Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (18)

18

Беше трудно да намери скривалище с видимост към „Тампа Тоуинг“. Магазините около двата площада на другите ъгли бяха затворени и паркингите им пустееха. Конкурентният сервиз на третия ъгъл още работеше и поради тази причина не ставаше за наблюдение. След като обмисли положението, Бош паркира на една пряка оттам и се върна до кръстовището пеш. Зае идеята на провалилите се крадци отпреди по-малко от час — намери тъмен вход на едното площадче, откъдето можеше да наблюдава сервиза. Знаеше, че проблемът с избора му на място за наблюдение е да се върне при колата си достатъчно бързо, за да не изпусне Маки, когато свършеше смяната му.

Рекламата, която беше прочел в телефонния указател, съобщаваше, че „Тампа Тоуинг“ предлага денонощни услуги. Ала наближаваше полунощ и Бош бе убеден, че Маки, който беше застъпил в четири следобед, скоро ще си тръгне. Или имаше нощна смяна, или Маки щеше да е на повикване през нощта.

Тъкмо в такива моменти си мислеше пак да пропуши. С цигарите времето сякаш винаги течеше по-бързо, а и те облекчаваха напрежението, което задължително вървеше с наблюдението. Ала бяха минали повече от четири години и не искаше да пречупва волята си. Преди две години бе научил, че е баща, и това му помагаше в мигове на слабост. Ако не беше дъщеря му, сигурно вече да е пропушил. В най-добрия случай бе овладял порока. Но не се беше излекувал от него.

Извади мобилния си телефон и като наклони светещия екран в посока, обратна на сервиза, набра домашния номер на Киз Райдър. Тя не отговори. Опита мобифона й и постигна същия резултат. Накрая заключи, че партньорката му е изключила телефоните си, за да се съсредоточи върху съставянето на заповедта. В миналото правеше точно така. Знаеше, че оставя пеиджъра си включен за спешни случаи, ала не смяташе, че новините, събрани от телефонните разговори тази вечер, са чак толкова спешни. Реши да изчака до сутринта и тогава дай разкаже какво е научил.

Прибра телефона и вдигна бинокъла пред очите си. През прозорците на офиса видя Маки да седи зад очукано сиво бюро. В стаята имаше друг мъж с подобна синя униформа. Очевидно тази нощ нямаха работа. И двамата бяха изпружили крака на бюрото и се бяха вторачили в нещо високо на стената над предния прозорец. От променящата се светлина в помещението ставаше ясно, че гледат телевизия.

Мобифонът му иззвъня и той го извади от джоба си и отговори, без да откъсва бинокъла от очите си. Не погледна дисплея, защото предположи, че се обажда Киз Райдър, след като е забелязала, че я е търсил.

— Да?

— Детектив Бош?

Не беше Райдър. Бош отпусна бинокъла.

— Да. Какво обичате?

— Безпокои ви Тара. Получих съобщението ви.

— А, да, благодаря, че се обаждате.

— Предполагам, че това е мобифонът ви. Извинете, че се обаждам толкова късно. Току-що се прибирам. Реших просто да оставя съобщение на служебния ви телефон.

— Няма проблем, още работя.

Бош премина през същия процес, който бе приложил и с другите. Когато й спомена името на Роланд Маки, вдигна бинокъла. Маки още седеше на бюрото и гледаше телевизия. Също като другите приятелки на Ребека Верлорън, името му не говореше нищо на Тара Уд. Хари прибави нов въпрос — дали си спомня Чатсуъртските осмици. Спомените й за тях бяха съвсем смътни. Накрая я попита дали на другия ден може да продължи разговора и дай покаже снимката на Маки. Жената се съгласи, но го предупреди, че ще трябва да се срещнат в телевизионното студио на Си Би Ес, където работела във връзки с обществеността. Си Би ЕС беше до Фермерския пазар, едно от любимите места на Бош. Реши, че може да отиде до пазара, може би да обядва чорба от бамя и после да се срещне с Тара Уд, за дай покаже снимката на Маки и да я попита за бременността на Ребека Верлорън. Определиха си среща за един следобед и тя обеща да го чака.

— Оттогава мина адски много време — каза Уд. — Да не работите в отдел за стари случаи?

— Наричаме го „Неприключени следствия“.

— Знаете ли, ние имаме подобен сериал, „Студени досиета“. В неделя вечер. Мисля си… искате ли да се запознаете с някои от своите телевизионни колеги? Сигурна съм, че биха желали да се срещнат с вас.

Бош разбра, че предложението й е продиктувано от професионален интерес. Насочи бинокъла към Маки, който продължаваше да гледа телевизия, и за момент се замисли дали да не използва случая за театъра, който се канеха да разиграят. После бързо се отказа — щеше да е по-лесно да го направят със статия във вестник.

— Да, може би, но смятам, че това ще трябва да почака. В момента работим доста усилено по тоя случай и утре просто трябва да поговорим.

— Естествено. Искрено се надявам да откриете когото търсите. Откакто излъчваме тоя сериал, все си мисля за Ребека. Нали разбирате, питах се дали има някакво развитие. После вие ми се обаждате изневиделица. Странно е, обаче е хубаво. До утре, детектив.

Бош й пожела лека нощ и затвори.

След няколко минути, в полунощ, осветлението в сервиза угасна. Хари знаеше, че предлагането на денонощни услуги не означава непременно, че сервизът е отворен по двайсет и четири часа. Маки или другият шофьор сигурно бяха на повикване през нощта.

Измъкна се от скривалището си и забърза по Роско към мерцедеса. Точно когато стигна при колата, чу мощния рев на камарото на Маки. Запали мотора и потегли към кръстовището. Докато чакаше на червен светофар, видя автомобила със сиви калници да се носи на юг по Тампа. Изчака няколко секунди, огледа се за други коли и мина на червено.

Първата спирка на Маки беше един бар — „Сайд Покет“ на Сепълвида Булевард във Ван Найс край железопътните релси, малко заведение със син неонов надпис и зарешете-ни прозорци, боядисани в черно. Бош нямаше представа как изглежда вътре и какви хора се събират там. Преди да слезе от колата, съблече спортното си яке, уви в него пистолета, белезниците и резервния пълнител и остави вързопа на пода пред предната дясна седалка. Слезе, заключи вратата и тръгна към бара, като в движение извади ризата от дънките си.

Барът напълно оправда очакванията му. Две билярдни маси, бар за правостоящи и няколко очукани дървени сепарета. Въпреки че пушенето беше забранено, във въздуха се стелеше тежък син дим, висящ като призрак под лампата над всяка маса. Никой не протестираше.

Повечето мъже пиеха прави. И повечето имаха верижки на портфейлите и татуировки на ръцете. Макар и с променен външен вид, Бош знаеше, че ще изпъква. Видя място в сенките, където барът завиваше под монтирания в ъгъла телевизор, вмъкна се там и се наведе над плота с надеждата, че ще скрие външността си.

Барманката, изхабена жена с черен кожен елек и тениска, известно време не му обръщаше внимание, но това го устройваше. Не идваше, за да пие. Маки изсипа шепа монети от по двайсет и пет цента на една от масите и зачака своя ред да играе. И той не си бе поръчал пиене.

Десетина минути Маки оглежда щеките на стената и накрая намери една, която задоволяваше изискванията му. После застана до масите и се заговори с хората наоколо. Изглеждаше съвсем нехаен разговор, като че ли ги познаваше, но само от други игри на билярд.

Докато чакаше, наблюдаваше и отпиваше бира и уиски, които барманката най-после му беше донесла, Бош отначало реши, че хората също го зяпат, но после разбра, че всъщност се вторачват в телевизионния екран на по-малко от трийсетина сантиметра над главата му.

Накрая дойде редът на Маки и се оказа, че го бива. Той бързо овладя масата и победи седем претенденти — печелеше пари или бира. След половин час отсъствието на конкуренция явно му омръзна и стана небрежен. Осмият претендент го победи, след като Маки изпусна чист изстрел на осмата топка. Той прие загубата спокойно и остави върху зеления филц петдоларова банкнота. По изчисления на Бош Маки бе спечелил най-малко двайсет и пет долара и три бири.

Когато Маки пренесе бирата си на бара, Бош реши, че е време да се оттегли. Пъхна десетачка под празната си чаша от уиски и се обърна, без да показва на Маки лицето си. Излезе от бара и отиде при колата. Първо затъкна пистолета си отдясно, с дръжката напред. После запали двигателя и потегли по Сепълвида. На следващата пряка зави на юг. Обиколи квартала и спря до тротоара пред един пожарен кран. Оттук имаше добра видимост към входа на „Сайд Покет“ и можеше да проследи колата на Маки на север по Сепълвида към Панорама Сити. Маки може да бе сменил адреса си след изтичане на условната присъда, но Хари предполагаше, че не се е преместил далеч.

Този път не се наложи да чака дълго — Маки явно пиеше само безплатна бира. Излезе от бара десет минути след Бош, качи се в камарото и потегли на юг по Сепълвида.

Хари беше сбъркал. Маки се отдалечаваше от Панорама Сити. Това означаваше, че Бош трябва да направи обратен завой по почти съвсем пустия Сепълвида Булевард, за да го проследи. Прекалено явна маневра. Затова продължи да чака, наблюдаваше отдалечаващото се камаро в страничното огледало.

Когато видя мигачът на камарото да се включва, настъпи газта, рязко обърна мерцедеса и като едва не изгуби управление, зави надясно по Виктъри и настигна камарото на светофара при надлеза на магистрала 405. Маки обаче продължи на запад по Виктъри.

Следван от Бош, който прилагаше всевъзможни маневри, за да не бъде забелязан, Маки стигна чак до Удланд Хилс. На Мариано Стрийт, широка улица близо до магистрала 101, най-после зави по дълга отбивка и паркира до малка къща. Хари го подмина и спря по-нататък, после слезе и се върна пеш. Чу входната врата на къщата да се хлопва и видя, че лампата на верандата угасва.

Бош се огледа. Намираше се в квартал с тесни парцели — бивши имоти, предназначени за ферми преди десетилетия, нарязани на части, заради разрастването на града. Бяха с предна и задна част, между които минаваше тясна отбивка.

Това затрудняваше наблюдението. Бош предпазливо закрачи по отбивката, като едновременно наблюдаваше къщата в предния парцел и къщата на Маки отзад. Камарото бе паркирано до очукан форд пикап. Това означаваше, че Маки може би има съквартирант.

Спря да запише номера на форда и забеляза на пикапа стара лепенка, на която пишеше: „Последният американец, който напусне Лос Анджелис, да вземе знамето“. Поредният щрих към очертаващата се в съзнанието на Бош картина.

Мина колкото можеше по-тихо по каменната алея покрай къщата. Прозорците бяха прекалено високо, за да надникне вътре. Когато стигна отзад, чу гласове, ала после забеляза движещата се синя светлина по щорите в задната стая и разбра, че идват от телевизора. Тъкмо се канеше да прекоси задния двор, когато телефонът му внезапно иззвъня. Бързо бръкна в джоба си и изключи звука, светкавично отстъпи назад по алеята, излезе на отбивката и се затича към улицата. Заслуша се за някакъв звук след себе си, но не чу нищо. Стигна до улицата и се обърна към къщата. Нищо не показваше, че са чули телефона.

Знаеше, че му се е разминало на косъм. Задъхваше се. Опита се да се овладее. Също като при неловко проведения разпит на Даниъл Кочоф, това бе признак, че е започнал да ръждясва. Беше забравил да изключи звука на мобилния си телефон, преди да се приближи до къщата. Тази грешка можеше да провали всичко и дори да го сблъска със следствения обект. Преди три години, преди да напусне полицията, такова нещо никога нямаше да се случи. Спомни си, че Ървинг го бе нарекъл регенерат, който ще се разпадне по шевовете.

В колата провери кой го е търсил и видя, че се е обаждала Киз Райдър. Набра номера й.

— Проверих мобифона си, Хари, и видях, че преди малко си ми звънил. Бях си изключила телефоните. Какво има?

— Нищо особено. Просто се обаждах да видя как върви.

— Горе-долу. Почти приключих с писането. Утре сутрин ще свърша и ще пусна документите по каналния ред.

— Добре.

— Лягам си. Ами ти? Откри ли Робърт Верлорън?

— Още не. Но ти намерих един адрес. Проследих Маки, след като си тръгна от работа. Живее в малка къща край магистралата в Удланд Хилс. Може да има домашен телефон, който да включиш в заповедта за подслушване.

— Чудесно. Дай ми адреса. Няма да е трудно да открия номера. Но не съм сигурна, че искам да следиш заподозрения сам. Това не е разумно, Хари.

— Трябваше да научим адреса му.

Нямаше намерение дай признае фала си. Продиктувай адреса, изчака да го запише и добави:

— Имам и още някои неща. Обадих се на няколко души.

— Свършил си доста работа само за първия си работен ден. Какво откри?

Хари й предаде телефонните разговори, които беше провел, след като тя си бе тръгнала. Райдър не му задаваше въпроси и след като той свърши, настана кратко мълчание.

— Вече знаеш всичко — каза Бош. — Какво мислиш?

— Мисля, че като че ли картината започва да се оформя, Хари.

— И аз си мислех същото. Освен това годината, хиляда деветстотин осемдесет и осма. Възможно е да сме се натъкнали на нещо. Ония задници може би са се опитвали да ни кажат нещо с това „осемдесет и осем“. Проблемът е, че всичко е минало през ОБ. Кой знае къде са сега всички тия материали. Ървинг сигурно ги е унищожил.

— Едва ли. Когато дойде в управлението, новият началник поиска пълен анализ на всичко. Така или иначе, аз не участвах в това, обаче знаех какво става и чух, че много от архивите на ОБ са запазени след разформироването на отдела. Ървинг пратил голяма част от тях в спецархива.

— В спецархива ли? Какво е това, по дяволите?

— Просто архив с ограничен достъп. Трябва ти разрешение от началството. Всичко е в мазето на Паркър Сентър. Главно вътрешни следствия. Политически неща. Опасни. Тая работа с Чатсуърт всъщност не отговаря на изискванията, освен ако не е свързана с нещо друго.

— С какво например?

— Например с човек в управлението или в града.

Последното означаваше влиятелна личност в градската политика.

— Можеш ли да влезеш там и да видиш дали още съществуват някакви материали? Ами твоето приятелче на шестия? Може би той…

— Ще опитам.

— Действай.

— Ами ти? Мислех, че тая вечер ще ходиш да търсиш Робърт Верлорън, а сега научавам, че си следил нашия заподозрян.

— Ходих. Не го намерих.

Разказа й преживяванията си в света на бездомниците, като пропусна срещата си с провалилите се крадци. Този инцидент и фалът с телефона зад къщата на Маки не бяха от нещата, които му се искаше да сподели с нея.

— Добре, Хари. Разбрахме се. Докато пристигнеш утре, би трябвало да съм готова със заповедта. И ще проверя за архива на ОБ.

Бош се поколеба, но после реши да не крие тревогите си. Погледна тъмната улица през прозореца. Чуваше свистенето от недалечната магистрала.

— Внимавай, Киз.

— Какво имаш предвид, Хари?

— Корупция по върховете.

— Искаш да кажеш, че началството бърка в кацата с меда?

— Точно така.

— И какво от това?

— Просто внимавай. Тая история отвсякъде мирише на Ървинг. Не е толкова очевидно, обаче е така.

— Смяташ, че срещата ви не е била случайна, така ли?

— Не вярвам в случайности. Поне не в такива.

Райдър не отговори веднага.

— Добре, Хари, ще внимавам. Обаче няма да стоим със (скръстени ръце, нали? Ще направим каквото трябва.

— Да. До утре.

— Лека нощ, Хари.

Тя затвори. Бош дълго седя неподвижно, преди да за-I върти ключа.