Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (25)

25

Ейбъл Прат събра всички членове на „Неприключени следствия“ в офиса и повика още четирима детективи от „Грабежи и убийства“, придадени към тях за наблюдението. Думата получиха Бош и Райдър — направиха половинчасов разбор на случая. На таблото зад тях бяха закачени увеличени снимки от последните шофьорски книжки на Роланд Маки и Уилям Бъркхарт. Другите детективи им зададоха някои въпроси. После думата отново взе Прат.

— Добре, ще имаме нужда от всички в отдела за тая операция — каза той. — Две двойки ще работят в аудиоцентъра, две двойки ще следят Маки и други две ще покрият Бъркхарт. Лично ще ръководя наблюдението на Маки и аудиоцентъра. Четиримата от „Грабежи и убийства“ ще наблюдават Бъркхарт. Киз и Хари имат право да избират и поемат втората смяна на Маки. Останалите можете да се разпределите както искате, за да поемете останалите смени. Започваме утре сутрин в шест, точно когато вестникът ще се появи на улицата.

Това означаваше, че шестте двойки ще работят на дванайсетчасови смени. Застъпването щеше да става в шест сутринта и шест следобед. Тъй като водеха следствието, Бош и Райдър имаха право да избират смяната си и решиха да покриват Маки всеки ден от шест следобед. Така щяха да работят през нощта, но Хари подозираше, че ако Маки направи ход или се обади някъде, това ще е вечерта. И искаше Да бъде там в решителния момент.

Щяха да се редуват с една от другите групи. Останалите Две двойки щяха да се разпределят в Промишлената зона, Където частният им контрагент ЛисънТек имаше подслушвателен център, използван от всички органи на реда в Лос Анджелис. Седенето в микробус до телефонния стълб беше останало в миналото. ЛисънТек осигуряваше тих климатизиран център с електронни пултове, където се следяха и записваха разговори, провеждани в окръга, включително по мобилни телефони. Там даже имаше барче с горещо кафе а автомати за закуски. Ако някой пожелаеше, можеха да му доставят и пица.

ЛисънТек можеше да подслушва до деветдесет телефонни поста едновременно. Райдър беше обяснила на Бош, че компанията е била създадена през 2001-ва, когато органите на реда бяха започнали все повече да се възползват от разширяващите се закони за подслушването. Частната фирма бе видяла растящата потребност и беше развила системата си от регионални подслушвателни центрове. Това улесняваше работата. И все пак трябваше да се спазват определени правила.

— Ще имаме известен проблем в аудиоцентъра — каза Прат. — Законът изисква всеки пост да се следи от отделен човек. Никой няма право едновременно да подслушва два поста. Обаче ние трябва да следим три поста с две ченгета, защото нямаме повече хора. Как да го направим, без да нарушим закона? Ще се редуваме. Единият пост е мобифонът на Роланд Маки. Ще го следим непрекъснато. Но другите два поста са второстепенни. Точно с тях ще се редуваме. Те са в къщата, където живее, и мястото, където работи. Затова ще подслушваме първия пост, когато си е вкъщи, и после от четири до полунощ, когато е на работа, ще се прехвърляме на служебния телефон. Каквито и постове да подслушваме, пак ще получим разпечатки и за трите.

— Не може ли да вземем още някого от „Грабежи и убийства“, за да покрием и третия пост? — попита Райдър.

Прат поклати глава.

— Капитан Норона ни даде само четирима души. Е, няма да пропуснем много. Както казах, ще имаме и разпечатките.

Разпечатките бяха елемент от процеса на телефонно подслушване. Въпреки че следователите имаха право да подслушват телефонните разговори по наблюдаваните постове, техниката регистрираше всички входящи и изходящи разговори по всички постове, вписани в заповедта, даже в момента да не ги следеше. Това осигуряваше на следователите информация за времето и продължителността на разговорите, както и номерата на свързващите се постове.

— Някакви въпроси? — попита Прат.

Бош се съмняваше, че ще има въпроси. Планът беше елементарен. После обаче един от детективите, казваше се Ренър, вдигна ръка и началникът му кимна.

— Извънредният труд ще ни бъде ли платен?

— Да — потвърди Прат. — Но както вече се каза, заповедта важи само за седемдесет и два часа.

— Е, да се надяваме, че ще продължим до края на седемдесет и двата часа — рече Ренър. — Имам да плащам за летен лагер на детето ми в Малибу.

Всички се засмяха.

Тим Марсия и Рик Джексън поеха смяната преди Бош и Райдър. Другите четири групи бяха разпределени в аудиоцентъра. Ренър и Роблето поеха дневната смяна, а Робинсън и Норд — нощната, като Бош и Райдър. Центърът на ЛисънТек бе приятен и комфортен, но доста детективи не обичаха да стоят дълго на закрито, каквито и да бяха условията. Някои предпочитаха улицата и също като Марсия и Джексън, Бош знаеше, че принадлежи към тази група.

Прат им раздаде списък с мобилните телефони на всички и радиоканала, който щяха да използват по време на наблюдението, и каза:

— За групите, които ще следят заподозрените, съм приготвил радиостанции. Гледайте да са включени. Хари, Киз, Пропуснах ли нещо?

— Мисля, че казахте всичко — отвърна Райдър.

— Тъй като времето ни е ограничено, ние с Киз подготвяте нещо, за да ускорим нещата, ако до утре вечер не забележим никакви признаци — каза Бош. — Имаме статията във вестника и трябва да се погрижим той да я види.

— Как ще я прочете, щом страда от дислексия? — попита Ренър.

— Завършил е гимназия все пак — отговори Хари. — Ви трябвало да може да я прочете. Просто трябва да се погрижим някак си да попадне пред очите му.

Детективите одобрително закимаха.

— Добре, банда, това е всичко — заяви Прат. — Ще се чувам с всички по време на смените ви. Внимавайте с тия хора. Не бива нищо да се обърне срещу нас. Предлагам на ония от вас, които са първа смяна, сега да се приберат вкъщи. Само не забравяйте, че часовникът ни тиктака. Имаме време до петък вечер. Да действаме. Ние сме финализаторите. Да финализираме тоя случай.

Бош и Райдър побъбриха с другите няколко минути, после Хари се върна в тяхната ниша и взе от насъбралата се купчина документи копието на досието от службата за условно освобождаване. Не бе имал възможност подробно да се запознае с него и сега беше моментът за това.

Досието бе отворено, което означаваше, че в хода на многократните арести на Маки и на дългия му път в системата на наказателното правосъдие справките и съдебните транскрипции просто се прибавят в папката. Затова и документите бяха в обратен хронологичен ред. Бош най-много се интересуваше от ранните години на Маки, така че започна от края на папката.

За пръв път Маки бе арестуван като възрастен точно след осемнайсетия си рожден ден. През август 1987-а го бяха прибрали за автомобилна кражба. Според докладите взел колата само за да се повози. По онова време още не бил напуснал дома си и откраднал корвета на един съсед. Скочил вътре и потеглил, след като съседът го оставил със запален мотор в отбивката и влязъл вкъщи, за да вземе забравените си тъмни очила.

Маки се признал за виновен. В предсъдебната справка се цитираше досието му на малолетен престъпник, ала не се споменаваше за Чатсуъртските осмици. През септември 1987-а младият автокрадец получил едногодишна условна присъда от върховен съдия, който се опитал да го убеди да сложи край на престъпната си дейност.

Досието съдържаше транскрипцията на съдебното изслушване. Бош прочете дългата две страници лекция на съдията, в която той казваше на Маки, че стотици пъти е виждал младежи като него. Маки стоял на ръба на същата пропаст като тях. Едно дребно престъпление можело да е урок за цял живот или първата крачка надолу по спиралата. Той увещаваше Маки да не тръгва по лошия път. Казваше му хубаво да си помисли и да вземе правилното решение по кой път да поеме.

Тези предупреждения явно бяха стигнали до глухи уши. След месец и половина Маки бил арестуван в къща в квартала, докато съпрузите, които живеели там, били на работа. Прерязал жиците на алармата, обаче в охранителната фирма регистрирали прекъсването на тока и пратили патрулна кола. Когато Маки излязъл през задната врата, награбил видеокамера, бижута и различна електроника, вече го чакали две ченгета с извадени пистолети.

Тъй като имал условна присъда за автомобилната кражба, Маки бил задържан в окръжния затвор в очакване на разглеждане на делото. След трийсет и шест дни на топло се изправил пред същия съдия и помолил за прошка и още един шанс. Този път в предсъдебната справка се отбелязвате, че Маки пушел марихуана и бил започнал да се мотае с Младежка банда от района на Чатсуърт.

Бош знаеше, че тези младежи сигурно са Чатсуъртските осмици. Събитията се бяха разиграли в началото на декември и до изпълнението на плана им за всяване на терор й отдаване на символична почит към Адолф Хитлер бяха оставали само няколко седмици. Само че тези неща ги няма в справката. Там само се съобщаваше, че Маки се с лоши другари.

Осъдили Маки на три години затвор, редуцирани до излежаното време плюс още две години условно. Понеже знаел, че затворът ще е просто висша школа за млад престъпник като Маки, съдията се опитвал да го пречупи. Младежът излизал от съда свободен, ала му били наложени строги ограничения, включващи ежеседмични тестове за наркотици, изискване за трудова заетост и условие до девет месеца да вземе дипломата си за средно образование. Съдията му казал, че ако наруши по какъвто и да е начин условната присъда, ще бъде пратен в щатския затвор, за да доизлежи тригодишната си присъда.

„Това може да ви се струва сурово, господин Маки — казал той. — Но на мен ми се струва доста меко. Давам ви последен шанс. Ако го изпуснете, със сигурност ще влезете в затвора. На обществото ще му омръзне да се опитва да ви помогне. Просто ще ви изхвърли. Разбирате ли ме?“

„Да, ваша чест“ — отвърнал Маки.

Досието продължаваше с копия на изискани от съда документи за завършване на чатсуъртската гимназия. Маки получил диплома през август 1988-а, малко повече от месец след отвличането и убийството на Ребека Верлорън.

Въпреки достойните за възхищение опити на съдията да отклони Маки от престъпен живот, Бош се запита дали тези усилия са стрували на Ребека Верлорън живота й. Независимо дали бе истинският убиец, Маки беше притежавал пистолета, с който я бяха застреляли. Имаше ли основания да смята, че веригата от събития, довели до убийството, е щяла да се скъса, ако Маки бе зад решетките? Не беше сигурен. Имаше вероятност заподозреният просто да е доставил оръжието. Ако не бе той, можеше да е някой друг — Хари знаеше, че няма смисъл да се чуди какво е щяло да се случи при други обстоятелства…

— Нещо ново? — попита Райдър от прага.

Бош затвори папката.

— Не, нищо. Четях досието от службата за условно освобождаване. Ранните години. Отначало един съдия проявил интерес към него, обаче скоро го пратил по дяволите. Най-доброто, което е постигнал, е дипломата за завършено средно образование на Маки.

— Да бе, свършила му е страхотна работа.

— Аха.

Хари замълча. Той също имаше диплома само за средно образование. Също някога се бе изправял пред съдия като крадец на кола. Също беше задигнал корвет. Само че не на съсед. А на приемния си баща. Бе взел колата, за да му отмъсти. Само че в крайна сметка приемният му баща го беше пратил на майната му. Бяха върнали Бош в детския дом да се грижи сам за себе си.

— Майка ми умря, когато бях единайсетгодишен — внезапно каза той.

Райдър го погледна някак особено.

— Знам. Защо го споменаваш точно сега?

— Не знам. После дълго живях в детския дом. Искам да кажа, живеех при приемни семейства, обаче никога задълго. Винаги се връщах.

Киз зачака, ала Бош не продължи.

— И? — подкани го тя.

— Ами, там нямахме банди. Но имаше нещо като естествена сегрегация. Нали разбираш, белите се сплотяват помежду си. И черните. И латиноамериканците. Тогава нямаше азиатци.

— Какво искаш да кажеш? Че съжаляваш оня нещастник Маки ли?

— Не.

— Той е убил момиче или поне е помогнал в убийството, Хари.

— Знам, Киз. Не искам да кажа това.

— А какво?

— Не знам. Просто се чудя, разбираш ли, какво кара хората да поемат по различни пътища. Защо е станал расист тоя човек? Защо аз не съм?

— Прекалено много мислиш, Хари. Прибери се вкъщи Довечера и се наспи хубаво. Ще имаш нужда от това, защото утре вечер няма да можеш.

Бош кимна, ала не стана от стола.

— Предлагам да поговорим утре сутрин, след като излезе вестникът.

— Добре. Не съм сигурна обаче откъде мога да купя „Дейли Нюз“ в моя квартал. Може да се наложи да ти се обадя за да ми прочетеш статията.

„Дейли Нюз“ се разпространяваше в Долината, но понякога трудно се намираше в другите части на града. Райдър живееше близо до Ингълуд, в същия квартал, в който беше израснала.

— Чудесно. Обади ми се и ще ти го прочета.

Киз отвори едно от чекмеджетата на бюрото си и извади чантичката си. Погледна Бош и направи гримаса.

— Сигурен ли си, че искаш да се обезобразиш така?

Говореше за плана им на другия ден да накарат Маки да се издаде.

— Ще го понеса — отвърна Бош. — Пък и известно време мога да ходя по дълъг ръкав. Още не е лято.

— Ами ако не е нужно? Ами ако той види статията във вестника, вдигне телефона и се разприказва?

— Нещо ми подсказва, че няма да стане така. А и това не е постоянна татуировка. Вики Ландрет каза, че траела най-много две седмици, в зависимост от това колко често се къпеш. Не е като ония татуировки с къпа, дето хлапетиите си ги правят на кея в Санта Моника. Те траят повече.

— Добре, Хари. Тогава ще ти се обадя утре сутринта.

— Чао, Киз. Приятна почивка.

Тя понечи да излезе от нишата.

— Ей, Киз? — спря я Бош.

— Да? — Райдър се обърна.

— Доволна ли си, че се върна?

Тя знаеше за какво говори партньорът й. Че отново разследва престъпления.

— О, да, Хари, доволна съм. Ще се радвам, когато пипнем тоя бледокож ездач и разгадаем загадката.

— И аз.

След като Райдър си тръгна, Бош се замисли какво е искала да каже с това „бледокож ездач“. Не беше ли някакъв цитат от Библията? Не можеше да си спомни. Може в нейния квартал така да наричаха расистите. Реши да я попита на другия ден. Отново се зае с досието, но скоро се отказа. Знаеше, че е време да се съсредоточи върху настоящето. Не върху миналото. Не върху взетите решения и не-извървените пътища. Стана и пъхна папката и следственото дело под мишница. Ако на другия ден наблюдението вървеше безинтересно, можеха да запълнят времето с четене. Надникна в кабинета на Ейбъл Прат, за да се сбогува.

— Успех, Хари — каза Прат. — Финализирай тоя случай.

— Непременно.