Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (36)

37

Адресът на Фаралоун Авеню, който бяха открили с АвтоТрек, се оказа имение в средиземноморски стил. Имаше отделен гараж с четири тъмни дървени врати и прозорци. Детективите трябваше да наблюдават всичко това през врата от ковано желязо — чакаха да им отговорят по домофона. Накрая от квадратната кутийка на стълба до отворения прозорец на Бош се разнесе глас:

— Да, кой е?

Беше жена. Навярно млада.

— Аманда Собек? — попита Бош.

— Не, аз съм нейната помощничка. Кои сте вие?

Хари пак погледна кутийката и видя обектив на камера. Наблюдаваха ги, освен че ги чуваха. Извади значката си и я протегна на трийсетина сантиметра пред обектива.

— Полиция. Трябва да разговаряме с Аманда или Марк Собек.

— За какво?

— По полицейска работа. Моля, отворете портала.

Зачакаха и Бош тъкмо се канеше повторно да натисне бутона, когато порталът бавно започна да се отваря. Потеглиха напред и паркираха в кръга пред високия портик.

— Струва си да убиеш някакъв шофьор на влекач, за да запазиш такава къщичка — тихо отбеляза Хари и угаси мотора.

Още преди да стигнат до вратата, на прага се появи двайсетинагодишна жена. Носеше пола и бяла блуза.

— А вие сте?… — попита Бош.

— Мелъди Лейн. Работя при госпожа Собек.

— Тя тук ли е? — включи се Райдър.

— Да, облича се и скоро ще слезе. Можете да почакате в дневната.

Въведоха ги във вестибюл, където имаше маса с няколко семейни снимки: съпруг, съпруга и две дъщери тийнейджърки. Последваха Мелъди в разкошна дневна с големи прозорци, гледащи към щатския парк „Санта Сузана“ и Оут.

Бош си погледна часовника. Наближаваше обед. Мелъди го забеляза.

— Тя не спеше. Почва работа рано и тъкмо взимаше душ. Би трябвало да слезе всеки…

Не успя да довърши. В стаята бързо влезе привлекателна жена с бял панталон и розова шифонена риза.

— Какво е станало? Нещо с децата ли?

— Вие ли сте Аманда Собек? — попита Бош.

— Разбира се, че съм аз. Какво е станало?

Хари посочи дивана с фотьойлите в средата на дневната.

— Може ли да седнем, госпожо Собек?

— Нали не е станало нещо лошо?!

Паниката й изглеждаше искрена. Бош започна да си мисли, че някъде са направили грешен завой.

— Нищо не е станало — отвърна той. — Не се отнася за дъщерите ви. С тях всичко е наред.

— Нещо с Марк ли?

— Не, госпожо Собек. Хайде да седнем.

Тя най-накрая се отпусна и бързо отиде при големия фотьойл отдясно на дивана. Бош заобиколи стъклената масичка и седна на дивана. Райдър зае един от останалите столове. Хари представи себе си и Райдър и отново си показа значката. Забеляза, че стъклото на масичката е безупречно чисто.

— Водим следствие, за което не мога да ви разкажа. Трябва да ви задам няколко въпроса за мобилния ви телефон.

— За мобилния ми телефон ли? Изплашихте ме до смърт заради мобилния ми телефон?!

— Всъщност следствието е много сериозно, госпожо Собек. Тук ли е мобилният ви телефон?

— В чантата ми е. Искате ли да го видите?

— Не, не още. Можете ли да ми кажете кога сте го използвали вчера?

Тя поклати глава, като че ли й задаваха безумен въпрос.

— Не знам. Сутринта се обадих на Мелъди от фитнеса. Не си спомням кога още. Отидох в магазина и се обадих на дъщерите си, за да видя дали се прибират вкъщи веднага след училище. Не си спомням повече. Почти цял ден си бях вкъщи, освен фитнеса. Когато съм си вкъщи, не използвам мобифона. Говоря по обикновения телефон.

Проблемите на Бош се умножаваха. Някъде бяха допуснали грешен ход.

— Може ли някой друг да го е използвал? — попита Райдър.

— Дъщерите ми си имат мобифони. Мелъди също. Нищо не разбирам.

Хари извади телефонната разпечатка от джоба си и прочете гласно номера на телефона, от който се бяха обаждали в „Тампа Тоуинг“.

— Това вашият номер ли е?

— Не, на дъщеря ми. На Кейтлин.

Бош се наведе напред. Това променяше нещата още повече.

— На дъщеря ви ли? Къде е била вчера тя?

— Нали ви казах, на училище. И тогава не го е използвала, защото в училището е забранено.

— В кое училище учи? — попита Райдър.

— В „Хилсайд“. В Портър Ранч.

Бош се облегна назад и погледна партньорката си. Нещо току-що бе затворило кръга. Не беше сигурно какво точно, но бе важно.

Аманда Собек прочете израженията им.

— Какво има? Случило ли се е нещо в училището?

— Поне ние не знаем да се е случило, госпожо — отвърна Бош. — В кой курс е дъщеря ви?

— Втори.

— Има ли учителка на име Бейли Сейбъл? — напрегнато попита Райдър.

Собек кимна.

— Да. Преподава й по английски и й е класна.

— Възможно ли е вчера госпожа Сейбъл да е взела назаем мобифона на дъщеря ви? — продължи Райдър.

Жената сви рамене.

— Нямам представа. Сигурно разбирате колко странно се чувствам. Всички тия въпроси… Да не би от мобифона й да е била отправена заплаха или нещо подобно? Нещо, свързано с терористи?

— Не, госпожо — увери я Бош. — Но е сериозно. Ще се наложи веднага да отидем в училището и да разговаряме с дъщеря ви. Ще ви бъдем признателни, ако дойдете с нас и присъствате на разговора ни с нея.

— Трябва ли й адвокат?

— Предполагам, че не, госпожо. Бош се изправи.

— Да вървим.

— Може ли да дойде и Мелъди? Искам Мелъди да дойде с мен.

— Да, нека дойде. Така ще може да ви докара обратно, ако се наложи ние да отидем другаде.