Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (21)

21

Киз Райдър седеше на бюрото си със скръстени ръце, като че ли цяла сутрин беше чакала Бош. Беше се намръщила и той разбра, че се е случило нещо.

— Получи ли материалите от ОБ?

— Прегледах ги. Не ми позволиха да ги изнеса.

Хари се настани срещу нея.

— А нещо хубаво?

— Зависи от гледната точка.

— Е, и аз научих някои неща.

Той се огледа. Вратата на Ейбъл Прат зееше и Бош го видя вътре, наведен над малкия хладилник до бюрото му. Прат можеше да ги чуе. Не че не му вярваше. Вярваше му. Ала не искаше да го поставя в положение да чуе нещо, което не желае или не е готов да чуе. Също като Райдър, когато бяха разговаряли по телефона.

Хари отново се обърна към партньорката си.

— Искаш ли да се поразходим?

— Да.

Станаха и тръгнаха към изхода. Прат вече разговаряше по телефона. Хари привлече вниманието му, направи жест, сякаш пие кафе, и въпросително го посочи с показалец. Прат завъртя глава и повдигна кофичка кисело мляко, като че ли искаше да каже, че има всичко, от каквото се нуждае. Бош зърна в млякото зелени късчета. Опита се да се сети за зелени плодове и му хрумна само киви. Помисли си, че единственият възможен начин още повече да развалиш вкуса на киселото мляко е да му сложиш киви.

Слязоха с асансьора във фоайето и излязоха отпред при фонтана.

— Е, къде искаш да идем? — попита Киз.

— Зависи колко имаме да си говорим.

— Сигурно много.

— Предишния път, когато работех в Паркър Сентър, бях пушач. Когато исках да се поразходя и да помисля, отивах до Юниън Стейшън и си купувах цигари от магазина. Харесваше ми там. В централната зала има удобни столове. Поне по-рано имаше.

— Звучи ми добре.

Тръгнаха натам по Лос Анджелис Стрийт. Първата сграда, която подминаха, беше федералната офис сграда и Бош забеляза, че бетонните бариери, издигнати през 2001-ва срещу потенциални коли-бомби, още са тук. Опасността, изглежда, не смущаваше хората на опашката пред сградата. Чакаха за имиграционната служба, всеки стиснал документи и готов да подаде молба за гражданство. Чакаха под мозайката на фасадата, която изобразяваше хора, облечени като ангели, с вперени в небето очи.

— Защо не започнеш пръв, Хари? — предложи Райдър. - Разкажи ми за Робърт Верлорън.

Бош повървя още малко, преди да започне.

— Хареса ми. Измъкнал се е от дупката. Готви по сто-двеста закуски на ден. Нахрани и мен, беше много вкусно.

— Сигурна съм, че подбива цените в „Пасифик“. Какво ти е казал, че толкова те е ядосал?

— Какви ги говориш?

— Ти четеш моите мисли, аз чета твоите. Знам, че ти е казал нещо, което те е вбесило.

Бош кимна. Определено сякаш не бяха минали три години, откакто не работеха заедно.

— Ървинг. Или поне си мисля, че е Ървинг.

— Разказвай.

Хари й повтори историята, която преди по-малко от час му бе разказал Верлорън. Свърши с описанието, макар и оскъдно, на двамата мъже с детективски значки, които бяха отишли в ресторанта и го бяха заплашили, за да не упорства с расовия аспект.

— И на мен ми прилича на Ървинг — съгласи се Райдър.

— И някой от неговите копои. Може да е бил Маклелан.

— Възможно е. Значи смяташ, че Верлорън е чист, така ли? Отдавна е в Квартала на играчките.

— Така ми се струва. Твърди, че от три години бил трезвеник. Обаче нали знаеш, след като седемнайсет години си мислил за нещо, скоро предположенията се превръщат във факти. И все пак всичко, което ми разказа, явно се вписва в контекста. Смятам, че са прикрили случая, Киз. Може да са знаели какво се задава, че градът ще пламне. Родни Кинг не е бил бензинът. А само кибритената клечка. Нещата са се трупали и хората горе може да са си казали, че за доброто на всички трябва да скрият истината. Жертвали са справедливостта за Ребека Верлорън.

Пресичаха по надлеза на Лос Анджелис Стрийт над магистрала 101. Под тях вдигаха пушек осем платна с пълзящи автомобили. Яркото слънце се отразяваше в предните стъкла, сградите и бетона. Бош си сложи черните очила.

Трафикът вдигаше такъв шум, че Райдър трябваше да повиши глас.

— Това не е в твой стил, Хари.

— Кое?

— Да се опитваш да ги оправдаеш, че са извършили нещо толкова ужасно. Обикновено търсиш злото в тях.

— Искаш да кажеш, че си открила злото в архива на ОБ.

— Така ми се струва.

— И просто са те пуснали вътре, така ли?

— Рано сутринта отидох да видя нашия човек. Занесох му кафе от „Старбъкс“ — той мрази боклуците от барчето. Това ми осигури пропуск за кабинета му. Разказах му какво сме открили и какво искаме да направим. Освен това той ми има доверие. Затова ме пусна в спецархива.

— Отдел „Обществени безредици“ е бил създаден и разформирован, преди той да дойде в управлението. Знаел ли е за него?

— Сигурна съм, че са го осведомили, след като е заел поста. Може би дори преди това.

— Каза ли му конкретно за Маки и Чатсуъртските осмици?

— Не конкретно. Казах му само, че случаят, с който се занимаваме, е свързан със старо следствие на ОБ и че трябва да вляза в спецархива, за да прегледам една папка. Той прати лейтенант Хофман с мен. Влязохме, намерихме папката и трябваше да я прегледам, докато Хофман седеше на масата срещу мен. Знаеш ли, Хари? В спецархивите има адски много папки.

— В които са скрити всички скелети…

На Бош му се прииска да каже още нещо, но не бе сигурен как да се изрази. Райдър го погледна и прочете мислите му.

— Какво има?

Той не отговори веднага, ала Киз го изчака.

— Казваш, че човекът на шестия ти има доверие. А ти вярваш ли му?

Райдър го погледна в очите.

— Като на теб, Хари.

— Това ме устройва.

Тя понечи да се обърне към Аркадия, но Бош посочи старото пуебло, мястото, където беше основан Лос Анджелис. Искаше да заобиколят по дългия път.

— Отдавна не съм идвал тук. Хайде да го поразгледаме.

Прекосиха кръглия двор, където падретата всеки Великден благославяха животните, и минаха покрай Мексиканския културен институт. Тръгнаха покрай аркадата с евтини сувенирни сергии. От невидими тонколони се носеше записана музика, ала в контрапункт се чуваше китара на живо.

Музикантът — старец — седеше на една пейка пред Авила Адоби. Спряха и го послушаха. Свиреше мексиканска балада. На Бош му се струваше, че я е чувал, но не можеше да си спомни точно.

Той впери поглед в кирпичената постройка зад китариста и се зачуди дали дон Франсиско Авила е имал представа за какво спомага, когато през 1818-а е заявил претенциите си за това място. От него щял да израсне град. Огромен град. И също толкова зъл. Град на изобретателност. Място, където изглеждаше също толкова лесно да постигнеш мечтите си, колкото и издигнатия на хълма надпис, но и където действителността винаги бе различна. Пътят към този надпис на хълма беше преграден със заключен портал.

Град, пълен с богати и бедни, кинозвезди и статисти, шофьори и возени, хищници и плячка. С тлъсти и гладни, с малко място помежду им. Град, който въпреки всичко това ги караше всеки ден да се редят на опашка и чакат зад бетонните бариери, за да влязат и да останат тук.

Бош извади парите от джоба си и пусна една петачка в кошничката на стария музикант. Двамата с Райдър минаха през старата винарна Кукамонга, чиито изби бяха превърнати в галерии и сергии на художници, и излязоха на Аламеда. Пресякоха улицата към гарата — часовниковата кула е издигаше пред тях. По пътя минаха покрай слънчев часовник с надпис, изсечен на гранитния постамент.

Зрение да виждаш

Вяра да вярваш

Смелост да го направиш

Юниън Стейшън беше създадена да отразява града, който обслужваше, и начина, по който трябваше да функционира той. Представляваше смесица от архитектурни стилове — испански колониален, католически, модернизъм, ар деко, югозападен и мавритански. Ала за разлика от останалата част на града, стиловете на гарата се сливаха в нещо уникално и красиво. Бош я обожаваше.

През стъклените врати влязоха в просторната входна зала, после високата арка ги отведе в грамадната чакалня. Докато я разглеждаше, Хари си спомни, че навремето идваше тук не само за цигари, но и за да се обнови. Да влезеш в Юниън Стейшън бе нещо като да влезеш в черква, в катедрала. Гласовете на пътниците се издигаха във високата централна чакалня и се превръщаха в хор от плавен шепот.

— Обичам да идвам тук — каза Райдър. — Гледал ли си „Блейд рънър“?

Бош кимна и каза:

— Това беше полицейският участък, нали?

— Да.

— А ти гледала ли си „Истински изповеди“?

— Не. Хубав ли е?

— Да. Трябва да го гледаш. Поредната история за Черната далия и заговорите в ЛАПУ.

Тя изпъшка.

— Мерси. Съмнявам се, че в момента имам нужда точно от това.

Взеха си кафе и отидоха в чакалнята. Редиците кафяви кожени седалки приличаха на луксозни пейки в черква. Бош вдигна поглед нагоре, както винаги правеше тук. Шест грамадни полилея висяха в два реда на дванайсет метра над тях. Райдър също вдигна глава.

Хари посочи две седалки до будката за вестници. Седнаха на меката кожа и оставиха чашите си върху широките странични облегалки.

— Готов ли си да поговорим? — попита Райдър.

— Ако ти си готова. Какво имаше в оная папка в спецархива? Толкова ли беше зловещо?

— Ами например, пишеше за Маки.

— Като заподозрян в делото Верлорън ли?

— Не, папката няма нищо общо с Верлорън. Всичко се отнася за следствие, приключено тайно още преди Ребека Верлорън да забременее, камо ли да я отвлекат от леглото й през нощта.

— Добре, тогава какво общо има с нас?

— Може би нищо, може би много. Нали знаеш за оня тип, при когото живее Маки — Уилям Бъркхарт?

— Да.

— И той е вътре. Само че навремето бил по-известен като Били Блицкрига. Така му викали в бандата на Осмиците.

— Ясно.

— През март осемдесет и осма Били Блицкрига влязъл за една година, задето поругал синагога в Северен Холивуд. Материални щети, графити, изпражнения, всичко, както си му е редът.

— Престъпление от омраза. Само него ли са пипнали?

— Свалили отпечатък от флакон спрей, открит в канавка на една пряка от синагогата. Та затова го отнесъл той. Признал се за виновен, иначе щели да го използват за назидание и той го знаел.

Бош мълчеше, за да не прекъсне потока на мисълта й.

— В докладите и пресата Бъркхарт — или Блицкрига, или както решиш да му викаш — бил изобразен като главатар на Осмиците. Казвали, че призовавал хиляда деветстотин осемдесет и осма да стане година на расови и етнически бунтове в памет на техния любим Адолф Хитлер. Наясно си с тия глупости. РСВ, отмъщението на белите отрепки и прочее.

— Схващам картинката.

— Така или иначе, разполагали с много сведения за Бъркхарт. Свързали го със синагогата и се обърнали към федералните власти, за да го обвинят в нарушаване на гражданските права. На гърба му лежали много престъпления, като се почне със самото начало на годината, когато отпразнували Нова година, като изгорили кръст пред дома на чернокожо семейство в Чатсуърт. После следвали още три такива подвига, телефонен тормоз, заплахи с бомби. Взломът в синагогата. Даже съсипали една еврейска детска градина в Енсино. И всичко това в началото на януари. Освен това започнали да обикалят улиците, избирали мексикански хамали и ги примамвали в пустинята, където ги пребивали, изоставяли или и двете, обикновено и двете. Така разпалвали вражда, която според тях щяла да доведе до разделение на расите.

— Да, слушал съм тая песен.

— Както казах, били готови да използват Бъркхарт за назидание на останалите и ако го бяха направили, щяха да му тръснат най-малко десет годинки във федерален пандиз.

— И той приел сделката.

— Да. Излежал година в „Уейсайд“ с петгодишен условен срок. Така се приключило с Осмиците. Пръснали се и опасността преминала. И всичко това се случило до края на март, много преди Верлорън.

Докато обмисляше информацията, Бош наблюдаваше една бързаща жена, която мъкнеше малко момиче за ръка към пероните. Теглеше и тежък куфар и погледът й беше вторачен в изхода. Детето бе вдигнало глава и зяпаше тавана. Усмихваше се на нещо. Бош погледна и видя детски балон, увиснал под тавана. Бедата на едно дете беше тайната усмивка на друго. Балонът бе оранжево-бял, с форма на риба: покрай дъщеря си Хари знаеше, че това е анимационният герой Немо. Представи си своето момиченце, ала също толкова бързо прогони спомена, за да може да се съсредоточи. Погледна Райдър и попита:

— И какво е участието на Маки във всичко това?

— Той бил нещо като изтърсака на бандата. Смятали го За идеален за вербуване. Завършил гимназия, без никакви перспективи. Бил на изпитателен срок за обир и досието му като малолетен било пълно с кражби на коли, грабежи и дрога. Тъкмо такъв търсели. Неудачник, от когото можели да изваят бял воин. Но след като го привлекли, открили, че е — ще цитирам Бъркхарт — по-тъп от негро, докарано от Африка. Явно бил толкова глупав, че се наложило да престанат да го пращат на графитни набези, защото не можел да научи даже правописа на основните им расистки лозунги. Според мен страда от дислексия.

Бош поклати глава.

— Въпреки фаловете в делото Верлорън, не го виждам тоя тип.

— Съгласна съм. Смятам, че е изиграл роля, но не главната. Просто не му сече пипето.

Хари реши да остави Маки и да се върне към началото на разказа й.

— Щом са имали всички тия сведения за Осмиците, защо са опандизили само Бъркхарт?

— Ще стигна и до това.

— Тук ли идва проблемът с корупцията?

— Позна. Разбираш ли, Бъркхарт бил ръководител в Осмиците, обаче не и ръководителят.

— Аха.

— Ръководителят бил идентифициран като някой си Ричард Рос. Бил по-голям от другите. Фанатик. Двайсет и една годишен. Бил добър оратор и вербувал Бъркхарт и повечето други Осмици. Всъщност той организирал всичко.

Бош кимна. Ричард Рос бе обикновено име, но му се струваше, че се досеща накъде води това.

— Тоя Ричард Рос да не е Ричард Рос-младши?

— Точно така. Детето чудо на капитан Рос.

Капитан Ричард Рос беше дългогодишен шеф на Вътрешния отдел в ранните години от полицейската кариера На Бош. Вече бе пенсиониран.

Останалите части от мозайката веднага си застанаха по местата.

— Значи са измъкнали малкия, спасили са татенцето му и са спестили срама на управлението — заключи Хари. - Стоварили са всичко върху Бъркхарт, заместника на Рос. Той отишъл в „Уейсайд“ и групата се пръснала. Приписали са всичко на младежки темперамент.

— Позна.

— Чакай да се сетя: всички сведения са идвали от Ричард Рос-младши.

— Бива си те. Това било част от сделката. Ричард-млад-ши издал всички и ОБ нямало нужда от нищо повече, за да се справи с групата.

— Нищо работа за Ървинг.

— И знаеш ли кое е най-смешното? Струва ми се, че Ървинг е еврейско име.

Бош поклати глава.

— Независимо дали е еврейско, изобщо не е смешно.

— Знам де.

— Не и ако Ървинг е виждал една от последиците от случая.

— Доколкото мога да чета между редовете на доклада, Ървинг е виждал всички възможни последици.

— Сделката му е дала власт над Вътрешния отдел. Имам предвид истинска, абсолютна власт над разследваните и начините на разследване. Рос вече е бил в джоба му. Това обяснява много неща, които ставаха навремето.

— Повечето са били преди мен.

— Значи са се погрижили за Осмиците и Ървинг е получил голямо парче от баницата — можел е да върти Ричард Рос-старши на малкото си пръстче — замислено рече Бош. — Но после Ребека Верлорън е убита с пистолет, откраднат от човек, когото Осмиците са тормозили, и крадецът най-вероятно е един от изтърсаците, които са оставили на свобода. Цялата им сделка е можела да отиде на кино, ако някой свържел убийството с Осмиците, а оттам и с тях.

— Точно така. Затова са се намесили и са отклонили следствието в друга посока.

— Мръсници — изсумтя Бош.

— Бедният Хари. Сигурно още си ръждясал от бездействието си. Ти си мислеше, че са смотали случая, защото са се опитвали да спасят града от пожар. А всъщност няма абсолютно нищо героично.

— Не, те просто са се опитвали да спасят собствената си кожа и положението, което са си осигурили със сделката с Рос. Положението, което си е осигурил Ървинг.

— Всичко това са само предположения — предупреди го Райдър.

— Да де, просто четене между редовете, по дяволите.

Изпита силно желание да запали цигара. От година не му се беше случвало. Погледна към будката за вестници и видя пакетите зад щанда. Извърна се. Вдигна очи към балона на тавана. Струваше му се, че знае как се е озовал там Немо.

— Кога се е пенсионирал Рос?

— През деветдесет и първа. Останал на работа, докато не направил двайсет и пет години стаж — позволили му, — и се пенсионирал. Проверих: преселил се в Айдахо. Пуснах и Младши през компютъра — и той вече се бил преселил, преди таткото. Сигурно в някоя от ония бели общности с висока ограда, където се чувства у дома.

— И сигурно се е пръскал от смях, когато тоя град се разпадна след Родни Кинг през деветдесет и втора.

— Сигурно, но не задълго. През деветдесет и трета катастрофирал в нетрезво състояние и загинал. Връщал се от антиправителствена демонстрация. Каквото повикало, такова се обадило.

Бош усети тъп удар в корема. Беше започнал да харесва Ричард Рос-младши като кандидат за убийството на Верлорън. Можеше да е използвал Маки, за да се снабди с оръжието и да му помогне да пренесат жертвата по склона. Сега обаче Младши бе мъртъв. Нима тяхното следствие щеше да ги отведе до такава задънена улица? Нима щяха да се върнат при родителите на Ребека Верлорън и да им кажат, че тяхната отдавна мъртва дъщеря е убита от също отдавна мъртъв човек? Що за справедливост щеше да е това?

— Знам какво си мислиш — каза Райдър. — Че може да е бил нашият човек. Съмнявам се. Според компютъра той получил шофьорската си книжка в Айдахо през май осемдесет и осма. Би трябвало вече да е бил там, когато са убили Верлорън.

— Да, би трябвало.

Елементарната компютърна проверка на шофьорската книжка не го беше убедила. Той отново прекара цялата информация през филтрите, за да види дали няма да се сети за нещо друго.

— Добре, хайде да го обсъдим накратко, за да се уверим, че съм разбрал всичко правилно. През осемдесет и осма имаме шайка момчетии в Долината, които се наричат Осмиците и се опитват да разпалят расова свещена война. Управлението се заема с тях и скоро установява, че мозъкът, който стои зад групата, е синчето на нашия капитан Рос от Вътрешния отдел. Комисар Ървинг вдига показалец на вятъра и си мисли: „Хммм, струва ми се, че мога да използвам случая в своя изгода“. Прекратява разследването на Ричард-младши и принася Били Блиц Бъркхарт в жертва на боговете на правосъдието. Осмиците са пръснати, едно на нула за добрите. И Ричард-младши се измъква, едно на нула за Ървинг, защото Ричард-старши вече е в джобчето му. И всички заживяват честито. Пропускам ли нещо?

— Всъщност е Били Блицкрига.

— Добре, нека е Блицкрига. И всичко приключва до ранна пролет, така ли?

— До края на март. И в началото на май Ричард Рос-млад-ши се преселва в Айдахо.

— Добре, после през юни някой прониква в дома на Сам Уайс и му открадва пистолета. През юли, в деня след нашия национален празник, едно момиче от смесена раса е отвлечено от дома си и убито. Не изнасилено, а убито — което е особено важно. Инсценирано е самоубийство. Обаче изпълнението е кофти, по всичко личи, че го е направил аматьор. Гарсия и Грийн се заемат със случая и провеждат следствие, което не ги отвежда доникъде, защото, с тяхно знание или не, са отклонени в друга посока. И сега, след седемнайсет години, оръжието на убийството безспорно е свързано с човек, който само няколко месеца преди убийството се е мотал с Осмиците. Какво пропускам?

— Като че ли нищо.

— Значи въпросът е дали е възможно Осмиците да не са се били пръснали. Да са продължили да разпалват вражда, само че вече опитвайки се да замаскират подписа си? И да са повишили залога до убийство?

— Всичко е възможно, но не е много логично. Целта на Осмиците е била да вдигат лозунги — публични лозунги. Изгаряли кръстове и драскали по стените на синагоги. Обаче какъв лозунг е да убиеш някого и после да се опиташ да инсценираш самоубийство?

Бош кимна. Киз имаше право.

— Обаче те са знаели, че полицията им диша във вратовете — каза той. — Може някои от тях да са продължили да действат, но като някакво нелегално движение.

— Всичко е възможно.

— Добре, та значи Рос-младши би трябвало да е в Айдахо, Бъркхарт е в „Уейсайд“. Двамата ръководители. Кой е останал освен Маки?

— В папката има още пет имена. Нито едно от тях не ми говореше нищо.

— Засега това е нашият списък на заподозрените. Трябва да ги проверим и да видим откъде идват — чакай малко, чакай малко! Дали Бъркхарт още е бил в „Уейсайд“? Ти каза, че са му дали година, нали така? Това означава, че са го пуснали след пет-шест месеца, стига да не се е забъркал в нещо там. Кога точно е влязъл?

— Не. Би трябвало да е влязъл в „Уейсайд“ в края на март или началото на април. Не може да е…

— Няма значение кога е влязъл в „Уейсайд“. Кога са го арестували? Кога се е случила оная история със синагогата?

— През януари. В началото на януари. Имам точната дата в папката.

— Добре, началото на януари. Ти каза, че отпечатъците по флакона със спрей са ги отвели при Бъркхарт. Колко време е отнело това през осемдесет и осма, когато сигурно още са го правили ръчно — седмица, в толкова „актуален“ случай. Ако са прибрали Бъркхарт към края на януари и не са го пуснали под гаранция…

Хари широко разпери ръце и остави Райдър да довърши.

— Февруари, март, април, май, юни — възбудено каза тя. — Пет месеца. Спокойно може да е бил на свобода през юли!

Бош кимна. В окръжните затвори пращаха следствени, очакващи процес или излежаващи присъди до една година. Десетилетия наред системата се беше пръскала по шевовете, което бе водило до предсрочно освобождаване на затворници. Понякога един излежан ден се беше смятал за три от присъдата.

— Това ми се струва много правдоподобно, Хари.

— Може би даже прекалено. Трябва да го проверим.

— Ще видя в компютъра кога са пуснали Бъркхарт от „Уейсайд“. Това променя ли нещо за подслушването?

Бош се замисли дали да не позабавят нещата.

— Предлагам да продължим с подслушването. Ако датите в „Уейсайд“ съвпадат, ще следим Маки и Бъркхарт едновременно. Ще подплашим Маки, защото той е по-слабият. Ще го направим, когато е на работа, далеч от Бъркхарт. Ако сме прави, той ще го издаде. — Хари стана. — Обаче все пак трябва да проверим другите имена, другите членове на Осмиците.

Райдър продължаваше да седи.

— Мислиш ли, че ще се получи?

Бош сви рамене.

— Трябва.

Огледа се. Плъзна поглед по лицата в търсене на някой, който бързо да извърне очи от него. Почти очакваше да види Ървинг в навалицата. Мистър Мускуло на сцената. Така си мислеше Бош, когато Ървинг се появяваше на някое местопрестъпление.

Райдър най-после стана. Хвърлиха празните чаши в първото срещнато кошче за боклук и си тръгнаха към изхода. На вратата Бош се обърна — пак търсеше опашка. Знаеше, че вече не бива да изключват никакви вероятности. Гарата — толкова приятна и привлекателна само допреди двайсет минути, сега му се стори подозрителна и заплашителна. Гласовете вече не бяха нежен шепот. В тях имаше нещо рязко. Звучаха гневно.

Излязоха. Слънцето се беше скрило зад облаци. На връщане нямаше да има нужда от тъмни очила.

— Съжалявам, Хари — каза Райдър.

— За какво?

— Просто си мислех, че ще е различно, когато се върнеш на работа. Е, върна се, това е първото ти следствие — какво ти се пада? Пак случай на корупция.

Бош кимна. Бяха пред слънчевия часовник. Погледът му попадна върху последния ред на думите, изсечени в гранита под него.

Смелост да го направиш

— Не се боя — отвърна той. — Обаче тях би трябвало да ги е страх.