Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (22)

22

— Готов съм — отговори комисар Гарсия на въпроса на Бош.

Хари кимна и отиде до вратата, за да покани двете жени от „Дейли Нюз“.

— Здравейте, аз съм Маккензи Уърд — представи се онази, която беше влязла първа. Явно тя бе репортерката. Другата носеше чанта с фотоапарат и триножник.

— Аз съм Еми Уърд — каза фотографката.

— Сестри ли сте? — попита Гарсия, въпреки че отговорът беше очевиден, защото двете жени, и двете двайсетинагодишни, много си приличаха: привлекателни, широко усмихнати блондинки.

— Аз съм по-голямата — отвърна Маккензи. — Но не много по-голяма.

Ръкуваха се.

— Как така две сестри работят в един и същи вестник и даже отразяват едно и също събитие? — продължи да любопитства комисарят.

— Аз работих във вестника няколко години, после Еми също кандидатства. Нищо особено. Често работим заедно. Задачите се разпределят по жребий, така че е чиста случайност. Днес сме заедно, утре може да не сме.

— Имате ли нещо против първо да направим няколко снимки? — попита Еми. — Имам друга задача и трябва да побързам.

— Разбира се — усмихна се Гарсия, самата любезност. - Къде искате да застана?

Еми Уърд го снима седнал на заседателната маса с разтворено пред него следствено дело. Бош го бе донесъл, за да го използват като реквизит. По време на фотосеанса Хари й Маккензи Уърд стояха настрани и водеха неангажиращ разговор. Вече надълго бяха приказвали по телефона. Тя беше приела сделката. Ако публикуваше материала в утрешния вестник, щеше да получи изключителни права за отразяване на случая, когато заловяха убиеца. Не се бе съгласила лесно. Гарсия отначало беше подходил неловко към нея, преди да предаде преговорите на Бош, който бе наясно, че никой репортер няма да допусне полицейското управление да му диктува кога да публикува материала си и как да го напише. Затова се съсредоточи върху момента на публикуването, а не върху начина. Изхождаше от предпоставката, че Маккензи Уърд ще може да напише репортаж, който да отговаря на целите му. Просто материалът трябваше да се появи по-скоро. Киз Райдър имаше уговорка със съдията за следобед. Ако получеха разрешение за подслушване, на другата сутрин щяха да почнат.

— Свързахте ли се с Мюриъл Верлорън? — попита репортерката.

— Да, цял следобед ще си е вкъщи и е готова да разговаря с вас.

— Отворих архива и прочетох всичко от онова време — тогава съм била осемгодишна. На няколко места се споменаваше за бащата и за ресторанта. И той ли ще е там?

— Съмнявам се. Пък и това по-скоро е история за една майка. Тя е запазила стаята на дъщеря си непокътната цели седемнайсет години. Каза, че ще ви позволи да я снимате, ако искате.

— Сериозно?

— Сериозно.

Бош я наблюдаваше. Младата жена се беше вторачила в позиращия Гарсия. Бош знаеше какво си мисли. Майката в замразената във времето спалня щеше да е много по-подходящ обект от някакво старо ченге на маса с папка отпред. Уърд се обърна към него и в същото време бръкна в дамската си чанта.

— Тогава ще се обадя да проверя дали може да задържа.

— Разбира се.

Репортерката излезе от кабинета, навярно защото не искаше Гарсия да я чуе как казва на редактора, че моли Еми да отиде с нея, тъй като ще направи още по-хубави снимки с майката.

Върна се след три минути и кимна на Бош. Той реши, че Еми явно ще остане с нея, за да отрази историята, но за последен път поиска да се увери и попита:

— Значи ще публикувате репортажа утре, нали?

— Определен е за прозореца — в зависимост от снимковия материал. Редакторът искаше да го задържи за неделя, да пусне хубав дълъг репортаж, обаче му казах, че имаме конкуренция. Винаги се опитваме да изпреварваме „Таймс“.

— Да, но какво ще каже, след като „Таймс“ не пусне нищо? Ще разбере, че сте го измамили.

— Не. Ще си помисли, че „Таймс“ са спрели материала, защото сме ги изпреварили. Такива неща непрекъснато се случват.

Бош кимна умно и пак попита:

— Какъв е тоя прозорец?

— Всеки ден пускаме репортаж на първа страница. Наричаме го „прозорец“, защото е в средата на страницата. И защото снимките се виждат през прозорчето на кутиите за вестници на улицата. Най-централното място.

— Чудесно.

При мисълта за значението на този репортаж се развълнува.

— Ако ме издъните, няма да го забравя — тихо каза Маккензи.

Гласът й бе заплашителен — коравата репортерка показваше ноктите си. Бош разпери ръце, като че ли нямаше какво да крие.

— Няма. Вие имате изключителните права. Веднага щом се насочим към някого, ще ви се обадя. Само на вас.

— Благодаря. А сега хайде пак да обсъдим правилата. Мога да ви цитирам по име в репортажа, но не искате да присъствате на снимките, така ли?

— Да. Може да се наложи да работя под прикритие. Не искам лицето ми да се появява във вестника.

— Ясно. Какво прикритие?

— Не знам точно. Просто искам да си запазя тая възможност. Пък и комисарят е по-подходящ за снимки. Той е живял с мисълта за тоя случай по-дълго от мен.

— Е, мисля, че вече научих каквото ми трябва от архива и предишния ни разговор с вас, но все пак искам да седна с вас двамата за няколко минути.

— Както желаете.

— Готова съм — съобщи Еми след малко и започна да прибира техниката.

— Обади се във фотобюрото — отвърна сестра й. — Направиха промяна и оставаш с мен.

— Аха. — Еми явно нямаше нищо против.

— Защо не се обадиш отвън, докато приключим с интервюто? — прибави Маккензи. — Искам да свърша материала колкото може по-бързо.

Репортерката и Бош седнаха на масата при Гарсия, а фотографката излезе да се обади за новата си задача. Маккензи започна с въпрос към комисаря какво го е накарало да прати случая в „Неприключени следствия“. Докато той несвързано дрънкаше за случаите, които се запечатвали в паметта на всеки детектив, Хари усети, че го обзема презрение. Знаеше нещо, за което репортерката не подозираше че преди седемнайсет години Гарсия волно или неволно е допуснал следствието да бъде отклонено. Фактът, че той като че ли не го осъзнаваше, му се струваше по-малкият му грях Все пак, даже това да не предполагаше корупция или поддаване на натиск от горните ешелони на управлението, най-малкото показваше некадърност.

След още няколко въпроса към Гарсия репортерката насочи вниманието си към Бош и го попита какво ново има по случая седемнайсет години по-късно.

— Най-важното е, че имаме ДНК на убиеца — отвърна той. — В нашия отдел „Научни изследвания“ са запазили тъкан и кръв от оръжието на убийството. Надяваме се, че анализът ще ни позволи или да ги свържем със заподозрян, чиято ДНК вече е в база данните на правосъдното министерство, или да ги използваме за сравнения, за да елиминираме или идентифицираме заподозрени. В момента проверяваме всички по случая. ДНК на всеки заподозрян ще бъде сравнена с материала, с който разполагаме. Комисар Гарсия не е можел да го направи през осемдесет и осма. Надяваме се, че днес нещата ще са различни.

След това Бош обясни как се е запазила в оръжието ДНК пробата на стрелеца. Репортерката, изглежда, прояви искрен интерес към тази случайност и подробно си записа.

Хари беше доволен. Искаше историята за оръжието и ДНК пробата да попадне във вестника. Искаше Маки да я прочете и да разбере, че неговата ДНК е в база данните. Че се анализира и сравнява. Маки би трябвало да знае, че правното министерство пази пробата му. Бош се надяваше, че това ще го паникьоса. Може би щеше да се опита да избяга, може би щеше да допусне грешка и да се обади по телефона на някого, с когото да разговаря за престъплението. Трябваше им само една негова грешка.

— Кога ще получите резултати от правното министерство? — попита Маккензи.

Хари неловко се разшава. Не искаше да лъже репортерката.

— Хм, трудно е да се каже. Правното министерство обработва исканията за сравнение на проби приоритетно, но винаги има известно забавяне. Би трябвало да получим резултат, но винаги има известно забавяне.

Бе доволен от отговора си, ала в следващия миг репортерката хвърли нова граната в окопа му.

— Ами расовият аспект? Прочетох всички стари материали и като че ли изобщо не се споменава, че момичето е от смесена раса. Смятате ли, че това е изиграло някаква роля в мотивите за убийството?

Бош хвърли поглед към Гарсия. Надяваше се комисарят да отговори пръв.

— Този въпрос беше анализиран подробно още през хиляда деветстотин осемдесет и осма — отвърна Гарсия. — Не открихме нищо, което да предполага расистки мотиви. Сигурно затова няма нищо в старите вестници.

Маккензи насочи вниманието си към Бош в очакване на съвременната позиция по същия въпрос.

— Подробно проучихме следственото дело и нищо в него не предполага расистки мотиви — заяви детективът. — В момента преразглеждаме случая отначало докрай и проверяваме всичко, което може да е свързано с мотивите за престъплението.

Погледна я и се приготви за възражения. Помисли си дали да не вмъкне расисткия аспект в репортажа. Това можеше да увеличи вероятността за някаква реакция от страна на Маки. Но също можеше да му покаже, че са съвсем близо до него. Реши да не разширява отговора си.

Вместо да продължи в тази насока, репортерката затвори бележника си.

— Е, това е всичко. Ще поговоря с госпожа Верлорън и после ще трябва бързо да се върна и да напиша материала, за да е готов за утре. Ще ми дадете ли номер, на който да ви открия, детектив Бош? Ако се наложи спешно.

Хари знаеше, че го е хванала натясно. Неохотно й даде номера на мобифона си с пълното съзнание, че в бъдеще тя ще има пряка връзка с него и ще я използва за всички нови случаи. Това бе последната вноска по сделката, която бяха сключили.

Всички станаха. Еми Уърд тихо се бе върнала в кабинета и седеше до вратата. Двамата с Гарсия благодариха на репортерите и се сбогуваха. Хари остана в офиса при комисаря.

— Мисля, че мина добре — каза Гарсия, след като вратата се затвори.

— Надявам се. Това ми струва номера на мобифона ми. Имам го от три години. Сега ще трябва да го сменя и да осведомя всички за новия. Голяма досада.

Комисарят го остави да си мърмори.

— Сигурен ли сте, че тоя Маки изобщо ще види статията?

— Не. Всъщност смятаме, че страда от дислексия. Възможно е изобщо да не може да чете.

Гарсия зяпна.

— Тогава какво ще правим?

— Ами… ще се погрижим да научи за публикацията. Не се бойте. Помислили сме за това. Освен това от вчера изскочи едно ново име. Познат на Маки. Казва се Уилям Бъркхарт. Когато сте водили следствието, бил известен като Били Блицкрига. Това говори ли ви нещо?

Гарсия се престори на дълбоко замислен, както беше позирал пред обектива, и мина зад бюрото си. После поклати глава.

— Не нищо.

— Да. Иначе сигурно щяхте да си го спомните. Комисарят се наведе над бюрото, за да погледне програмата си.

— Я да видим какво имам сега…

— Имате мен, господин комисар — каза Бош.

Гарсия го погледна.

— Моля?

— Трябват ми още няколко минути, за да изясня някои неща, които се появиха.

— Какви неща? Имате предвид тоя новия ли? Блицкрига?

— Да. После онова, за което попита репортерката и ние я излъгахме. Расистките мотиви.

Лицето на Гарсия се вкамени.

— Не съм я излъгал, нито съм лъгал вас. Нищо не открихме. Никакъв расистки мотив.

— Кои „вие“?

— Ние с партньора ми.

— Сигурен ли сте?

Телефонът на бюрото иззвъня и Гарсия гневно грабна слушалката.

— Никакви обаждания, никакво влизане. — После хвърли слушалката върху вилката и каза студено: — Искам да ви напомня с кого разговаряте, детектив. Какво значи това, сигурен ли съм? Какво искате да кажете?

— При цялото ми уважение към ранга ви, през осемдесет и осма следствието е било отклонено от расистките мотиви. Вярвам ви, щом твърдите, че не сте открили такива. Иначе не виждам защо сте се обадили на Прат в „Неприключени следствия“ да му напомните, че в случая има ДНК проба. Но ако вие не сте знаели какво става, партньорът ви със сигурност е знаел. Някога разговаряли ли сте за натиска, който му е оказало командването във връзка с това следствие?

— Никога не съм работил с по-добър детектив от Рон Грийн. Няма да ви позволя да опетните репутацията му.

Стояха съвсем близо един до друг, разделени само от бюрото, и се гледаха войнствено.

— Не ме интересува ничия репутация. Интересува ме истината. Вчера ми казахте, че той налапал дулото няколко години след тоя случай. Защо? Беше ли оставил предсмъртно писмо?

— Заради бремето, детектив. Повече не можеше да го носи. Измъчваха го ония, които се измъкнаха.

— Ами ония, които той е оставил да се измъкнат?

Гарсия гневно вдигна показалец.

— Как смеете, мама му стара? Стъпвате по тънък лед, Бош. Само един телефон на шестия етаж и до залез-слънце Ще изхвърчите на улицата. Разбирате ли ме? Знам за вас. Току-що сте се върнали от пенсия и това означава, че мога Да се разправя с вас само с едно обаждане. Разбирате ли ме?

— Естествено. Разбирам ви.

Бош седна на един от столовете пред бюрото с надеждата, че това ще разсее напрежението. Гарсия се поколеба, После също седна и изсумтя:

— Това, което казахте преди малко, е много обидно.

— Съжалявам, господин комисар. Опитвах се да разбера Какво знаете.

— Не разбирам.

— Съжалявам, но следствието определено е било манипулирано от командването. В момента не искам да ви разкривам имена. Някои хора още са на работа. Но мисля, че случаят е свързан с расизъм — връзката с Маки, а сега и с Бъркхарт го доказва. Тогава не сте имали Маки и Бъркхарт, но сте имали пистолета и други неща. Трябваше да разбера дали сте участвали в играта. По реакцията ви съдя, че не сте.

— Обаче твърдите, че партньорът ми е участвал и го е скрил от мен.

Бош кимна.

— Невъзможно — заяви Гарсия. — С Рон бяхме много близки.

— Всички партньори са близки, господин комисар. Но не чак толкова. Доколкото разбирам, вие сте се грижили за документацията, а Грийн е разчепквал случая. Ако е срещнал съпротива от страна на управлението, може да е предпочел да скрие това от вас. Според мен е постъпил точно така. Може да ви е предпазвал, а може и да се е срамувал, че се е поддал на натиска.

Гарсия сведе очи и се втренчи в бюрото си, сякаш се взира в спомените си. Нещо в каменната стена на лицето му се срути.

— Знаех, че нещо не е наред — промълви той. — Поне по някое време разбрах.

— Как така?

— Отначало решихме да си разделим родителите. Рон пое бащата, аз — майката. Нали разбирате, да установим лична връзка с тях. Рон имаше проблеми с бащата. Той беше непостоянен. Отначало беше пасивен, после изведнъж започна да тормози Рон за резултати. Обаче в това имаше още нещо и Рон го криеше от мен.

— Вие питахте ли го?

— Да. Питах го. Той ми каза само, че бащата бил мъчен човек. Бил параноик на тема расизъм и смятал, че дъщеря му е убита заради расата й. И после каза нещо, което си спомням много добре. Каза: „Не бива да ровим там“. Само това каза, но то се запечата в ума ми, защото не говореше като оня Рон Грийн, когото познавах. „Не бива да ровим там“. Оня Рон Грийн, когото познавах, беше готов да рови навсякъде, където трябва. За него нямаше забранени места. Поне до оня случай.

Гарсия вдигна очи към Бош и той кимна, благодарен за искреността му.

— Смятате ли, че това е имало нещо общо със случилото се по-късно?

— Самоубийството ли имате предвид?

— Да.

— Възможно е. Не знам. Всичко е възможно. След оня случай пътищата ни се разделиха. Щом престанат да работят заедно, партньорите просто няма за какво да си говорят.

— Вярно е — съгласи се Бош.

— Ръководех едно щабно съвещание в Седемдесет и седми — назначиха ме там, след като ме произведоха лейтенант. И тогава научих, че е умрял. От сводката. Предполагам, че това показва колко сме се отчуждили. Научих, че се е самоубил, цяла седмица по-късно.

Хари нямаше какво да отговори.

— Всъщност и сега ми предстои щабно съвещание, детектив — каза Гарсия. — Време е да си вървите.

— Ясно. Но знаете ли, мисля си, че за да окажат толкова силен натиск на Рон Грийн, трябва вече да са имали нещо, с което да го направят. Спомняте ли си такова нещо? Например дали по онова време не са го разследвали във Вътрешния отдел?

Комисарят поклати глава. Не отговаряше отрицателно на въпроса на Бош. Искаше да каже нещо друго.

— Знаете ли, в това управление винаги има повече ченгета, които разследват колегите си, отколкото детективи, разследващи убийства. Винаги съм си мислил, че ако стигна на върха, ще променя това положение.

— Искате да кажете, че са го разследвали, така ли?

— Искам да кажа, че в управлението е рядък случай да няма нещо за някого. Имаше дело за Рон естествено. Бяха; го обвинили в насилие срещу заподозрян. Празни приказки. Хлапакът си удари главата, когато Рон го натикваше в колата, и се наложи да го шият. Голяма работа, нали така? Оказа се, че имал връзки, и Вътрешният отдел се заяде.

— Значи може да са го използвали, за да му окажат натиск във вашия случай.

— Възможно е. Зависи до каква степен вярвате в заговори.

„Когато става въпрос за ЛАПУ, вярвам“ — помисли си Бош, ала каза:

— Добре, господин комисар, струва ми се, че си съставих представа. Тръгвам си.

И стана.

— Разбирам защо се налагаше да научите всичко това — спря го Гарсия. — Просто не ми харесва как ме изнудихте да ви го кажа.

— Съжалявам, господин комисар.

— Не съжалявате, детектив Бош. Изобщо.

Хари не отговори. На вратата се обърна към Гарсия и се опита да измисли нещо за сбогуване. Не му хрумна нищо, така че просто си излезе.