Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (35)

36

Бош закъсня за съвещанието в „Пасифик“ заради трафика, който идваше от Долината. Всички седяха в изолирания сектор в дъното на ресторанта. Пред повечето вече имаше чинии с храна.

Възбудата явно му личеше, защото Прат прекъсна доклада на Тим Гарсия, погледна Бош и каза:

— Или си извадил късмет, или просто не ти пука за тинята, в която сме затънали.

— Извадих късмет — успокои го Хари и зае единствения свободен стол. — Обаче не е това, което имаш предвид. Радж Пател преди малко свали отпечатък от длан и два пръста от Дъска под леглото на Ребека Верлорън.

— Хубаво — сухо отвърна Прат. — И какво означава това?

— Означава, че щом Радж го пусне през база данните, Може да получим името на убиеца.

— Как така? — попита Райдър.

Бош изобщо не й се бе обадил. И вече усещаше враждебните й вибрации.

— Не исках да те будя — каза й. После се обърна към другите. — Преглеждах стария доклад за пръстовите отпечатъци в следственото дело. И разбрах, че са отишли за отпечатъци в деня след откриването на трупа. После изобщо не се върнали, след като станало ясно, че похитителят е влязъл в къщата по-рано през деня, когато гаражът е бил отворен, и се е скрил някъде, докато всички заспят.

— А защо леглото? — попита Прат.

— На снимките от местопрестъплението се виждаше, че наборът от едната страна на леглото е подгънат навътре. Все едно, че някой се е вмъкнал отдолу. Не са го забелязали, защото не са го търсили.

— Браво, Хари — похвали го Прат. — Ако Радж попадне на нещо, веднага ще се задействаме. Добре, да се върнем към докладите. Партньорката ти ще те осведоми за пропуснатото.

Прат се обърна към Робинсън и Норд в отсрещния край на дългата маса.

— Какво научихте за повикването на влекача?

— Почти нищо съществено — отвърна Норд. — Защото е било направено след като сме превключили подслушването на телефонния пост на Бъркхарт. Затова нямаме аудиозапис. Обаче имаме разпечатките и според тях повикването е дошло от уличен автомат пред „Севън-Илевън“ на Тампа край входа за магистралата. Сигурно се е обадил и после е отишъл да чака на входа.

— Отпечатъци по телефона? — попита Прат.

— Помолихме Радж да хвърли един поглед, след като приключи с местопрестъплението — отговори Робинсън. — Телефонът е бил избърсан.

— Логично. Нещо друго?

— Само, че се е обадил мъж. Началникът се обърна към Бош.

— Имаш ли да прибавиш нещо към това, което вече ви разказа партньорката ти?

— Сигурно почти същото. Бъркхарт явно е чист за снощното убийство, а също за Верлорън. И двете нощи е бил под наблюдение на ЛАПУ.

Райдър го изгледа сърдито — той разполагаше с още информация, която ней бе известна. Хари засрамено сведе очи.

— Е, идеално — заключи Прат. — Сега да анализираме положението.

— Ами, по принцип нашият опит с вестника даде обратен ефект — обади се Райдър. — Може би успяхме в това, че Маки реши да се разприказва за Верлорън, обаче така и не получи възможност. Още някой е прочел статията.

— И тоя някой е истинският убиец — заяви Прат.

— Точно така. Човекът, на когото Маки е помогнал или на когото е дал оръжието преди седемнайсет години. Тоя човек също е видял статията и е разбрал, че по пистолета не е неговата кръв, което означавало, че кръвта трябва да е била на Маки. Знаел е, че Маки е връзката с него, следователно е трябвало да го очисти.

— И как го е организирал? — попита началникът.

— Бил е достатъчно умен, за да разбере, че статията е трик и че наблюдаваме Маки, или просто е решил, че това е най-добрият начин да се добере до Маки. Да го примами. Както казах, той е умен. Избрал е време и място, гарантиращи уязвимостта на Маки. Входната рампа е над магистралата. Даже когато фаровете на влекача са включени, никой няма да вижда нищо.

— Мястото също е било подходящо в случай, че Маки има опашка — прибави Норд. — Убиецът е знаел, че проследяващата кола просто е щяла да подмине и тогава Маки ще остане сам.

— Не го ли надценяваме много тоя тип? — вдигна вежди Прат. — Откъде ще знае, че наблюдаваме Маки? Само от статията във вестника ли? Я стига.

Не отговори нито Бош, нито Райдър. Но всички мълчаливо анализираха неизреченото предположение, че убиецът има връзки с управлението или по-конкретно със следствието.

— Добре, а сега? — продължи Прат. — Мисля, че можем да запазим информацията за всичко това в тайна още най-много едно денонощие. После ще се появи във вестниците и ще стигне на шестия етаж и ако дотогава не се справим, ще стане напечено. Как ще процедираме?

— Ще вземем разпечатките — отговори Бош от името на двамата с Райдър. — И ще започнем оттам.

Мислеше си за бележката, оставена за Маки, която предишния ден беше видял на бюрото в сервиза. Потвърждаване на молба за отваряне на кредитна сметка. Както бе отбелязала Райдър, Маки не обичаше да оставя такива следи. Просто изглеждаше странно и тъкмо по тази причина Бош искаше да го проучи.

— Всички разпечатки са тук — каза Робинсън. — Най-натоварен беше телефонният пост в сервиза. Всякакви служебни разговори.

— Добре. Хари, Киз, искате ли разпечатките? — попита Прат.

Райдър хвърли поглед към Бош, после се обърна към началника.

— Щом Хари иска така. Днес явно му е ден.

Сякаш по даден знак, мобилният телефон на Бош иззвъня и той погледна дисплея. Обаждаше се Радж Пател.

— Ей сега ще видим какъв е денят — подхвърли и отвори мобифона.

Пател започна с това, че имал една добра и една лоша новина.

— Добрата новина е, че все още пазим отпечатъците от къщата в архива. Отпечатъците, които взехме сутринта, не отговарят на нито един от тях. Открил си нещо ново, Хари. Може да е твоят убиец.

Това означаваше, че пръстовите отпечатъци на семейство Верлорън и хората, които бяха имали основателна причина за присъствие в къщата, все още се съхраняват в архива на лабораторията. Нито един от тях не съответстват на отпечатъците от пръсти и длан, свалени същата сутрин под леглото на Ребека Верлорън. Естествено новооткритите отпечатъци не можеха да се датират и можеше да са оставени още от човека, монтирал леглото. Ала изглеждаше малко вероятно — бяха свалени от долната страна на дъската. Онзи, който ги бе оставил, най-вероятно беше лежал отдолу.

— А лошата новина? — попита Бош.

— Току-що ги пуснах през калифорнийската система. Няма съвпадения.

— Ами ФБР?

— Това идва после, обаче няма да е толкова бързо. Трябва да ги обработят. Ще ги пратя с искане за приоритетност, но нали знаеш как е.

— Знам, Радж. Съобщи ми, когато узнаеш, и ти благодаря за усилията.

Бош затвори. Обзе го внезапно униние — и му пролича. Виждаше, че другите са се досетили какво се е случило.

— Няма съответствие в база данните на правосъдното министерство. Щял да провери в системата на бюрото, обаче това щяло да отнеме време.

— Мамка му! — изруга Ренър.

— Като става дума за Радж Пател, брат му е насрочил аутопсията за два часа — каза Прат. — Искам една група от нас да присъства. Кой ще я поеме?

Ренър неохотно вдигна ръка от името на двамата с Роблето. Лека задача, ако човек не се смущава от такива неща.

Прат разпусна съвещанието, след като възложи на Робинсън и Норд сервиза и разпитите на хората, които бяха работили с Маки. Марсия и Джексън щяха да подготвят следственото дело. Те продължаваха да са водещи следователи и щяха да координират действията от стая 503.

Прат погледна сметката, раздели я на девет и каза на всички да дадат по десетачка. Това означаваше, че Бош трябва да се включи в плащането, без да е изпил дори чаша кафе, но той не възрази. Такава бе цената на закъсняването. Пък и нали той беше човекът, забъркал всички в това.

Бош се обърна към Райдър и я попита:

— Сама ли дойде, или някой те докара?

— Ейбъл ме докара.

— Искаш ли да се приберем заедно?

— Естествено.

Докато чакаха момчето да докара колата, тя му демонстрира обидата си — с мълчание зяпаше големия пластмасов надпис на ресторанта. Под мишница стискаше папката с телефонните разпечатки.

Накрая колата дойде и се качиха. Преди да потегли, Бош се обърна и я погледна.

— Добре, кажи го.

— Какво да кажа?

— Каквото искаш, стига да ти олекне.

— Трябваше да ми се обадиш, Хари, нищо повече.

— Виж, Киз, вчера ти се обадих и ти ме сряза. Просто не исках да се повтори.

— Вчера беше друго и ти го знаеш. Обади ми се, защото се беше развълнувал от нещо. Днес си вървял по следи. Трябваше да съм с теб. А научих чак когато дойде тук и разказа на всички. Направи ме за срам. Много ти благодаря.

Бош разкаяно кимна.

— Виж, за това си права. Извинявай. Трябваше да ти се обадя, преди да дойда тук. Просто забравих. Знаех, че закъснявам, затова бях стиснал волана с две ръце и просто се опитвах да дойда колкото се може по-скоро.

Киз не отговори и накрая той попита:

— Може ли вече да продължим да работим по случая?

Тя сви рамене и Хари включи на първа. На път за Паркър Сентър се опита дай изложи всички подробности, които не беше споменал по време на съвещанието. Разказа й за посещението на Маклелан в дома му и как това го довело до откриването на отпечатъците под леглото.

След двайсет минути бяха в своята ниша в стая 503 й Бош най-после си взе чаша кафе. Седнаха един срещу друг и заразглеждаха телефонните разпечатки.

Хари се съсредоточи върху сведенията за разговорите, проведени от сервиза. Списъкът се състоеше най-малко от двеста точки: входящи и изходящи обаждания от двата телефонни поста, обхващащи времето от шест сутринта, когато бе започнало подслушването, до четири следобед, когато Маки беше дошъл на работа и Ренър и Роблето бяха застъпили в аудиоцентъра.

Нищо не му се стори познато. Много обаждания бяха до или от фирми с автомобилна връзка, очевидна в името. Много други идваха от диспечерския център на Американската автомобилна асоциация и най-вероятно бяха повиквания за влекача.

Имаше и няколко обаждания от частни телефони. Хари внимателно проучи имената, ала нищо не му направи впечатление. Не фигурираше никой от вече установените играчи в случая.

В списъка имаше четири обаждания, които бяха приписани на Виза, всички от един и същи номер. Бош вдигна телефона и го набра. Така и не се чу иззвъняване — разнесе се пронизителното пищене на компютърна връзка. Звукът бе толкова остър, че го чу даже Райдър.

— Какво е това?

Хари затвори.

— Опитвам се да проверя оная бележка, която видях на бюрото в сервиза, за кредитната карта на Маки. Ти каза, че не е логично, спомняш ли си?

— Бях забравила. Това ли е бил номерът?

— Не знам. Има четири обаждания от Виза, но… Чакай малко.

Забеляза, че обажданията всъщност са изходящи.

— Няма значение, всички са изходящи. Това трябва да е номерът, набиран от автомата, когато плащаш с кредитна Карта. Не е онова обаждане. Няма входящи обаждания от виза.

Отново вдигна слушалката и набра мобилния номер на [???]

— В сервиза ли сте вече?

Тя се засмя.

— Току-що излязохме от Холивуд. Ще стигнем там след половин час.

— Питай ги за телефонно съобщение, което вчера някой е оставил на Маки. Нещо в смисъл, че от Виза се обадили да съобщят за одобряване на молбата му за кредитна сметка. Попитай ги какво си спомнят от обаждането и по-важно, в колко часа е било това. Опитай се да вземеш точния час, ако може. Питай ги веднага и ми се обади.

— Слушам. Искаш ли да ти вземем и дрехите от химическо чистене?

Бош разбра, че я е обидил.

— Извинявай, просто тук работим под дулото на пистолета.

— Нима не е така с всички ни? Добре, ще ти се обадя веднага.

Норд изключи. Хари затвори и погледна Райдър. Тя се взираше в снимката на Ребека Верлорън с целия й клас в училищния годишник.

— Какво си мислиш? — без да вдига очи, попита Киз.

— Това нещо с Виза ме смущава.

— Знам. И какво си мислиш?

— Ами, да речем, че ти си убиецът и си получила пистолета, с който си го извършила, от Маки.

— Окончателно ли се отказваш от Бъркхарт? Снощи не мислеше така.

— Да кажем просто, че фактите ме убеждават. Засега.

— Добре, продължавай.

— Ами, ти си убиецът и си получила пистолета от Маки. Той е единственият човек на света, който може да те обвини. Обаче изтичат седемнайсет години и не се случва нищо-Ти започваш да се чувстваш в безопасност и даже изгубваш дирите на Маки.

— Ясно.

— После вчера взимаш вестника и виждаш снимката на Ребека, прочиташ статията и там пише, че имат ДНК. Знаеш, че кръвта не е твоя, значи или е някакъв голям блъф от страна на ченгетата, или кръвта е на Маки. И тогава разбираш.

— Че Маки трябва да си иде.

— Точно така. Ченгетата са по петите му. Той трябва да изчезне. И как го откриваш? Е, Маки е прекарал целия си живот, когато не е бил в затвора естествено, като шофьор на влекач. Ако ти е известно това, постъпваш точно така, както постъпихме ние. Отваряш телефонния указател и почваш да звъниш по сервизите, осигуряващи пътна помощ.

Райдър стана и отиде при кантонерките до задната стена на нишата. Отгоре безразборно бяха натрупани телефонни указатели. Трябваше да се изправи на пръсти, за да достигне указателя за Долината. Върна се на бюрото и разтвори тома на страниците, рекламиращи пътна помощ. Прокара показалец по списъка и стигна до „Тампа Тоуинг“. После се върна на предишното име, „Тол Ордър Тоуинг Сървисиз“. Взе телефона си и набра номера. Бош чуваше само нейната страна от разговора.

— Да, с кого говоря?

Партньорката му изчака малко.

— Аз съм детектив Кизмин Райдър от Лосанджелиското полицейско управление. Разследвам измама. Може ли да ви задам един въпрос?

Райдър кимна — явно отсреща бяха отговорили утвърдително.

— Заподозреният, върху когото работя, е известен с това, че се обажда в различни фирми и се представя като служител на Виза. После се опитва да провери дали някой от служителите в компанията не е подал молба за откриване на Кредитна сметка. Това говори ли ви нещо? Имаме информация, която ни кара да смятаме, че заподозреният вчера е Действал в Долината. Често нарочва автомобилни фирми.

Райдър изчака, докато слушаше отговора на въпроса си. Гледаше Бош, ала без да издава с нищо какъв е резултатът.

— Да, бихте ли ме свързали с нея?

Киз повтори същото обяснение с друг човек и зададе същия въпрос. После се наведе напред, напрегна се, запуши слушалката с длан и погледна Бош.

— Право в десятката. — След това попита събеседничката си: — Мъж ли беше, или жена?

Записа си нещо и Хари се изправи, за да прочете бележката през бюрото. Тя гласеше: „Мъж, прибл. 13:30“. Докато партньорката му водеше разговора, Бош видя, че в 13:40 някой се е обадил в „Тампа Тоуинг“. От частен номер, регистриран на името на Аманда Собек. Началните цифри предполагаха, че е мобилен телефон. Нито името, нито номерът му говореха нещо. Обаче това нямаше значение. Помисли си, че напипват нещо.

Райдър приключи разговора с въпроса дали събеседничката й помни името, което се е опитвал да потвърди самозваният представител на Виза, и след като явно получи отрицателен отговор, попита:

— Името Роланд Маки говори ли ви нещо? — И след кратка пауза: — Сигурна ли сте? Добре, много ви благодаря, Карън.

Затвори и погледна Бош. Възбудата в очите й изличаваше обидата от това, че е била пренебрегната за сутрешното откритие.

— Прав си — съобщи тя. — Обаждали са им се. Същото. Даже си спомни името на Роланд Маки, когато й го казах. Хари, някой го е следил през цялото време, докато ние го наблюдавахме.

— А сега ние се опитваме да проследим него. Ако е действал последователно, после трябва да се е обадил в „Тампа Тоуинг“. В разпечатката има обаждане в един и четирийсет от някоя си Аманда Собек. Не ми говори нищо, обаче има вероятност да търсим точно това обаждане.

— Аманда Собек — повтори Райдър и отвори лаптопа си — Ще я проверя в АвтоТрек.

Докато тя проверяваше името, се обади Робинсън. С Норд вече бяха пристигнали в „Тампа Тоуинг“.

— Хари, човекът от дневната смяна казва, че са се обадили между един и половина и два. Помни, защото тъкмо се бил върнал от обяд и го пратили на повикване в два часа.

— Мъж или жена се е обадил от Виза?

— Мъж.

— Добре, нещо друго?

— Да, щом човекът потвърдил, че Маки работи там, оня от Виза попитал за работното му време.

— Ясно. Може ли да зададеш още един въпрос на човека от дневната смяна?

— Той е до мен.

— Питай дали имат клиентка на име Собек. Аманда Собек.

Бош изчака, докато Робинсън задаваше въпроса.

— Нямат такава клиентка — накрая отговори той. — Това обнадеждаващо ли е, Хари?

— Ще свърши работа.

След като затвори, Бош стана и заобиколи бюрата, за да погледне компютърния екран на Райдър. Предадем информацията на Робинсън и попита:

— Нещо за Аманда Собек?

— Да, ето. Живее в западната част на Долината. На Фаралоун Авеню в Чатсуърт. Обаче тук няма много. Няма кредитни карти, нито ипотека. Предполагам, че всичко е на името на мъжа й. Може да е домакиня. Проверявам адреса, за да видя дали ще открием съпруга.

Бош разтвори годишника и потърси снимката на класа на Ребека Верлорън. Запрелиства страниците, търсейки името Собек или Аманда.

— Ето го — съобщи Райдър. — Марк Собек. Всичко важно е на негово име, а изглежда много. Четири коли, две къщи, много кредитни карти.

— В класа й няма Собек — каза Хари. — Но има две момичета на име Аманда. Аманда Рейнълдс и Аманда Риърдън. Мислиш ли, че е една от тях?

Киз поклати глава.

— Не. Възрастта не подхожда. Тук пише, че Аманда Собек е на четирийсет и една, с осем години по-голяма от Ребека. Нещо не пасва. Не смяташ ли, че трябва просто дай се обадим?

Той рязко захлопна годишника и Райдър се сепна.

— Не — каза Бош. — Просто ще отидем.

— Къде? При нея ли?

— Да. Време е да се размърдаш и да почукаш на хорските врати.

Погледна я и видя, че ней е много смешно.

— Нямам предвид точно теб. Така е думата. Да вървим.

Тя се изправи.

— Ужасно си лекомислен за човек, който до довечера може да остане без работа.

— Няма друг начин, Киз. Мракът дебне. И настъпва каквото и да правиш.

Бош закрачи към изхода.