Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (34)

35

Бош подкара към къщи, за да вземе душ, да се преоблече и може би да подремне, преди да се върне за съвещанието на отдела. Отново прекоси град, който тъкмо се събуждаше за новия ден. И той отново му се стори грозен, целият в остри ъгли и ярки светлини. В момента всичко му изглеждаше грозно.

Не бързаше за съвещанието. Знаеше, че всички погледи ще бъдат вперени в него. Всички в „Неприключени следствия“ разбираха, че след смъртта на Маки действията им ще бъдат анализирани и оценени. Бяха наясно и че ако ще търсят причината за евентуалната заплаха за кариерите ей, няма нужда да гледат надалеч.

Бош хвърли ключовете на кухненския плот и провери телефона. Нямаше съобщения. Погледна си часовника и видя, че до срещата в „Пасифик“ има два часа. Часовникът му напомни за ултиматума, който бе дал на Ървинг по време на сблъсъка им в коридора пред ГУ. Ала се съмняваше, че заместник-началникът или Маклелан ще му се обадят. Явно всички се присмиваха на блъфовете му.

Знаеше, че изобщо не може да става и въпрос за сън, не и след всичко, което му тежеше. Беше взел със себе си следственото дело и събраните досиета и реши да поработи върху тях. Когато всичко друго се объркаше, винаги оставаше следственото дело. Не биваше да изпуска целта от очи.

Включи кафемашината, взе петминутен душ, пусна музика и започна да препрочита следственото дело.

Гризеше го усещането, че пропуска нещо, което е пред очите му. Струваше му се, че случаят ще го измъчва, че винаги ще го носи със себе си, ако не го разплете и не открие липсващата брънка. И знаеше, че ако изобщо може да я открие някъде, това е следственото дело.

Реши този път да не чете документите в реда на представянето им от първите следователи. Разкопча пръстените и извади листовете. Започна да ги преглежда хаотично, без да бърза, като поглъщаше всяко име, всяка дума, всяка снимка.

След петнайсет минути — взираше се в снимките от спалнята на Ребека Верлорън — чу пред къщата му да се захлопва автомобилна врата. Любопитен кой идва толкова рано, Хари стана, отиде при вратата и погледна през шпионката. Беше мъж, но не го виждаше ясно през конвексната леща. Отвори, преди човекът да успее да почука.

Онзи не се изненада, че е бил наблюдаван. По поведението му Хари позна, че е полицай.

— Маклелан?

Мъжът кимна.

— Лейтенант Маклелан. А вие сте детектив Бош, нали?

— Можехте да се обадите.

Хари се отдръпна и го пусна да влезе. Нито един от двамата не подаде ръка. Бош си помисли, че за Ървинг е типично да прати своя човек в дома му. Стандартна процедура в старата стратегия „знам къде живееш“.

— Реших, че е най-добре да поговорим очи в очи — отвърна Маклелан.

— Решили сте, а? Или реши заместник-началник Ървинг?

Маклелан бе едър мъж с пясъчноруса, почти прозрачна коса и широки румени скули. Бош си каза, че най-добре може да се опише като „охранен“. От въпроса на Хари бузите му станаха още по-червени.

— Вижте, идвам да ви окажа съдействие, детектив.

— Добре. Да ви предложа ли нещо? Имам вода.

— Чудесно.

— Седнете.

Бош отиде в кухнята, избра най-прашната чаша от шкафа и я наля с чешмяна вода. Изключи кафеварката. Нямаше намерение да окаже топло гостоприемство на Маклелан.

Когато се върна в дневната, лейтенантът гледаше през плъзгащата се стъклена врата. Въздухът в прохода беше ясен. Ала още бе рано.

— Красива гледка — отбеляза Маклелан.

— Знам. Не виждам да носите документи, лейтенант. Надявам се, че не сте се отбили тук от любезност или като една от ония визити, които преди седемнайсет години сте направили на госпожа Верлорън.

Маклелан се обърна към него и прие чашата вода и обидата с все същото безизразно лице.

— Няма никакви документи. И да е имало, отдавна са изчезнали.

— И какво? Дошли сте да се опитате да ме убедите със спомените си, така ли?

— Всъщност наистина си спомням отлично онова време-Трябва да разберете нещо. Аз бях детектив първи клас-Когато ми даваха задача, я изпълнявах. В такова положение не можеш да оспорваш заповедите. Направиш ли го, веднага изхвърчаш.

— Значи сте били добър войник, който просто си е върша работата. Ясно. Ами Чатсуъртските осмици и убийството на Верлорън? Ами алибитата?

— В Осмиците имаше осем главни участници. Оневиних всичките. И не мислете, че съм искал да ги оневиня. Наредиха ми да проверя дали някой от ония пикльовци може да е замесен. И аз проверих, обаче всички се оказаха чисти — поне за убийството.

— Разкажете ми за Уилям Бъркхарт и Роланд Маки.

Маклелан седна на стола до телевизора и остави чашата с вода — още не бе отпил — на масичката. Бош изключи Майлс Дейвис по средата на „Фреди Авантата“ и застана с ръце в джобовете до плъзгащите се врати.

— Ами, на първо място, Бъркхарт беше лесен. Оная нощ го бяхме наблюдавали.

— Обяснете.

— Няколко дни преди това беше излязъл от „Уейсайд“. Бяха ни предупредили, че докато е бил там, е бил посветен в расистката религия, затова се реши, че е разумно да го държим под око и да видим дали ще се опита пак да започне.

— Кой даде нареждането?

Маклелан го гледаше и мълчеше.

— Ървинг естествено — сам си отговори Бош. — Изпълнявал е сделката. Та значи сте следили Бъркхарт. И кого още?

— Бъркхарт излезе от затвора и се свърза с двама от старата група. Уидърс и Симънс. Изглеждаше, че замислят нещо, само че през въпросната нощ бяха в една билярдна на Тампа и се напиха до смърт. Алибито им беше желязно. Двама цивилни през цялото време ги бяха наблюдавали. Това Дойдох да ви кажа. Алибитата на всичките са железни, детектив.

— Добре, разкажете ми за Маки. Него не го следяхте, нали?

— Не, него не.

— Тогава защо алибито му да е желязно?

— За Маки си спомням, че вечерта, през която бяха отвлекли момичето, той имал уроци в чатсуъртската гимназия. Ходеше на вечерно училище, за да вземе диплома. Съдията го беше определил като елемент от условната му присъда. Та вечерта, когато момичето е било отвлечено, той беше имал уроци. Проверих.

Бош поклати глава. Маклелан се опитваше да го метне.

— Искате да кажете, че Маки е ходил на училище през нощта, така ли? Или вие ме лъжете, или сте повярвали на лъжите на Маки и неговия учител. Кой е бил той?

— Не, не, уроците били вечерта. Не си спомням името на учителя, обаче свършили най-късно към единайсет и после си тръгнали. Маки се прибрал вкъщи.

Бош се смая.

— Това не е алиби, лейтенант! Часът на смъртта на момичето е два през нощта. Не го ли знаете?

— Естествено, че го знам. Но часът на смъртта не е единственото нещо в алибито. Дадоха ми справките на следователите. В къщата нямало следи от влизане с взлом. И след като се прибрал в десет часа вечерта, бащата обиколил и проверил всички врати и ключалки. Това означава, че убиецът вече трябва да е бил в къщата. Криел се е и е чакал всички да заспят.

Бош седна на дивана и се наведе напред, опря лакти върху коленете си. Изведнъж разбра, че Маклелан е прав и че вече всичко е различно. И той бе видял същия доклад като Маклелан, ала не беше проумял значението му. Убиецът трябваше да е проникнал в къщата преди Ребека Верлорън да се прибере.

Това променяше много, знаеше го. Променяше виждането му не само за първото следствие, но и за неговото.

Маклелан продължи, сякаш без да забелязва вътрешната борба на Бош.

— Така че Маки не можеше да е влязъл в къщата, защото беше имал уроци. Проверих го. Проверих всички ония нещастници. Докладвах устно на началника си и той предаде информацията на двамата следователи. И с това се приключи, докато не се появи това нещо с ДНК пробата.

Хари кимаше, ала си мислеше за други неща.

— Щом Маки е бил чист, как ще обясните факта, че неговата ДНК е по оръжието на убийството?

Маклелан се втрещи. После поклати глава.

— Не знам какво да кажа. Не мога да го обясня. Аз го оневиних за убийството, но той трябва да е…

Лейтенантът не довърши. На Бош му се стори, че наистина изглежда ужасен от мисълта, че може да е помогнал на убиеца или поне човека, осигурил оръжието на убийството, да се измъкне. Сякаш внезапно беше проумял, че Ървинг го е манипулирал. Изглеждаше съкрушен.

— Ървинг още ли има намерение да разкаже всичко това на медиите и Вътрешния отдел? — тихо попита Бош.

Маклелан бавно поклати глава.

— Не. Каза ми да ви предам следното. Договорът е договор само ако го спазват и двете страни. Това е.

— Един последен въпрос. Кашонът с веществените доказателства от делото Верлорън е изчезнал. Известно ли ви е нещо за това?

Маклелан го зяпна. Бош видя, че жестоко го е обидил.

— Трябваше да попитам.

— Знам само, че от склада изчезват разни неща. — Лейтенантът стисна зъби. — Всеки може да го е изнесъл през тия седемнайсет години. Но не съм аз.

Хари кимна. И се изправи.

— Е, трябва да се връщам на работа.

Маклелан също стана. Изглежда, преглътна гнева си от последния въпрос на Бош: може би приемаше обяснението, Че е трябвало да му го зададе.

— Добре, детектив. Успех. Надявам се да пипнете оня тип. Искрено ви го пожелавам.

И му протегна ръка. Хари не знаеше историята на Маклелан. Не знаеше всички обстоятелства в живота на неговия отдел през 1988-а. Но изглеждаше, че лейтенантът напуска дома му с по-тежко бреме, отколкото бе носил на идване. Затова реши, че може да стисне ръката му.

След като Маклелан си тръгна, Бош седна и се замисли за идеята, че убиецът на Ребека Верлорън се е крил в къщата. Стана и отиде на масата в трапезарията, където лежеше разтвореното следствено дело. Прегледа докладите ц намери сведението за анализа на пръстовите отпечатъци.

Докладът беше дълъг няколко страници и съдържаше анализ на няколко отпечатъка, снети от повърхности в дома на Верлорън. Според главното заключение нямаше неидентифицирани отпечатъци и следователно имаше голяма вероятност заподозреният да е носил ръкавици или просто да не е докосвал нищо.

В заключението се казваше, че всички латентни пръстови отпечатъци, снети от къщата, били сравнени с образци от семейство Верлорън и хора, които имали основателна причина да се намират там и да докосват повърхностите.

Този път Бош прочете доклада различно и изцяло. Вече не го интересуваше анализът. Интересуваше го къде криминалистите са търсили отпечатъци.

Докладът носеше дата от деня след откриването на трупа на Ребека Верлорън. Подробно се описваше рутинното издирване на пръстови отпечатъци в къщата. Били проучени всички актуални повърхности. Всички брави и ключалки. Всички первази и каси. Всички места, които убиецът/похитителят логично можеше да е докоснал при извършване на престъплението. От первазите и резетата бяха снети няколко отпечатъка, принадлежащи на Ребека Верлорън, но от дръжките на вратите нямаше нито един годен за анализ. Това не било необичайно, поради размазването, което настъпвало при натискането им.

Тъкмо в онова, което не бе включено в доклада, Бош видя цепнатината, през която можеше да се е проврял убиецът-Криминалистите бяха отишли един ден след откриване на трупа. И то след като на два пъти грешно бяха определили случая, първо като бягство на малолетна и после като самоубийство. Накрая, когато най-после бяха започнали да разследват убийство, бяха пратили криминалистите просто ей така. Все още не бяха стигнали до идеята, че убиецът може няколко часа да се е крил в гаража или някъде другаде в къщата. Търсенето на пръстови отпечатъци и други улики като косми и нишки така и не беше излязло извън рамките на очевидното.

Бош знаеше, че вече е късно. Бяха минали прекалено много години. В къщата живееше котка, а и кой знае какви вещи от гаражни разпродажби бяха внасяни и изнасяни, след като убиецът се беше крил и чакал там.

Погледът му попадна върху снимките, пръснати на масата, и той се сети за нещо. Спалнята на Ребека си оставаше единственото непокътнато от времето място, като музей с експонати, защитени в почти херметични витрини.

Хари подреди всички снимки на спалнята пред себе си. Нещо в тях го гризеше още от първия път, когато ги беше видял. Все още не можеше да го определи, ала вече усещаше, че е важно. Проучи фотографиите на скрина, нощното шкафче и отворения гардероб. Накрая разгледа леглото.

Замисли се за снимката във вестника и извади втория брой от папката с всички доклади и документи, събрани по време на повторното следствие. Разгъна вестника и се вторачи във фотографията на Еми Уърд, после я сравни с тези отпреди седемнайсет години.

Стаята изглеждаше абсолютно същата, сякаш недокосната от тъгата, излъчваща се от нея като горещина от пещ. След това забеляза една дребна разлика. На снимката в „Дейли Нюз“ леглото грижливо бе оправено и пригладено от Мюриъл. На по-старите снимки леглото пак беше оправено, но наборът излизаше навън от едната страна и се огъваше навътре от другата.

Премести поглед от едната на другата снимка. Усети, че нещо застава на мястото си. Ето какво го бе смущавало! Ето Какво не беше наред!

— Навътре и навън — каза детективът на глас.

Възможно бе наборът да е бил пъхнат навътре от някой, който е пропълзял отдолу. И когато бе изпълзял навън, същият човек можеше да го е отметнал от другата страна.

След като всички бяха заспали.

Бош стана и закрачи нервно. На снимката, направена след отвличането и убийството, леглото очевидно показваше възможността някой да се е вмъкнал и измъкнал отдолу. Убиецът на Ребека можеше да е чакал там, докато момичето заспи.

— Навътре и навън — повтори Хари.

Продължи да анализира идеята си. Знаеше, че от къщата не са взети важни отпечатъци. Но бяха проверени само очевидните повърхности. Това не означаваше непременно, че убиецът е носил ръкавици. Означаваше само, че е проявил достатъчна предвидливост, за да не докосва очевидните места с голи ръце, или че е размазвал отпечатъците при необходимост. Даже при влизането си в къщата да беше носил ръкавици, не можеше ли да ги е свалил, докато е чакал, навярно часове, под леглото?

Струваше си да се провери. Отиде в кухнята, обади се в лабораторията и помоли да го свържат с Радж Пател.

— Какво правиш, Радж?

— Типологизирам веществените доказателства, които събрахме снощи на магистралата.

— Трябва ми най-добрият специалист по пръстови отпечатъци. Искам да се срещнем в Чатсуърт.

— Сега ли?

— Веднага, Радж. По-късно може да остана без работа. Трябва да го направим веднага.

— Какво ще правим?

— Искам да вдигнем едно легло и да проверим под него. Важно е, Радж. Ако открием нещо, то ще ни отведе при убиеца.

Оттатък последва кратко мълчание.

— Аз съм най-добрият специалист по пръстови отпечатъци, Хари — накрая отвърна Пател. — Дай ми адреса.

— Мерси, Радж.

Продиктува му адреса и затвори. Забарабани с пръсти по плота. Питаше се дали да се обади на Киз Райдър. На тръгване от Паркър Сентър партньорката му бе адски потисната. Единственото й желание било да се прибере вкъщи и да поспи, така му каза. Трябваше ли пак да я събуди? Знаеше, че не това всъщност е въпросът. Знаеше, че въпросът е дали трябва да изчака и да види дали под леглото има нещо, преди да разбуди надеждите й.

Реши да го отложи, докато може дай съобщи нещо по-солидно. Вместо това вдигна слушалката, събуди Мюриъл Верлорън и я предупреди за предстоящото си посещение.