Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (26)

26

Бош остави колата си на задния паркинг и влезе през задния вход на Холивудския участък. Отдавна не беше идвал тук и веднага установи, че участъкът се е променил. Ремонтът след земетресението, за който бе споменал Едгар, видимо беше обхванал всяко кътче в сградата. Дежурната стая сега се намираше на мястото на някогашния арест. Патрулните полицаи вече имаха стая, в която да пишат докладите си, докато по-рано трябваше да го правят в детективското бюро.

Преди да се качи в Отдела за борба с порока, трябваше Да се отбие в детективското бюро, за да види дали ще намери едно досие. Докато вървеше по задния коридор, подмина един патрулен сержант — казваше се Макдоналд, но не успя Да си спомни малкото му име.

— Ей, Хари, върна ли се? Отдавна не съм те виждал, приятел.

— Върнах се, Шести.

— Супер.

Шести беше радиопозивната на Холивудския участък. Да наречеш патрулния сержант Шести бе като да наречеш детектив от отдел „Убийства“ Рой. Получи се и това избава Бош от неловкото бяло петно в паметта. Когато стигна до дъното на коридора, си спомни, че сержантът се казва Боб.

Отдел „Убийства“ се намираше в дъното на огромното детективско бюро. Едгар се оказа прав. Не приличаше на някогашното. Сега беше сиво и стерилно. Приличаше на склад. Бош позна темето на бившия си партньор, което стърчеше над звукоизолиращите прегради между кабинките. Като че ли в цялото бюро бе останал само той. Наистина, вече беше късно, ала не чак толкова.

Хари се запъти натам и надзърна над преградата. Едгар решаваше кръстословица в „Таймс“. Такъв си му бе ритуалът. Решаваше кръстословицата през целия ден, носеше я със себе си в тоалетната, на обяд и по време на наблюдение. Не обичаше да се прибира вкъщи, без да я довърши.

Едгар не забелязваше присъствието му. Бош тихо се отдръпна и се вмъкна в съседната кабинка. Предпазливо вдигна стоманеното кошче за боклук, излезе от кабинката и мина зад някогашния си партньор. Изправи се и пусна кошчето върху новия сив линолеум от около метър и двайсет. Разнесе се висок, остър звук, почти като изстрел. Едгар скочи от стола си и моливът, с който решаваше кръстословицата, полетя към тавана.

— По дяволите, Бош!

— Как я караш, Джери? — Хари едва се сдържаше да не се разсмее.

— По дяволите, Бош!

— Вече го каза. Виждам, че тая вечер в Холивуд е доста спокойно.

— Какво правиш тук, мама му стара? Искам да кажа, освен че ми изкара акъла?

— Работя, приятел. Имам среща с художничката от „Порока“. А ти какво правиш?

— Довършвам. Тъкмо се канех да си ходя.

Бош се наведе напред и видя, че кръстословицата е попълнена почти изцяло. Тук-там имаше следи от триене с гума. Едгар никога не решаваше кръстословиците с химикалка. Хари забеляза стария му червен речник — беше свален от лавицата и лежеше на бюрото.

— Пак мамиш, а, Джери? Знаеш, че не бива да използваш речника.

Едгар го изгледа раздразнено.

— Глупости. Мога да правя каквото си искам. Няма никакви правила, Хари. Защо не се качиш горе и не ме оставиш на мира? Кажи й да те гримира и да те прати на пиацата.

— Да, ще ти се. Ти ще си първият ми клиент.

— Добре де, добре. Искаш ли нещо, или просто си се отбил, за да ми изкараш ангелите?

Едгар най-после се усмихна и Бош разбра, че помежду им всичко е наред.

— По малко и от двете. Трябва ми едно старо досие. Къде ги държите след ремонта?

— Колко старо? Започнаха да пренасят архива в центъра, за да го микрофилмират.

— Трябва да е било през двехилядната. Помниш ли Майкъл Алън Смит?

— Естествено. Човек като мен не може да забрави Смит. Какво ти трябва?

— Само снимката му. Досието още ли е тук?

— Да, всички нови материали още са в архива. Ела с мен.

Отведе Бош при една врата и отключи. Влязоха в малко Помещение със стелажи, пълни със сини папки. Едгар на-Мери делото на Майкъл Алън Смит, свали го от лавицата и Го подаде на Хари. Беше тежко. Също като случая.

Бош занесе папката в кабинката до тази на бившия си Партньор и запрелиства материалите, докато не стигна до снимките, показващи горната половина на тялото на Смит и татуировките му. Преди пет години бяха използвали отличителните му белези, за да го разпознаят и обвинят в Убийството на три проститутки. По случая бяха работили Бош, Едгар и Райдър. Смит бе отявлен расист, който тайно използваше услугите на чернокожи травестити от Санта Моника Булевард. После ги убиваше от угризения, задето е прекрачил расовите и сексуални граници. Това някак си успокояваше гузната му съвест. Развръзката настъпи, когато Райдър откри травестит, видял една от жертвите да влиза в микробус с клиент. Той описа специфичната татуировка на ръката на клиента и това в крайна сметка ги отведе при Смит, който се бе сдобил с множество татуировки в различни затвори из страната. Осъдиха го на смърт и в момента отлагаше отровната инжекция с безкрайни обжалвания.

Бош извади снимките, показващи шията, ръцете и левия бицепс, всичките украсени със затворническо мастило.

— Тия снимки ще ми трябват, когато се кача горе. Ако си тръгнеш и се налага да заключиш архива, ще ти ги оставя на бюрото.

— Какво си намислил? Да не искаш да се накичиш с такива боклуци?

— Точно така. Искам да стана като Майк.

Едгар присви очи.

— Това свързано ли е с Чатсуъртските осмици, за които приказвахме вчера?

Бош се усмихна.

— Знаеш ли, Джери, трябвало е да станеш детектив. Бива си те.

Бившият му партньор също кимна, като че ли просто приемаше поредния саркастичен удар.

— И косата ли ще си докараш като неговата?

— Не, чак дотам не мисля да стигам. Ще съм нещо като реформиран скинар.

— Ясно.

— Зает ли си довечера? Това тук не би трябвало да отнеме много време. Ако ме изчакаш и си довършиш кръстословицата, може да мушнем по пържола в „Мусос“.

Дори само при мисълта за това Хари изпита вълчи глад. Представи си и водка с мартини.

— Не, Хари, трябва да отида в Спортната хижа на банкета по случай пенсионирането на Шери Райли. Затова убивах времето тук. Просто изчаквах да мине пиковият час.

Шери Райли разследваше сексуални престъпления. Бош бе работил веднъж с нея, ала не се бяха сближили. Когато се преплитаха секс и убийства, случаите винаги бяха толкова брутални и тежки, че нямаше много място за друго освен работа. Хари нямаше представа, че Райли се пенсионира.

— Може да отложим пържолите за друг път — предложи Едгар. — Съгласен?

— Естествено, Джери. Приятно прекарване и я поздрави от мен. И мерси за снимките. Ще ти ги оставя на бюрото.

Бош тръгна към коридора, но спря, понеже Едгар изруга. Обърна се и го видя застанал в кабинката си с разперени ръце.

— Къде се дяна тоя проклет молив?!

Хари плъзна поглед по пода, ала не го видя. Вдигна очи и зърна молива, забит в звукоизолиращите плоскости на тавана.

— Понякога онова, което отива горе, не се връща долу, Джери.

Едгар проследи погледа му и се подсмихва. Трябваха му два подскока, за да си вземе молива.

Вратата на Отдела за борба с порока на втория етаж беше заключена, но това не бе необичайно. Бош почука и му отвори цивилна агентка. Не я познаваше.

— Вики тук ли е? Очаква ме.

— Тогава влизайте.

Жената се отдръпна и го пусна вътре. Стаята не се беше променила особено след ремонта — продълговато помещение с Работни маси от двете страни. Над всички работни места висеше по един киноплакат, поставен в рамка. В Холивудския участък бяха позволени само плакати на филми, заснети там. Завари Вики Ландрет под плакат на „Синята неонова вечер“, филм, който не бе гледал. Двете жени бяха сами в целия отдел — всички други сигурно вече бяха на улиците за нощната смяна.

— Здрасти, Бош — поздрави го Ландрет.

— Здрасти, Вик. Още ли имаш време за мен?

— За теб, скъпи, винаги ще имам време.

Ландрет беше бивша гримьорка в Холивуд. Един ден преди двайсет години се бе съгласила да отиде на обиколка с полицай, работещ в свободното си време като охрана в студиото. Ченгето просто се бе опитвало да я сваля с надеждата тръпката от охранителната обиколка да доведе до нещо друго. Това обаче бе довело до постъпването на Ландрет в полицейската академия и след като я завърши, тя започна да дава по две патрулни дежурства месечно — попълваше дупките, когато се налагаше. После някой от Отдела за борба с порока научи за постоянната й работа и я помоли да поема дежурства при тях — използваха я, за да дегизира тайните агенти като проститутки, сводници, наркомани и скитници. Скоро полицейската работа й допадна повече от киното и Вики напусна студиото. Гримьорските й способности се ценяха високо и мястото й в Холивудския участък беше сигурно.

Бош й показа снимките на Майкъл Алън Смит и тя внимателно ги разгледа.

— Готин пич, а? — каза накрая.

— От най-готините.

— И искаш да ти направя всички тия татуировки, така ли?

— Не. Мислех си само за мълниите на шията. И татуировката на бицепса, ако можеш да я направиш.

— Това е затворническа работа. Не е истинско изкуство. Татуировките са едноцветни. Седни и си съблечи ризата.

Заведе го до една от гримьорските маси, отрупана с различни гримове и пудри. На лавицата на стената бяха наредени глави на манекени с перуки и бради. Под тях някой беше написал имената на различни шефове в управлението.

Бош си свали вратовръзката и ризата. Отдолу носеше тениска.

— Искам татуировките да се виждат, обаче да не се натрапват прекалено. Ако можеш да ги направиш така, че когато нося такава тениска, отделни части от тях да се покажат отдолу. Колкото човек да знае, че ги има и какво означават.

— Няма проблем. Стой мирно.

С помощта на креда тя отбеляза върху кожата му докъде стигат ръкавите на тениската и линията на деколтето и обясни:

— Това са линиите на видимост. Само ще ми кажеш каква част да бъде под и над тях.

— Ясно.

— Сега си съблечи тениската, Хари.

Каза го с неприкрита чувственост. Бош изхлузи тениската през главата си и я хвърли на стола при ризата и вратовръзката си. Когато отново се обърна към нея, Ландрет се вторачи в гърдите и плещите му. После протегна ръка и докосна белега на лявото му рамо.

— Това е нещо ново.

— Старо е.

— Е, отдавна не съм те виждала гол, Хари.

— Вярно.

— Откогато беше момче в синя униформа и можеше да ме убедиш каквото си поискаш, даже да постъпя в полицията.

— Убедих те да се качиш в колата ми, не да дойдеш в Управлението. Себе си обвинявай за това.

Обзе го срам и той усети, че се изчервява. Преди двайсет години бяха скъсали по единствената причина, че нито един от двамата не бе искал да се обвързва. Пътищата им се бяха разделили, но пък си бяха останали приятели, особено Когато прехвърлиха Бош в Холивудския участък и работеха в една и съща сграда.

— Я виж как се изчерви — засмя се Ландрет. — След толкова години!

— Ами, нали знаеш…

Гримьорната придърпа столчето си до него, пресегна се и погали с палец татуировката на тунелен плъх на дясната му ръка.

— Това тук го помня. Не се е запазило много добре. Имаше право. С годините татуировката от Виетнам беше изгубила яснотата на очертанията си и цветовете се бяха размили. Въоръженият плъх, излизащ от тунел, почти не се различаваше. Цялата татуировка приличаше на голяма синина.

— Остарявам, Вики — отвърна Бош.

Без да обърне внимание на оплакването му, тя почна работа. Първо скицира татуировките върху кожата му с молив за очна линия. На шията на Майкъл Алън Смит беше татуирана така наречената гестаповска якичка. От двете страни на врата му имаше двойни есесовски мълнии, символизиращи емблемата на Хитлеровата елитна част. Ландрет бързо ги татуира върху кожата на Бош. Гъделичкаше го и той едва се сдържаше да седи неподвижно. После дойде ред на бицепса.

— На коя ръка? — попита гримьорката.

— На лявата.

Бош мислеше за играта с Маки. Струваше му се, че има по-голяма вероятност да седне от дясната му страна, което означаваше, че Маки ще вижда левия му бицепс.

Ландрет го помоли да държи снимката на Смит пред нея, за да прерисува татуировката. На бицепса му имаше череп със свастика на темето. Въпреки че така и не беше признал убийствата, в които го бяха обвинили, Смит винаги открито бе заявявал расистките си възгледи и значението на многобройните си татуировки. Черепът на бицепса, беше казал той, бил прекопирай от пропаганден плакат от Втората световна война.

След като вече не работеха по шията му, Бош дишаше по-спокойно и Ландрет реши да продължи разговора.

— Е, какво ново при теб?

— Нищо особено.

— Омръзна ли ти да си пенсионер?

— Би могло да се каже.

— С какво се занимаваше, Хари?

— Работих по два стари случая, обаче през повечето време бях в Лас Вегас и се опитвах да опозная дъщеря си.

Гримьорката го зяпна изненадано.

— Да, и аз се изумих, когато научих — каза той.

— Колко е голяма?

— Почти на шест.

— Имаш ли възможност да я виждаш, след като се върна на работа?

— Няма значение, тя вече не е там.

— Ами къде е?

— Майка й я заведе в Хонконг за една година.

— В Хонконг ли? Защо чак в Хонконг?

— Там си намери работа. Подписа едногодишен договор.

— Посъветва ли се с теб преди това?

— Не знам дали „съветвам се“ е точната дума. Съобщи ми, че заминава. Разговарях с адвокат и се оказа, че не мога да направя нищо.

— Не е честно, Хари.

— Ще го понеса. Обаждам й се веднъж седмично. Когато ми се събере отпуска, ще отида при нея.

— Нямам предвид, че не е честно към теб. Говоря за нея. Дъщерите трябва да са близки с бащите си.

Бош кимна. Какво друго можеше да направи? След няколко минути Ландрет приключи със скицирането, отвори една кутия, извади шишенце мастило и перо за татуиране и каза:

— Точно такова синьо мастило използват в затворите. Няма Да ти пробивам кожата и след една-две седмици би трябвало Да се изтрие.

— Би трябвало ли?

— Обикновено се изтрива бързо. Обаче имаше един актьор, нарисувах му на ръката асо спатия. И странното беше, че не се изтри. В смисъл не напълно. Накрая се наложи да му направят отгоре истинска татуировка. Не беше много доволен.

— И аз няма да съм доволен, ако се наложи до края на живота си да нося мълнии на шията си. Преди да започнеш, Вики, има ли някаква…

Млъкна, понеже видя, че Ландрет му се смее.

— Само се шегувам, Бош. Това е холивудска магия. Изтрива се след две хубави изтърквания.

— Добре тогава.

— Стой кротко и не мърдай.

Тя повтори със синьо мастило очертанието върху кожата му. После го попи с парче плат, като постоянно му повтаряше да не диша и Бош й отговаряше, че не може. Свършиха за по-малко от половин час. Гримьорката му даде огледалце и той разгледа шията си. Изглеждаше добре, имаше вид на истинска татуировка. Но му се струваше странно да вижда такива символи на омраза на собствената си кожа.

— Може ли вече да си облека ризата?

— Почакай още няколко минути.

Ландрет отново докосна белега на рамото му.

— Спомням си, че те бяха ранили в оня тунел в града. Оттогава ли ти е?

— Да.

— Бедният Хари.

— По-скоро късметлията Хари.

Тя почна да събира нещата си. Бош седеше гол до кръста; чувстваше се неловко.

— Какво ще правиш сега? — попита той, просто за да запълни мълчанието.

— Аз ли? Нищо. Тръгвам си.

— Свърши ли?

— Да, днес бяхме дневна смяна. Работихме по момичетата, които наводниха хотела до Кодак Сентър. Не можем да го допуснем в новия Холивуд, нали така? Затова опандизихме цели четири.

— Извинявай, Вики. Не знаех, че те задържам. Щях да ида по-рано. По дяволите, преди да се кача, се размотавах долу при Едгар. Трябваше да ми кажеш, че ще ме чакаш.

— Няма нищо. Радвам се да те видя. И исках да ти кажа, е се радвам на завръщането ти в управлението.

Бош изведнъж се сети нещо.

— Ей, искаш ли да вечеряме в „Мусос“, или и ти ще ходиш в Спортната хижа?

— Никаква Спортна хижа. Тия събирания ми напомнят на панихиди.

— Тогава какво ще кажеш?

— Не знам дали искам да ме видят там с такава расистка свиня.

Този път Бош веднага разбра, че се шегува. Усмихна се и тя отговори на усмивката му.

— Ще дойда при едно условие — предупреди го гримьорката.

— Да?

— Да си облечеш ризата.