Сара Шепард
Безпощадно (9)

8.
Звездите се подреждат

По-късно същия петък Хана и Кейт паркираха на мястото до колата на господин Мерин пред сградата на „Хайд“, стария йезуитски колеж в едно от предградията на няколко километра от Филаделфия. Беше неочаквано топло и хората вървяха по улиците без якета. Няколко момчета играеха на фризби на сухата, жълтеникавозелена поляна, а до часовниковата кула седяха издокарани мацки и пиеха кафе лате. Точно на часа от кулата се разнесоха шест оглушителни звъна. Това бе идеалната вечер за флашмоб.

— Значи групата със сигурност ще дойде? — попита Хана, оглеждайки паркинга. След като господин Мерин съобщи на Кейт за плана, тя предложи да наеме някаква група от колежа „Холис“, наречена „Егплант суперкар“. Очевидно те използваха за превоз някакъв бус с изрисувани пламъци по стените, но Хана не го виждаше никъде.

Кейт завъртя очи.

— Ами да. Питаш ме поне за двайсети път.

— Да не би някой да е изнервен? — изкиска се Наоми от задната седалка.

— Може би някой е осъзнал, че флашмобът е глупава идея — пропя Райли.

— Честно — промърмори Кейт, — когато чух за това, помислих, че Том се шегува.

Райли и Наоми се изпискаха злобно. Клаудия, която се беше свила на допълнителната седалка, се изсмя с дрезгавия си, курвенски смях.

Хана погледна към паркираната до тях кола на баща й с надеждата, че господин Мерин ги е чул, но той бе погълнат от разговор по телефона. Когато Кейт й каза, че е вербувала приятелките си да им помогнат с флашмоба, Хана трябваше да я отреже. Сега, когато Мона Вандерваал, някогашната й най-добра приятелка, беше мъртва и Хана повече не излизаше с Емили, Ариа или Спенсър, тя приемаше много по-остро обидите на Кейт, Наоми и Райли. Сякаш се беше превърнала в загубенячката, която беше в шести клас. Само че по-слаба. И много по-красива.

— Ето ги — каза Кейт и триумфално навири пръст. В паркинга влезе един бус, от който се изсипаха група рошави момчета, натоварени с музикално оборудване. Единият имаше проскубана брада и мазна кожа. Другият беше с издължена глава и изпъкнала брадичка. Останалите също имаха вид на потенциални клиенти на полицията. Хана изсумтя. Не можа ли Кейт да намери някоя по-симпатична група?

Господин Мерин най-после излезе от колата си и забърза към групата.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ни помогнете — каза той, ръкувайки се с момчетата.

— Добре, момичета, да им помогнем да се нагласят — каза Кейт на приятелките си и грабна пачка флаери с надпис „Том Мерин в Сената!“ — Ти се заеми с Туитър, Хана.

Наоми изсумтя.

— Като че ли нещо ще се получи от тая работа — промърмори тя под носа си. Четирите момичета се врътната и поведоха момчетата от групата към подиума, който бе издигнат отляво на часовниковата кула. Хората се отдръпваха почтително от пътя им.

Когато Хана също излезе от колата, господин Мерин я тупна по рамото.

— Готови ли сте?

— Разбира се — отвърна Хана. Тя грабна телефона си и изпрати имейл с текст „Готова съм!“ на Грегъри, студент по компютърни науки последна година в „Хайд“, който твърдеше, че знае как може да прати съобщения в Туитър и на електронната поща на всички от университета. Секунди по-късно Грегъри отвърна, че флашмоб туитът е постнат. Хана го беше измислила предишната вечер: „На подиума става нещо страхотно! Бъдете там или няма да ви бъде!“. Кратко и свежо. Загадъчно, но интригуващо.

— Постнах туит — каза Хана на баща си. — Може би трябва да отидеш до сцената и да чакаш. Аз ще гледам отдолу.

Господин Мерин я целуна по главата.

— Много ти благодаря.

„Не ми благодари все още“ — помисли си неспокойно Хана. Тя тръгна към площада, оглеждайки се. Момчетата продължаваха да играят на фризби. Момичетата се кикотеха над някакво списание, без дори да поглеждат към телефоните си. Ами ако Кейт се окажеше права? Ако нищо не се случеше? Можеше да си го представи: Кейт, злите й дружки и групата стоят на подиума и зяпат празния площад. Баща й гледа разочаровано Хана, изгубил всяка надежда в нея. А утре тя щеше да стане за посмешище на целия „Роузууд дей“ и на всички, участващи в кампанията на баща й.

Малко преди да стигне до подиума, три момичета се появиха на площада с телефони в ръце и се огледаха. Две момчета затвориха рязко учебниците си и също се приближиха със заинтригувани изражения на лицата. Други двама се появиха на скейтбордове. Хана улови откъслечни реплики от разговора им: „Какво става?“, „Видя ли в Туитър?“, „Кой го е постнал?“, „Някой да намери Себастиан. Той сигурно знае“.

Изведнъж настъпи хаос. От стола наизлизаха студенти, други тичаха откъм общежитията, изсипваха се от залите след късните лекции. Под голямото дъбово дърво, покрито с резби, се събраха група момичета, облечени в еднакви блузки на някое от сестринствата. Няколко момчета измъкнаха бири от хартиена торба и насядаха до дъската за обяви за курсове по йога, търсене на съквартиранти и безплатни уроци. Всички гледаха телефоните си и пръстите им мърдаха бързо по клавиатурите. Препращаха туитовете. Питаха какво става. Събираха още хора.

Да!

Кейт се появи иззад сцената. Когато видя събраната тълпа, тя стисна ядосано устни. Хана й помаха триумфиращо с пръсти и изпрати есемес на баща си, че може да пусне хората си из тълпата с формулярите за регистрация на гласоподаватели и предизборни флаери. Няколко минути по-късно бандата засвири. И слава Богу, че въпреки грозния им външен вид, момчетата бяха доста добри и всички започнаха да се поклащат в ритъма им. Във въздуха се издигна зелен банер, който рекламираше кампанията на господин Мерин. Когато „Егплант суперкар“ — те определено се нуждаеха от друго име — завърши песента, вокалистът им изрева в микрофона:

— Да поздравим Том Мерин!

Господин Мерин излезе на подиума и махна с ръка, а тълпата наистина го приветства с викове.

Хана се потопи в атмосферата. Може би това щеше да спечели изборите за баща й. Може би Хана има бъдеше в кампанийния мениджмънт. Тя си се представи на корицата на „Венити феър“ в лъскав костюм на Армани. Как посещава Белия дом. Вози се на „Еър форс едно“, носи големи слънчеви очила „Джаки О“…

— Бандата не е лоша — разнесе се нечий глас.

Хана подскочи. До нея стоеше високо момче с вълниста кестенява коса, тъмни вежди над благите, блестящи кафяви очи и квадратна като на супер героите челюст. Той беше облечен с избеляла синя тениска, на която имаше надпис ХАЙД, тесни дънки и поизтъркани кецове „Спери топ-сайдър“. Освен това беше застанал достатъчно близо, за да помирише одеколона му „Том Форд“, който бе нейният абсолютен фаворит. Момчето някак си й изглеждаше познато, но не беше сигурна защо. Може би го е сънувала. Определено беше готин.

— Знаеш ли как се казват? — попита момчето, без да сваля очи от Хана.

— Ами „Егплант суперкар“ — отвърна тя, несъзнателно завивайки кичур от кестенявата си коса около пръста си. Слава Богу, че наскоро беше освежила цвета й във фризьорския салон в мола „Кинг Джеймс“.

— Харесват ми. — Момчето пъхна ръце в джобовете си. — В „Хайд“ обикновено няма такива яки неща. Дори мисля, че бяхме избрани за Най-скучния университет в няколко списания.

Хана си пое дъх и се накани да му каже, че би трябвало да благодари на нея за организирането на концерта, но внезапно между тях се врязаха три едри момчета с бири в ръце. След като преминаха, момчето отново си проправи път до Хана.

— Не ти ли се струва, че вокалистът прилича точно на Бърт от „Улица Сезам“? — попита той, сочейки момчето с дългата глава. То беше прегърнало микрофона така, сякаш бе влюбено в него.

— Абсолютно — изкиска се Хана. — И аз си го мислех същото.

— Разбира се, точно аз не би трябвало да казвам такива неща — рече смутено момчето. — Докато бях малък ми викаха Хари Потър.

— Наистина ли? — Хана вирна глава и го огледа внимателно. Той беше висок, но не прекалено, а крайниците му бяха дълги, без да са твърде кльощави. — Не виждам особена прилика.

— Тогава носех очила с телени рамки. Сам си ги избрах в оптиката. Човек би си помислил, че майка ми ще прояви здрав разум, но тя всъщност даже ме подтикна да си ги взема.

Хана се засмя.

— Когато аз носех очила, бях си избрала пластмасови рамки на цветчета и розови стъкла. Изглеждах като болна от нещо. Снимката ми от трети клас е ужасна.

— Не ме карай да започвам с училищните снимки. — Момчето потрепна. — На снимката ми от пети клас носех зъбни скоби с черни гумени ленти. Изглеждах така, сякаш от устата ми тече катран.

— А моите бяха в розово и зелено. Кошмар. — Думите се лееха от устата на Хана преди да успее да се спре, а откровеността й изненада самата нея. Тя никога не признаваше доброволно каква смотанячка е била някога, особено пред някой толкова сладък. Но в това момче имаше нещо топло и подканящо, което всъщност правеше оплакванията забавни.

Той се изпъна и я погледна предизвикателно.

— Добре, аз бях твърде кльощав като малък. С хлътнали гърди, винаги ме избираха последен в отборите по физическо. Да видим дали ще можеш да надминеш това.

— Аз бях пълна. — Хана се засмя нарочно. — Дебела, всъщност. В сравнение с приятелките ми изглеждах като животно. Дори веднъж татко ме нарече „прасчо“ — все едно е казал нещо смешно. — Тя затвори очи.

— А мен ме наричаха плашило. Анорексик. Изрод.

— И какво? Аз бях Слончето Нели. Хана Дебелана. — Жегна я обида. Всъщност Тяхната Али й беше измислила тия прякори, докато бяха приятелки.

Момчето протегна ръка и докосна китката й. Усещането бе наелектризиращо.

— Обзалагам се, че вече никой не те смята за смотанячка, а?

Тя преглътна тежко и го погледна.

— Нито пък теб.

Тълпата отново се размърда, като този път ги тласна един към друг. Хана залитна настрани и момчето плъзна ръка през кръста й. Когато околните се залюляха за пореден път, двамата не се разделиха. Хана вдъхна аромата му и сърцето й се качи в гърлото. Той облегна брадичка на главата й. Хълбокът му се притисна към кръста й. Тя усещаше гладките му твърди гърди под тениската. Нещо дълбоко в нея запърха и я заля вълна от топлина. Когато той се наведе да я целуне, тя беше поразена. Но целувката беше толкова хубава, толкова на място, че не можа да не му отвърне.

После двамата се откъснаха един от друг и се погледнаха в очите. Момчето изглеждаше също толкова шокирано. Той се прокашля.

— Искаш ли…

— Мисля, че трябва… — каза едновременно с него Хана.

Двамата спряха и избухнаха в смях. Той я хвана за ръката и я поведе през тълпата, докато не се озоваха в една тъмна алея между университетската сграда и едно интернет кафе, наречено „Мрежата“. Те тръгнаха по нея, хванати за ръце, препъвайки се в празни кашони и захвърлени кутийки от кола и бира. Момчето спря, притисна Хана към стената и започна да я целува трескаво. Хана отвръщаше на целувките му, вкусваше леко солената му кожа, докосваше стегнатите мускули на ръцете му, заравяше ръце под тениската му. Никога досега не се беше чувствала толкова запленена.

Най-накрая двамата се откъснаха един от друг, дишайки тежко.

— Леле — прошепна момчето, останало без дъх. — Това е… лудост.

— Знам — отвърна Хана.

Той я хвана за ръцете.

— Как се казваш?

— Хана.

— Аз съм Лиъм — рече той.

— Това е най-красивото име, което съм чувала — промърмори тя отнесено, без дори да осъзнава какво изрича. Не знаеше какво прави тялото й. Баща й беше излязъл на сцената и изнасяше реч за гласуването и промяната към по-добро и всякакви подобни оптимистични политически обещания. Хана знаеше, че трябва да е там, да бъде добрият кампаниен стратег, но не можеше да се откъсне от прегръдката на Лиъм. Тя искаше да остане до края на живота си в затънтената алея заедно с него.