Майкъл Конъли
Хорът на забравените гласове (13)

13

Докато Бош шофираше, Райдър прочете писмото от Дани Кочоф, пратено на родителите след убийството на Беки. Дълго само една страница, то съдържаше главно нежни спомени за тяхната изгубена дъщеря.

— „Мога само да ви кажа следното: ужасно съжалявам, че трябваше да се случи така. Тя вечно ще ми липсва. Ваш Дани“. И толкова.

— Откъде е пощенското клеймо?

Киз обърна плика и го погледна.

— От Мауи, двайсет и девети юли хиляда деветстотин осемдесет и осма.

— Не го е написал веднага.

— Може да му е било тежко. Защо насочваш вниманието си към това, Хари?

— Просто Гарсия и Грийн са разчитали на телефонен разговор, за да приемат алибито му. Нали помниш какво пише в делото? Шефът му казал, че момчето е мило коли в деня на убийството и на другия ден. Нямало време да долети в Лос Анджелис, да убие Беки и да се върне навреме за работа.

— И какво от това?

— Ами, сега научаваме от Мюриъл, че шеф на автомобилната фирма е бил неговият старец. За това не пишеше нищо в делото. Дали Гарсия и Грийн са го знаели? Откъде да знаем, че бащата е бил шеф на фирмата, в която синът е миел коли? Откъде да знаем, че началникът, който е осигурил алиби на момчето, не е бил принуден от бащата?

— И аз се майтапех за командировка до Париж. Сега явно ти се готвиш за пътуване до Мауи.

— Просто не обичам немарливата работа. Така остават много непроверени възможности. Трябва да поговорим с Дани Кочоф и лично да се уверим, че е невинен. Ако това изобщо е възможно след толкова години.

— АвтоТрек, готин.

— Системата може да го открие. Не може да го оневини.

— Даже да опровергаем алибито му, какво искаш да кажеш? Че един шестнайсетгодишен хлапак тайно е дошъл тук от Хаваите, очистил е бившето си гадже и после се е върнал, без никой да го види, така ли?

— Може и да не го е планирал така. И е бил седемнайсетгодишен — Мюриъл каза, че е по-голям от дъщерни.

— А, седемнайсетгодишен — саркастично отвърна тя, като че ли това коренно променяше нещата.

— Когато бях на осемнайсет, получих отпуска от Виетнам и отидох на Хаваите. Нямахме право да идваме на континента оттам. Щом стигнах на Хавай, се преоблякох, купих си цивилен куфар и минах под носа на военната полиция, за да се кача на самолета за Лос Анджелис. Мисля, че и седемнайсетгодишен може да го направи.

— Добре, Хари.

— Виж, искам да кажа само, че това е немарливост. Според следственото дело Грийн и Гарсия са проверили алибито на това момче само с едно телефонно обаждане. Не се споменаваше да са проверявали в автолиниите, а сега вече е Късно. Това ме тормози.

— Разбирам. Но и ти си спомни, че имаме да довършим логическия триъгълник. Лесно можем да свържем Дани с Беки и имаме оръжие, което свързва Беки с Маки. Но какво свързва Дани с Маки?

Бош сви устни. Райдър имаше основание. Само че това не успокояваше съмненията му около Дани Кочоф.

— И после, това писмо — продължи Хари. — Там пише, че момчето съжалява, че е трябвало да се случи така. Че е трябвало — какво значи това?

— Просто израз. Не го приемай като аргумент за подозрение.

— Само се чудя защо се е изразил така.

— Ако още е жив, ще го открием и можеш да го попиташ.

Бяха минали под магистрала 405 и навлизаха в Панорама Сити. Бош прекъсна дискусията за Дани Кочоф и Райдър заговори за Мюриъл Верлорън.

— Тя е останала в миналото.

— Да.

— Жалко. Не са имали причина да пренасят дъщерята по оня склон. Спокойно са можели да убият всички в къщата. И все пак са го направили.

Бош си помисли, че това е доста суров поглед върху нещата, ала не го каза, а попита:

— Кои те?

— Моля?

— Казваш, че те не са имали причина да пренесат момичето горе. Говориш като Бейли Сейбъл.

— Не знам. Просто оня склон… Трудна работа за сам човек. Адски е стръмно.

— Да. И аз си мислех същото. Двама души.

— Твоята идея да подплашиш Маки става все по-добра. Ако е бил там, може да ни отведе при другия — независимо дали това е Кочоф.

Бош зави на юг по Ван Найс Булевард и спря пред стар жилищен блок, който обхващаше цялата площ между двете преки. Вляво от стъклената врата на фоайето имаше надпис „Офис под наем“. Съобщаваше се също, че има свободни апартаменти за месечен и седмичен наем. Детективът угаси мотора.

— Освен за Кочоф, за какво още си мислиш, Хари?

— Искам да поговорим и с другите две приятелки. Ти можеш да поемеш лесбийката. Обаче бащата е най-важен — ако успеем да го намерим.

— Добре, ти поеми бащата, а аз ще поема лесбийката. Може да прескоча до Сан Франциско.

— До Хейуърд. И ако имаш нужда от помощ, познавам там един инспектор, който ще я открие и ще спести на Лос Анджелис командировъчните.

— Наистина хич не си забавен, Хари. И аз имам право на личен живот.

— Началникът знаеше ли за теб?

— Отначало не. После не му пукаше. Бош кимна. Браво на началника.

— Какво още? — попита Райдър.

— Сам Уайс.

— Кой е тоя?

— Жертвата на обира. С чийто пистолет е убито момичето.

— Защо той?

— Тогава не са имали Роланд Маки. Може би си струва да подхвърлим на Уайс това име.

— Добре.

— Мисля, че после трябва да поговорим с Прат.

Двамата едновременно отвориха вратите и слязоха. Докато заобикаляше мерцедеса, Бош усети, че тя го наблюдава изпитателно.

— Защо ме гледаш?

— Има още нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— В теб. Когато над лявата ти вежда се появи тая бръчица, знам, че става нещо.

— Бившата ми жена винаги ми казваше, че от мен не става покерджия.

— Е, какво има?

— Още не знам. Нещо в оная стая.

— В къщата ли? Нейната спалня? Искаш да кажеш, че е зловещо, дето я поддържа в същия вид?

— Не, всъщност това напълно ме устройва. Мисля, че я разбирам. Има нещо друго. Нещо е различно. Ще се сетя и ще ти кажа.

— Добре, Хари, точно в това те бива.

Влязоха в блока. След десет минути се увериха, че Маки се е изнесъл скоро след изтичането на условната му присъда.

Както очакваха, не беше оставил адрес.