да е преподавал на Маки.

— Много въпросителни, Хари.

— Затова трябва да открием Стодард, преди да направи нещо тъпо.

— Смяташ ли, че има склонност към самоубийство? Нали I каза на Ейбъл, че не знаеш?

— Не знам нищо със сигурност. Обаче на паркинга зави в I последния момент. Това ме кара да смятам, че иска да на-; рани само един човек.

— Себе си ли? Може просто да не е искал да смачка новата си кола.

— Възможно е.

Райдър излезе на Уинетка и увеличи скоростта. Още малко и щяха да стигнат до дома на Стодард. Бош мълчеше. Накрая Киз зави на запад по Чейс и видяха черно-бяла патрулка с отворени предни врати. Райдър спря зад нея и двамата изскочиха от мерцедеса. Бош измъкна пистолета от колана си. Партньорката му имаше право, че Стодард може да е пазел колата си, когато не го беше блъснал.

Входната врата на малката къща от епохата на Втората световна война зееше. Нямаше и следа от патрулните полицаи. Хари хвърли поглед към Райдър и видя, че също е извадила оръжието си. Бяха готови да влязат.

— Влизат детективи! — извика Бош.

И прекрачи прага. Отвътре някой викна:

— Чисто е! Чисто е!

Хари не се отпусна и не свали пистолета. Влезе в дневната, огледа я и не видя никого. Погледна масичката и забеляза разгънат брой на „Дейли Нюз“ от предишния ден.

— Излизат патрули! — извика някой от коридора вдясно.

След миг оттам се появиха двама патрулни полицаи. Държаха пистолети в отпуснатите си ръце. Сега вече се отпусна и Бош.

— Чисто е — съобщи полицаят — беше сержант. — Заварихме вратата отворена и влязохме. В спалнята има нещо, което трябва да видите.

Патрулните ги поведоха по къс коридор, който стигаше до баня и малка спалня, използвана като домашен кабинет. Влязоха в друга спалня и сержантът посочи продълговата дървена кутия, която лежеше отворена на кревата. В стиропорената подложка имаше вдлъбнатина с формата на дълго-цевен револвер. Оръжието липсваше. На леглото се валяше кутия от патрони.

— Той преследва ли някого? — попита сержантът.

— Сигурно само себе си — отвърна Бош. — Някой от вас да има ръкавици? Моите са в колата.

— Ей сега. — Сержантът извади кутия с латексови ръкавици от джобче на колана си и я подаде на Хари, който си ги сложи и вдигна кутията от патрони. Отвори я и измъкна пластмасовата поставка. Липсваше само един патрон.

Бош се вторачи в мястото, останало от липсващия патрон, и се замисли. Райдър го потупа по лакътя. Той вдигна глава към нея и проследи погледай до нощното шкафче от отсрещната страна на леглото.

Там имаше снимка на Ребека Верлорън, поставена в рамка. Бяха я фотографирали на зелена морава пред Айфеловата кула. Носеше черна барета и се усмихваше непринудено. На Хари му се стори, че изражението й е искрено и показва любов към човека, който я гледа.

— Няма го на снимките в годишника, защото е бил зад фотоапарата — каза Бош.

Киз кимна. И тя се носеше по водния тунел.

— Там е започнало всичко — каза тя. — Там се е влюбила в него. Моята голяма любов.

Известно време мълчаливо се взираха в снимката.

— Свободни ли сме, детективи? — накрая попита сержантът.

— Не — отвърна Бош. — Трябва да останете тук и да пазите къщата, докато не пристигнат криминалистите. И бъдете готови в случай, че той се върне.

— Защо, отивате ли някъде? — попита патрулният.

— Да.