Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хари Бош (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Closers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 62гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2007)
Сканиране, разпознаване и корекция
?

МАЙКЪЛ КОНЪЛИ

ХОРЪТ НА ЗАБРАВЕНИТЕ ГЛАСОВЕ

Американска, първо издание

Превод Крум Бъчваров

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“: Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД: Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 22

ISBN 954-585-653-1

ИК „БАРД“ ООД — София 1124, „Яворов“, бл. 12-А, вх. 2. тел. 943 76 59, 943 76 89. http://www.bard.bg

 

Hieronymus, Inc., 2005

История

  1. —Добавяне

19

Бош бавно направи обратен завой на Мариано и подмина отбивката, която водеше към къщата на Маки. Там изглеждаше тихо и мирно. Не забеляза светлина зад прозорците.

Мина напряко към магистралата и пое на изток през Долината, после влезе в прохода Кауенга. По пътя се обади в главната диспечерска служба и провери пикапа, до който беше паркирал Маки. Оказа се, че е регистриран на Уилям Бъркхарт, трийсет и седем годишен, с криминално досие, датиращо от края на осемдесетте години, но през последните петнайсет нямаше нищо. Диспечерката даде на Бош калифорнийските съдебни шифри на арестите му, защото така фигурираше в компютъра.

Бош веднага позна обвинения в нанасяне на телесни повреди с утежняващи вината обстоятелства и съхраняване на крадени вещи. Но през 1988-а имаше обвинения с код, който не му бе известен.

— Няма ли някой със списък на шифрите, който да ми каже какво е това? — попита той с надеждата, че в диспечерската служба е достатъчно спокойно и диспечерката ще го направи сама. Знаеше, че в службата винаги има списък с шифрите, защото полицаите често се обаждаха да получат съответните кодове още докато са на терена.

— Почакайте.

Бош зачака. Шофираше по Баръм, после пое по Уилсън към дома си.

— Детектив?

— Да?

— Това е престъпление от омраза.

— Благодаря за помощта.

— Няма проблем.

След малко вкара колата под навеса и угаси мотора. Съквартирантът или хазяинът на Маки имаше обвинение в престъпление от омраза, датиращо от 1988-а — същата година като убийството на Ребека Верлорън. Уилям Бъркхарт най-вероятно беше същият Били Бъркхарт, когото Сам Уайс посочваше като свой съсед и един от бандитите. Бош не знаеше каква е връзката между всички тези неща, ала бе убеден, че са елементи от една и съща картина. Искаше му се да бе взел със себе си досието на Маки от Управлението на затворите. Реши да остави нещата така до сутринта и да прочете досието на другия ден в службата. Освен това щеше да вземе материалите по ареста на Уилям Бъркхарт за престъплението от омраза.

В къщата цареше тишина. Той взе телефона и една бира и излезе на верандата. Пътьом включи компактдискплеъра. Вътре имаше диск и Бош скоро чу гласа на Боз Скагс по външните тонколони. Пееше „Доколкото знаем“.

Песента се състезаваше с приглушения рев от магистралата долу. Нямаше прожекторни лъчи, прорязващи небето от студиото на „Юнивърсъл“ — беше прекалено късно. И все пак гледката бе пленителна, както бе единствено нощем. Градът искреше долу като милион сънища, не всички приятни.

Помисли си дали да не се обади пак на Киз Райдър и да й разкаже за връзката с Уилям Бъркхарт, но реши да почака до сутринта. Отново отправи поглед към града и се почувства доволен от успехите през деня. Ала беше и малко потиснат. Обичайната реакция към корупцията.

Онзи човек с ножа не бе сбъркал много, като го бе нарекъл мисионер. Почти беше познал. Бош знаеше, че има мисия в живота, и сега, след три години, отново се насочваше към целта. Ала не можеше да повярва, че всичко е за добро. Усещаше, че има още нещо освен блещукащите светлинки и сънищата, нещо, което не виждаше. И това нещо го очакваше.

Отвори телефона и се заслуша в постоянния сигнал. Това означаваше, че няма съобщения. Все пак набра номера на оператора и пусна съобщението, което беше записал миналата седмица. Чу тъпичкия глас на дъщеря си.

— Здравей, татко — рече тя. — Лека нощ, татко.

Нищо повече. Ала и това стигаше. Бош записа съобщението за следващия път, когато изпиташе нужда от него, и изключи телефона.