Сара Шепард
Не питай, не казвай (1)

Някои приятелства остават вечни

Познавате ли човек, който има девет живота? Като онзи смелчак, който миналото лято си счупи седем кости, но някак си успя да вкара най-много голове за отбора си по лакрос. Или като онази двулична кучка, която седи до вас в часа по геометрия — макар да преписва на контролните и да прецаква приятелките си, тя никога не пада по гръб. Мяу.

Връзките също могат да имат девет живота — какво ще кажете за онова ви гадже, с което непрекъснато се карахте и се събирахте цели две години? Или за тъй наречената ви най-добра приятелка, която непрекъснато ви погаждаше номера, а вие винаги й прощавахте? Никога не сте й обръщали окончателно гръб, нали? Макар по-добре да го бяхте направили.

Четири красиви момичета от Роузууд се изправиха лице в лице с една стара приятелка-враг, която смятаха за мъртва — погълната от пламъците. Но досега би трябвало да са разбрали, че нищо в Роузууд не свършва окончателно. Всъщност някои отдавна изгубени приятелчета продължават да живеят, за да получат точно онова, което искат.

Отмъщение.

* * *

— Последната, която скочи, плаща вечерята! — Спенсър Хейстингс затегна връзките на банския си и изтича към ръба на скалата, под която се плискаше най-красивият тюркоазнозелен океан, който беше виждала. А тя беше виждала много, защото семейство Хейстингс бяха посетили буквално всеки един от карибските острови, включително малките, до които се стигаше само с частни самолети.

— Зад теб съм! — извика Ариа Монтгомъри, изрита от краката си хавайските чехлички и бързо зави дългата си, синьо-черна коса на кок. Не си направи труда да свали гривните от ръцете си или обеците, които подрънкваха на ушите й.

— Дайте път! — Хана Мерин прокара ръце по тесния си ханш — дано все още да беше тесен, след огромното плато с пържени миди, което беше опустошила при посрещането им в Ямайка.

Емили Фийлдс просна тениската си върху един голям плосък камък и тръгна след тях. Когато застана на ръба и погледна надолу, главата й се замая. Тя отстъпи назад и притисна ръка към устата си, докато световъртежът не отмина.

Момичетата скочиха от скалата и цопнаха в топлата тропическа вода едновременно. Те изскочиха на повърхността, разхилиха се — всички бяха победили и загубили! — и впериха погледи в „Скалите“, курортното селище, което се намираше високо над главите им. Розовата хоросанова сграда, в която се намираха стаите, студиото за йога, клубът по танци и спа салонът, се издигаше към облаците. Гостите на хотела или мързелуваха, излегнати в шезлонги на балконите си, или сърбаха коктейли на терасовидния покрив. Полюляваха се палмови дървета и се дочуваше чуруликането на островните птици. Отнякъде съвсем тихо се носеше интерпретация на парчето на Боб Марли „Песен за избавление“, изпълнявана на тенекиен барабан.

— Истински рай — прошепна Спенсър. Останалите измърмориха утвърдително.

Това беше идеалното място за почивка, съвсем различно от Роузууд, Пенсилвания, където живееха четирите момичета. Вярно, че филаделфийското предградие беше красиво като пощенска картичка и блестеше с гъстите си вековни гори, скъпи къщи, идилични пътечки, старинни хамбари и имения от седемнайсети век, но след всичко, което се беше случило няколко месеца по-рано, момичетата предпочетоха да сменят пейзажа. Искаха да забравят, че Алисън Дилорентис, момичето, на което толкова се възхищаваха и толкова обичаха, което беше модел за подражание на всички, едва не ги уби.

Но да забравят беше невъзможно, разбира се. Въпреки че оттогава бяха минали два месеца, спомените все още витаеха в главите им, призрачни сънища обсебваха нощите им. Алисън отново ги хващаше за ръцете и казваше на всяка една от тях, че не е близначката й Кортни, както твърдяха родителите им, а е най-добрата им приятелка, която се е върнала от отвъдното. Отново ги канеше в семейната вила край езерото Поконос с твърдението, че това ще е идеалното място за повторното им събиране. Отново си спомняха как малко след пристигането им Али ги отведе в спалнята на втория етаж и ги помоли да й позволят да ги хипнотизира, също както в онази нощ в седми клас, когато изчезна. Как затръшна вратата, заключи я отвън и пъхна под нея бележка, в която разкриваше точно коя е… и коя не е.

Името й наистина беше Али. Но се оказа, че те всъщност никога не са били приятелки с истинската Али. Момичето, което написа бележката в къщата край езерото, не беше същото момиче, което извади Спенсър, Ариа, Емили и Хана от дълбините на невзрачността на благотворителния бал в началото на шести клас. Нито бе момичето, с което си бяха разменяли дрехи и клюки, с което се бяха конкурирали и което следваха със сляпо обожание в продължение на година и половина. През цялото време с тях бе Кортни, представяща се за Али, която бе откраднала живота й малко след започването на шести клас. Тази Али, истинската Али, беше една непозната. Момичето, което ги мразеше с всяка фибра в тялото си. Момичето, което беше А., злият изпращач на есемеси, който беше убил Иън Томас, беше подпалил гората зад къщата на Спенсър, беше вкарал момичетата в затвора, беше убил Джена Кавана заради това, че знаеше твърде много, и беше убил близначката си Кортни — тяхната Али — в онази съдбовна нощ в края на седми клас, по време на гостуването им у Спенсър. И който им подготвяше още нещо.

Веднага щом момичетата прочетоха последното ужасяващо изречение от писмото, те надушиха дим — истинската Али беше поляла къщата с газ и беше палнала клечка кибрит. Те едва успяха да се измъкнат навреме, но Али нямаше този късмет. Когато къщата избухна, тя все още беше вътре.

А дали наистина беше така? Носеха се слухове, че е жива. Цялата история беше излязла наяве, включително размяната на близначките, и макар тя да бе хладнокръвна убийца, някои хора продължаваха да се възхищават на истинската Али. Получаваха се сигнали, че Али била забелязвана в Денвър или Минеаполис, или Палм Спрингс. Но момичетата се опитваха да не мислят за това. Животът им трябваше да продължи. Вече нямаше от какво да се страхуват.

Върху надвисналата скала се появиха две фигури. Единият беше Ноъл Кан, гаджето на Ариа; другият бе Майк Монтгомъри, неин брат и приятел на Хана. Момичетата заплуваха към изсечените в камъка стъпала.

Ноъл загърна Ариа в голяма пухкава хавлия, върху която с червен конец бе избродиран надпис „Скалите, Негрил, Ямайка“.

— Много си секси с този бански.

— Да бе, да. — Ариа наведе глава и огледа бледите си крака. Определено не беше толкова секси, колкото русокосата богиня от плажа, която по цял ден мажеше дългите си ръце и крака с олио за почерняване. Дали не беше зърнала днес Ноъл да я оглежда, или това беше просто продукт на параноичната й ревност?

— Сериозно говоря. — Ноъл я щипна по дупето. — Обещала си ми да се къпем голи през тази почивка. А като отидем в Исландия, искам да се топнем голи в онези геотермални езера.

Ариа се изчерви.

Ноъл я смушка с лакът.

— С нетърпение очакваш да идем, нали?

— Разбира се! — Ноъл беше изненадал Ариа с билети за нея, него, Хана и Майк; четиримата щяха да пътуват заедно до Исландия на разноски на свръхбогатото семейство Кан. Ариа просто нямаше как да откаже — след като Али, тяхната Али, беше изчезнала, тя беше прекарала три идилични години в Исландия. Но някъде дълбоко в себе си тя изпитваше странна неохота, зловещо предчувствие, че не трябва да ходи. Не беше сигурна защо.

След като момичетата облякоха плажните си рокли, саронги и, в случая на Емили, с няколко номера по-голяма тениска „Ърбан Аутфитърс“ с думите MERCI BEAUCOUP^[1], щамповани отпред, Ноъл и Майк ги поведоха към тропическия ресторант на покрива на хотела. Край бара се бяха струпали множество други младежи, дошли също на почивка, флиртуваха и пиеха текила на екс. В ъгъла се кискаха група момичета, облечени с къси роклички и обувки на високи токчета. Високи, загорели момчета с летни шорти и прилепнали потници, обули на босо маратонки „Пума“, надигаха бири и обсъждаха спортни теми. Въздухът беше наелектризиран от обещанията за късни срещи, пиянски спомени и нощно къпане в басейна на хотела.

Във въздуха пулсираше и още нещо, което четирите момичета усетиха веднага. Освен възбудата, разбира се… там се усещаше и намек за опасност. Това бе една от онези нощи, в които всичко щеше да бъде чудесно… или ужасно.

Ноъл се изправи.

— Питиета! Какво искаме?

— „Ред страйп“ — отвърна Хана. Спенсър и Ариа кимнаха утвърдително.

— Емили? — обърна се Ноъл към нея.

— За мен безалкохолна бира — каза Емили.

Спенсър я прегърна през рамо.

— Добре ли си? — Емили не си падаше особено по купоните, но беше наистина странно, че дори по време на почивката не си позволяваше да се отпусне.

Емили притисна длан към устата си. После се надигна тромаво от мястото си и тръгна към малката тоалетна в ъгъла.

— Просто трябва да…

Всички я проследиха с погледи как лавира между двойките на дансинга и бързо се шмугва зад розовата врата. Майк присви очи.

— Това да не е отмъщението на Монтесума?

— Не знам… — отвърна Ариа. Те всички внимаваха да не пият вода от чешмата, но след пожара Емили като че ли не беше на себе си. Тя беше влюбена в Али. Сърцето й беше разбито, когато най-добрата й приятелка и дългогодишен обект на чувствата й се завърна, а това, че се беше опитала да я убие, сигурно напълно я беше съсипало.

Телефонът на Хана изжужа, нарушавайки мълчанието им. Тя го извади от плажната си чанта и изпъшка.

— Вече е официално. Баща ми се кандидатира за сенатор. Онзи глупак от предизборния му щаб ме пита дали може да се срещнем, след като се прибера.

— Наистина ли? — Ариа преметна ръката си през раменете на приятелката си. — Хана, това е страхотно!

— Ако спечели, ти ще бъдеш Първата дъщеря! — рече Спенсър. — Ще те има на кориците на всички списания!

Майк придърпа стола си към нея.

— Мога ли да бъда личния ти агент от тайните служби?

Хана загреба цяла шепа чипс от купата на масата и го натъпка в устата си.

— Няма да бъда Първата дъщеря. Кейт ще бъде. — Сега доведената му дъщеря и новата съпруга бяха истинското му семейство. Хана и майка й бяха отхвърлени.

Ариа я плесна игриво по ръката и гривните й зазвъняха.

— Ти си по-добра от нея и го знаеш много добре.

Хана завъртя презрително очи, макар да беше благодарна на Ариа, че се опитва да я разведри. Това бе едно от хубавите неща, които бяха произлезли от бедствието Али: те четирите отново бяха най-добри приятелки. Връзката им бе по-силна отвсякога. Бяха се заклели да останат приятелки завинаги. Вече нищо нямаше да застане между тях.

Ноъл се върна с питиетата. Всички грабнаха чашите си, чукнаха се и казаха: „Еха, мон!“ с фалшив ямайски акцент. Емили се върна от тоалетната, все още пребледняла, но когато отпи от бирата си, се усмихна весело.

След вечеря Ноъл и Майк отидоха при масата за въздушен хокей и започнаха да играят. Диджеят усили музиката и от тонколоните гръмна песен на Алиша Кийс. Няколко души започнаха да се кривят на дансинга. Едно момче с вълниста кестенява коса и пухкаво телосложение улови погледа на Спенсър и й махна с ръка да се присъедини към него.

Ариа я смушка с лакът.

— Давай, Спенс!

Спенсър извърна глава и се изчерви.

— Ох, противен е!

— Според мен е идеалното лекарство за Андрю — обади се Хана. Андрю Кембъл, приятелят на Спенсър, беше скъсал с нея месец по-рано; очевидно проблемите на Спенсър с Али и А. му бяха дошли „в повече“. Бъзльо.

Спенсър отново погледна момчето на дансинга. Не можеше да не признае, че е сладък. След това забеляза емблемата на фланелката му. „Екип Принстън“. Университетът беше на първо място в списъка й.

Хана също забеляза емблемата и очите й светнаха.

— Спенс! Това е знак! Може да се окажете в едно и също общежитие!

Спенсър отвърна поглед.

— Като че ли ще ме приемат.

Момичетата се спогледаха изненадано.

— Разбира се, че ще те приемат — каза тихо Емили.

Спенсър взе чашата си и отпи сериозна глътка, пренебрегвайки любопитните им погледи. Истината бе, че през последните няколко месеца беше позанемарила училището — не беше ли напълно нормално, след като тъй наречената им „най-добра приятелка“ се опита да ги убие? Когато за последен път беше проверила точките си, тя се беше сринала до двайсет и седмо място. Никой с подобен успех не влизаше в „Айви лигата“^[2].

— Предпочитам да остана с вас, мацки — рече Спенсър. Не й се мислеше за училище по време на почивката.

Ариа, Емили и Хана свиха рамене и отново надигнаха чашите си.

— За нас — каза Ариа.

— За приятелството ни — съгласи се Хана.

Всяка от тях се потопи в своята въображаема Дзен градина и за пръв път от месеци никоя не се замисли за ужасното си минало. В съзнанията им не се появиха заплашителни есемеси. Роузууд им изглеждаше като в някоя друга слънчева система.

Диджеят пусна стара песен на Мадона и Спенсър се надигна от стола си.

— Да танцуваме, мацки.

Останалите също се надигнаха, но Емили сграбчи ръката на Спенсър и бързо я дръпна обратно на стола.

— Не мърдай.

— Какво? — погледна я Спенсър. — Защо?

Емили беше вперила ококорените си очи в спираловидната стълба.

— Вижте.

Всички се обърнаха и присвиха очи. На горната площадка се беше появило слабо русокосо момиче с яркожълта плажна рокля. Тя имаше поразително сини очи, розови устни и белег на дясната вежда. Дори от мястото, където седяха, можеха да видят, че по тялото й има и други следи: набръчкана кожа на ръцете й, белези по врата и голите й крака. Но въпреки белезите тя излъчваше красота и самоувереност.

— Какво има? — промърмори Ариа.

— Познаваш ли я? — попита Спенсър.

— Не виждате ли? — прошепна Емили с разтреперан глас. — Не е ли очевидно?

— Какво трябва да видим? — попита разтревожено Ариа.

— Онова момиче. — Емили се обърна към тях с пребледняло лице и безкръвни устни. — Това е… Али.