Мерилин Кей
Днес го имаш, утре го губиш (1)

1

Понякога Емили не беше сигурна дали сънува или има видения. По принцип се случваше рано сутрин, преди да се включи алармата на часовника.

Точно тази понеделник сутрин тя беше почти сигурна, че е будна. Знаеше, че очите й са отворени, защото виждаше раклата, бюрото и библиотеката. На горната лавица беше подредила старата си колекция кукли от цял свят. Бледа слънчева светлина проникваше през муселиновите завеси на прозореца и тя дори виждаше блузата, която беше оставила на таблата на леглото предишния ден.

Същевременно обаче виждаше и още нещо. Нещо, което не можеше да е в стаята. Пред очите й плуваше полупрозрачен образ. Макар и да беше замъглен, тя позна мястото веднага — класната стая на учениците с дарби.

Учителката им, мадам, седеше на бюрото. Съучениците й бяха заели обичайните си места: Кен, Аманда, Трейси, Мартин и другите. Тя дори виждаше себе си… Но… момент, имаше само осем ученици. Някой липсваше.

Беше някак странно — всички се оплакваха от тези часове, някои дори ги мразеха, но рядко отсъстваха. А и в класа имаше само девет ученици и ничие отсъствие не минаваше незабелязано. Кой обаче липсваше във видението й? Джена беше там, виждаше Сара и Чарлс в количката му…

Липсваше Картър. Ясно защо не беше забелязала отсъствието му веднага. Картър никога не говореше и не привличаше внимание към себе си. Затова всички бързо забравяха, че изобщо е в стаята. Обикновено той обаче беше там, поне физически. Това беше странно.

Алармата се включи и класната стая изчезна. Емили седна, протегна ръка към нощното шкафче и я изключи. Образът се беше стопил и тя не беше напълно сигурна дали беше сънувала или бе имала видение. И друг път беше сънувала учениците с дарби. Сънищата обаче бяха почти едни и същи и изпълнени с глупости — Кен се люлееше на полилея, Чарлс танцуваше върху бюрото на мадам. Този път всичко беше толкова реално… Да, сигурно беше имала видение.

И едва ли имаше проблем. Картър може и да се държеше като зомби, но беше човешко същество и можеше да пипне грип или да го заболи стомах като всички останали.

— Емили! Будна ли си?

Гласът на майка й изразяваше раздразнение, сякаш за втори или за трети път питаше едно и също. Беше съвсем възможно — виденията на Емили, дори и най-тривиалните, обсебваха всичките й сетива и може би затова не беше чула майка си по-рано. Или пък наистина беше заспала. Беше й толкова трудно да реши…

— Будна съм — извика тя в отговор. После се измъкна от леглото, излезе от стаята, прекоси коридора и влезе в банята. Докато миеше зъбите си, улови отражението си в огледалото и едва не се задави с пастата за зъби. Защо лицето й беше толкова размазано? Това началото на друго видение ли беше?

Не, просто още не беше сложила контактните си лещи. Направи го, върна се в спалнята и за около двайсет секунди избра какво да облече. Не й отне много време, защото всеки ден ходеше с почти едни и същи дрехи — сменяше само блузите и пуловерите си. Не носеше грим. Доскоро беше с очила, а какъв беше смисълът да се гримираш, когато очилата скриват половината ти лице? Вече беше с лещи и лицето й беше открито, но не си беше купила гримове. Гримирането изискваше концентрация. Емили често се отнасяше и вероятно щеше да сложи червило и на клепачите си.

Когато се огледа в огледалото, нямаше никакви изненади. Всъщност беше виждала свои снимки като малка и знаеше, че почти не се беше променила. На снимките от първи клас се виждаше същото кръгло лице, същият дълъг, прав нос и същите пълни устни. Носеше дългата си права коса по един и същи начин.

Зачуди се дали и като възрастна щеше да изглежда така. Както обикновено обаче, когато искаше да види бъдещето, не се получаваше нищо.

— Емили! Ще закъснееш!

— Идвам! — извика Емили и се спусна по коридора към кухнята. Майка й беше извадила различни зърнени закуски на малката кухненска маса и Емили си сипа.

— Добре ли спа? — попита майка й. Тя задаваше един и същи въпрос всеки ден. Обикновено Емили автоматично отговаряше „Да“. Този път обаче още мислеше за смущаващото преживяване преди малко и погледна майка си замислено.

— Мамо, случвало ли ти се е да мислиш, че си будна, а да се окаже, че спиш? Или обратното?

Майка й я изгледа строго.

— Пак ли имаш видения?

„Винаги съм имала видения“, искаше да отговори Емили, но знаеше, че така само щеше да разстрои майка си. Тя не обичаше да говорят за дарбата й. Понякога Емили повдигаше въпроса и продължаваше да се надява, че един ден майка й ще я изслуша. Изражението на майка й й подсказа, че моментът не е подходящ и Емили дори не отговори на въпроса.

— Има ли портокалов сок? — попита тя вместо това.

Майка й очевидно с облекчение прие смяната на темата.

— Разбира се, в хладилника е. Има и гроздов сок… Купих го на промоция от супермаркета.

Майка й постоянно търсеше стоки на промоции. Имаше добра работа като офисмениджър в една компания, но след смъртта на бащата на Емили, само тя изкарваше пари.

Още две деца от училището на Емили имаха по един родител. Тя никога не беше говорила с тях, но сигурно и те бяха тъжни като нея. Едва ли обаче някое изпитваше чувство на вина.

— Между другото днес ще закъснея — каза майка й. — Имам час при Тони.

Това беше нормално. Майка й носеше косата си къса и на етажи, и на всеки шест седмици ходеше при фризьора Тони в „Баджит сизърс“. Изведнъж Емили получи видение, което я стресна.

— По-добре не ходи, мамо. Не и днес.

— Защо?

Видението беше шокиращо ясно. Нежните къдрици на майка й бяха заплетен хаос.

— Виждам те. След като си била при него. Може би Тони няма да е в настроение или нещо такова… Не знам… Днес обаче няма да те подстриже добре.

Емили видя как обърканото изражение на майка й се превърна в раздразнение и нямаше нужда да надниква в бъдещето, за да разбере, че проблемът не беше във фризьора Тони.

— Емили, престани веднага! Говориш пълни глупости.

Нямаше смисъл да спори с нея, но не успя да се въздържи:

— Мамо, ако виденията ми са глупости, защо ме включиха в клас за ученици със специални способности?

Майка й стисна устни.

— Сега не искам да говорим за това, Емили. Тръгваме след две минути.

Тя излезе от кухнята. Емили довърши закуската си и отиде да вземе нещата си за училище. Не се сърдеше на майка си, че не разбираше дарбата й. Как да й се сърди, щом самата Емили не я разбираше? Докато минаваше през дневната, тя се спря да погледне снимката в рамка на стената. Правеше го винаги, когато мислеше за така наречената си дарба, но така и не беше получила отговор на въпросите си. Само изникваха нови.

Снимката беше правена преди осем години, но майка й изглеждаше много по-млада. Може би защото се усмихваше не само с устни, а и с очи — Емили рядко я виждаше да се усмихва така. Майка й беше поставила ръка на рамото на петгодишната Емили. От другата й страна стоеше баща й.

Където и да застанеше, Емили имаше чувството, че баща й я следи с поглед. Понякога решаваше, че я гледа разочаровано, сякаш й напомняше, че е могла да спаси живота му.

В някои моменти й се искаше споменът да не беше толкова ясен. Това първото й видение ли беше? Тя не знаеше, но пък това беше първото, оказало сериозно влияние върху живота й. Беше се случило в един съвсем обикновен ден.

Споменът беше толкова ясен, сякаш се беше случило вчера. Майка й решеше косата на Емили и я приготвяше за детската градина. Баща й слагаше някакви документи в куфарчето си.

Образът просто се беше появил в съзнанието й, като видението тази сутрин. Видя как баща й излезе през вратата и тръгна към колата си, паркирана от другата страна на улицата. Той слезе на платното, без да се огледа на двете страни. Една кола изскочи с бясна скорост от завоя. И го удари.

Искаше й се да му каже за ужасното си видение, но той вече тръгваше към вратата. Знаеше, че трябва само да извика: „Чакай, татко. Трябва да ти кажа нещо“, но не го направи. Дори и днес не знаеше защо си беше замълчала. От страх, че ще й се изсмее?

Този въпрос вече нямаше значение. Баща й беше убит от движеща се с бясна скорост кола и беше станало точно както във видението й. Може би… може би ако му беше казала, той щеше да внимава повече, когато пресичаше улицата. Ако беше спрял да я изслуша, може би колата щеше да профучи, преди той да излезе. Поне майка й не я обвиняваше за смъртта му — тя не вярваше, че Емили вижда бъдещето. Емили обаче чувстваше вина.

Сега, когато получаваше видения и те можеха да окажат влияние върху живота на някой човек, тя му казваше. Хората обаче не оценяваха жеста и обикновено не й вярваха. Разбираше ги. Понякога виденията й грешаха. Е, по-скоро бяха неточни, невинаги бяха… ясни. Както когато каза на Тери Бойд от часовете по английски, че ще падне от гредата на състезанието по лека атлетика. Само че Тери не падна… не и тогава. Падна на състезанието следващия уикенд. После Тери обвини Емили и й каза, че тя й е втълпила мисълта за падане.

— Готова ли си? — попита майка й.

Емили взе раницата си и излезе след майка си. Докато майка й заключваше вратата, тя получи още едно видение. Това вече беше странно. Понякога нямаше видения в продължение на дни, а сега й се струпаха десетина само за една сутрин.

— Мамо, забравих нещо. Сега идвам — без да обръща внимание на майка си, тя се втурна по коридора в стаята си. Намери в библиотеката книгата, която й трябваше, пъхна я в раницата си и забърза обратно към колата.

— Какво забрави? — попита майка й.

— Една книга, която трябва да дам на Джена — отвърна Емили.

Това беше истина, само дето не каза как е разбрала, че на Джена ще й е нужна книгата.

Петте минути до гимназия „Медоубрук“ минаха без видения, но образът на учениците с дарба и липсващия Картър още се въртеше в главата й. Когато пристигна в училище, Емили се замисли дали да не намери мадам и да й каже. Мадам обаче я учеше да не прибързва. Първо да обмисли виденията си и да ги разгледа, преди да си вади заключения. Не беше сигурна дали това беше правилно — тя виждаше, каквото виждаше и то нямаше да се промени, колкото и да мислеше за него. Мадам обаче беше на друго мнение и Емили реши да изчака до часа за деца с дарби. Може би щеше да получи друго, по-ясно видение.

До обяд нямаше други видения. Тя сложи подноса си на масата до Трейси и седна срещу Джена. Джена се опитваше да накара Трейси да използва дарбата си.

— Госпожа Станфорд винаги копира тестовете през четвъртия час, а ти тогава имаш самоподготовка и няма да изпуснеш нищо. Просто влез в учителската стая и погледни теста, преди да го е копирала. Няма нужда да помниш всичко. Искам само да знам каква ще е темата на есето.

Очевидно спореха от известно време. Трейси изморено поклати глава.

— Това е измама, Джена. Не мога да ти помогна.

— Напротив, можеш — настоя Джена и присви гримираните си в черно очи. — Но няма да го направиш.

— Всъщност, права си — отвърна Трейси. — Не мога да ставам невидима, когато поискам.

— Но ставаш все по-добра — изтъкна Емили.

— Да, но не е никак лесно. Помните ли защо започнах да изчезвам? Защото никой не ме забелязваше. Ако направех опит да кажа нещо на някого, той не ме чуваше. Ако вдигнех ръка в час, учителят не ме виждаше. Дори и собствените ми родители не ми обръщаха внимание. Чувствах се невидима, затова и бях станала невидима.

Джена я погледна с насмешка.

— Вече обаче не се чувстваш невидима, нали? Как тогава все още успяваш да изчезваш?

— Като си припомням как се чувствах преди. Адски е депресиращо и не обичам да го правя. Ако се чувствам самоуверена или силна, или съм в добро настроение, ми е наистина много трудно.

На Емили й стана приятно, че и другите невинаги можеха да разчитат на дарбите си. Трейси не можеше да изчезне просто с едно щракване на пръсти. А Джена, която четеше мисли, не можеше да влиза в съзнанието на абсолютно всички хора. С някои нямаше проблем и те бяха като отворена книга за нея. Не можеше обаче да чете мислите на майка си, на мадам и на Картър, например. А и се оплакваше, че понякога вижда мислите на учениците с дарба, а друг път — не. Съучениците й предпочитаха да не го прави, но Джена си беше Джена и трудно се вслушваше в околните.

— Съжалявам, Джена — продължи Трейси. — Знам, че ме мислиш за педант, но не е хубаво да се мами. Защо не учи за теста както всички останали?

Джена се намръщи.

— Какъв е смисълът да учиш всичко, когато можеш да назубриш само онова, върху което ще те изпитат? — После тя светна. — Хей, хрумна ми нещо! Мога да разпитам госпожа Станфорд за теста. Тя ще се замисли за него и аз ще прочета мислите й!

Емили реши, че идеята не е лоша, но Трейси изрази неодобрение.

— Не е правилно, Джена. И това е измама.

Джена сви рамене.

— Учителите са виновни. Нямаше да се налага да мамя, ако не ни даваха толкова много домашни. За вторник имам есе, днес ще изнасям доклад върху една книга… — тя млъкна и грабна раницата си. После бясно започна да рови в нея.

— Върху коя книга? — попита Трейси.

— „Дневникът на Ан Франк“. Забравила съм я вкъщи — тя пусна раницата и погледна отчаяно момичетата. — Не е за вярване. Прочетох цялата книга, написах доклад и отбелязах пасажите, които исках да прочета на глас. А сега съм забравила да я взема.

Емили протегна ръка към своята раница.

— Изненада! — каза тя и й подаде въпросната книга.

Джена я изтръгна от ръката й.

— Леле! Благодаря ти, Ем.

— Как разбра, че книгата ще й трябва? — попита Трейси Емили.

— Миналия уикенд Джена ми каза, че я чете. Помниш ли, Джена? Каза, че те е разплакала.

— Натъжи ме — поправи я Джена. — Не съм плакала.

Трейси поклати нетърпеливо глава.

— Не, как разбра, че ще забрави да донесе книгата в училище?

— Имах видение — гордо заяви Емили.

— Супер! — възкликна Трейси. — Имала си много точно предчувствие.

Джена не се съгласи.

— Не можеш да си сигурна, че си имала видение.

— Защо? — попита Емили.

— Защото знаеш, че аз винаги забравям по нещо и че днес трябва да изнеса доклад. Взела си книгата, в случай че аз забравя моята. Но не си била сигурна, че ще я забравя.

— Бях сигурна — настоя Емили. — Видях го.

Трейси я подкрепи.

— Емили все по-точно предсказва бъдещето, Джена.

Джена погледна Емили.

— Виж, не казвам, че нямаш дарба. Ти обаче още не знаеш как да я използваш.

Джена често говореше така — откровено, без да се съобразява с чувствата на другите. Емили се опита да не го приема лично, но не можа да се въздържи.

— Значи според теб моята дарба е безполезна.

Трейси беше много по-мила.

— Тя не искаше да каже това, Емили. Да, може и да не успяваш да контролираш дарбата си, но определено имаш напредък — тя погледна Джена, сякаш настояваше Джена да потвърди думите й.

— Да, май ставаш малко по-добра — рече Джена.

Това не беше кой знае какъв комплимент и не накара Емили да се почувства по-добре. Изпита облекчение, когато Трейси смени темата.

— Как са нещата у вас? — обърна се Трейси към Джена.

Джена сви неопределено рамене, но се усмихна и отвърна:

— Горе-долу — тя се стараеше никога да не звучи прекадено оптимистично и в нейната уста „горе-долу“ означаваше буквално „отлично“. Емили си спомни, че Джена живя у Трейси две седмици, докато майка й беше в болница. Сега обаче майка й си беше вкъщи и Джена се беше прибрала. Емили се осмели да й зададе въпрос.

— А майка ти… Тя… — поколеба се Емили. Не знаеше как да се изрази по-деликатно. Почти всички знаеха, че майката на Джена има проблем с алкохола. — Тя добре ли е?

Джена перифразира въпроса по типичния си безцеремонен начин.

— Питаш дали е трезва? Да, засега.

— На бас, че този път ще успее — заяви Трейси.

— Може би — позволи си да каже Джена. Тя прониза Емили с поглед. — Да не си посмяла да правиш предсказания.

— Нямам и намерение — увери я Емили. Тя знаеше, че Джена не искаше да я обиди, но все пак не й стана приятно. Изправи се, преди чувствата да се изпишат на лицето й. — Отивам да си взема вода.

Точно до бутилките с вода имаше кофи, в които учениците хвърляха остатъците от подносите си. Емили видя Сара Милър, друга нейна съученичка, да се върти около една от кофите.

— Какво правиш? — попита я Емили.

Сара вдигна поглед. Сърцевидното й лице изглеждаше нещастно.

— Изгубих си пръстена — изплака тя.

Емили трепна. Самата тя често губеше разни неща и напълно я разбираше.

— Да не си го свалила някъде?

— Едва ли. Нося го постоянно, дори и когато си мия ръцете. Сигурно е паднал, но не знам къде и кога. Сега забелязах, че го няма — и тя докосна безименния пръст на дясната си ръка. Емили забеляза лека вдлъбнатина на мястото, където Сара беше носила пръстена. Впери поглед в нея. Ако се съсредоточеше, може би щеше да получи видение. Понякога се получаваше, понякога не.

Този път извади късмет — погледът й се замъгли и очите й се впериха в нищото. Един образ започна да се прояснява…

— Ще го намериш.

Сара също беше сред учениците с дарба и знаеше за виденията на Емили. За разлика от Джена обаче, тя уважаваше дарбата на Емили. Очите й светнаха.

— Наистина ли? Къде?

— В джоба на палтото си.

Сара сбърчи вежди.

— Знаеш ли, възможно е. Днес бях с палто, но си забравих ръкавиците и държах ръцете си в джобовете. Може да е паднал там.

Емили кимна.

— Видението беше ясно. Пръстенът беше на дъното на джоб на палто.

Сара светна.

— Значи ще го намеря, ако сега отида да го потърся?

Емили се поколеба. Това беше слабото място на виденията й — никога не знаеше кога точно ще се случат. Тя виждаше бъдещето и беше видяла как Тери Бойд падна от гредата, но не и кога щеше да се случи. В този случай обаче…

— Ако е паднал там, трябва да го намериш — отвърна решително тя.

Сара погледна часовника на стената.

— Палтото е в шкафчето ми. Ако побързам, ще успея да го взема, преди да започне часа. Благодаря ти, Емили.

Емили разцъфна в усмивка, когато Сара излезе тичешком от столовата. Усмивката й обаче бързо се стопи — беше забелязала втренчените погледи на момичетата от съседната маса. Трябваше да се научи да мисли, преди да каже нещо. Бритни Телър и Софи Грийн я зяпаха с отворени усти и ококорени очи. Аманда Бийсън, също ученичка с дарба, беше с тях, но изражението й беше съвсем различно. Тя сякаш искаше да убие Емили с поглед.

Бритни проговори първа:

— Емили, нима виждаш бъдещето? Да не си медиум?

Емили не отговори — Аманда се погрижи за това.

— Да, разбира се. Емили е циганка врачка — заяви тя. — Покажи ни кристалната си топка, Емили — и за да подсили сарказма в гласа си, се разкикоти по особено гаден начин. Това тя го умееше изключително добре. Все пак ревностно пазеше репутацията си на едно от най-злобните момичета в гимназия „Медоубрук“.

Бритни и Софи също се разсмяха, имитирайки колкото могат смеха на Аманда. Емили усети как лицето й почервеня. Можеше да контролира цвета на лицето си толкова добре, колкото контролираше виденията си.

Тя тръгна обратно към своята маса, откъдето Джена и Трейси я гледаха съчувствено. Очевидно бяха чули всичко.

— Честно казано — рече Трейси, — Аманда постъпи правилно, като те прикри.

— Знам — отвърна Емили мрачно. — Трябваше ли обаче да говори толкова високо?

— Не я съди прекалено — каза Джена. — Ние знаем, че не е чак толкова гадна. Тя обаче трябва да се грижи за репутацията си, ако иска да се движи с онези момичета.

Това беше вярно, но Емили се чувстваше все така неловко. Тя вече с нетърпение очакваше да влязат в час и благодарността на Сара да я разведри поне малко.

Когато обаче влезе в стая 209, един поглед беше достатъчен, за да разбере, че настроението на Сара не се беше подобрило от срещата им в столовата. Нещастната й съученичка стоеше с лакти на чина и брадичка, подпряна на ръцете й. Нямаше пръстен.

Сара вдигна поглед, когато Емили се приближи към нея.

— Проверих във всички джобове. Не го намерих — не го каза като обвинение, тя беше прекалено добра, за да се държи така, но Емили се опита да се защити.

— Може да е в джоба на друго палто — предположи тя не много уверено.

Сара поклати глава.

— Не съм обличала друго палто наскоро.

— Съжалявам — отвърна Емили.

Сара й се усмихна, сякаш за да я увери, че не я кори, но Емили почувства вина. Тя седна на мястото си и наум отбеляза верните и грешните видения за деня. Беше разбрала, че Джена ще забрави книгата си (макар и Джена да не го приемаше за видение) и тя си даде точка за това. Липсващият пръстен на Сара обаче връщаше резултата на нула. Какви други предсказания беше направила? За прическата на майка си, но нямаше да разбере какво е станало, докато не се прибере вкъщи.

Беше предрекла и още нещо… Разбира се! За Картър Стрийт. Според видението й, днес той трябваше да отсъства. След малко звънецът щеше да бие и тя огледа стаята. Мартин, Джена и Аманда бяха по местата си… Чарлс влезе с количката, след него дойде Трейси, а в последната минута забързано се появи Кен.

Звънецът би. Още не беше замлъкнал, когато мадам влезе и затвори вратата. Емили се зарадва — Картър го нямаше!

Мадам отиде до бюрото си и огледа стаята.

— Къде е Картър? Някой виждал ли го е?

Никой не го беше виждал. Мадам се намръщи.

— Не мога да си спомня някога Картър да е отсъствал — тя погледна едно листче на бюрото си. — Няма го и в списъка на отсъстващите ученици.

— Може би е избягал от час — предположи Мартин.

Мадам не можеше да допусне такова нещо и Емили знаеше защо. Картър беше като робот — правеше, каквото се очакваше от него и каквото му кажеха. Ни повече, ни по-малко. Не говореше, лицето му не изразяваше нищо и според Джена не мислеше за нищо. Все пак той функционираше, поне на физическо ниво, като нормален човек.

Никой не знаеше кой беше и откъде идваше. Бяха го намерили преди година на улица „Картър“ и му бяха дали името на улицата. Засега не беше показал някакво по-специално умение и Емили нямаше представа защо го бяха сложили при учениците с дарби. Може би защото беше различен като тях.

Усети, че мадам се разтревожи и първоначалната й радост, че видението й се беше сбъднало, се стопи. Отсъствието на Картър не беше нещо хубаво и Емили се засрами от реакцията си.

В стаята беше топло и мадам започна да разкопчава палтото си.

— О, щях да забравя — тя пъхна ръка в джоба си. — Това да е на някого?

— Пръстенът ми! — извика Сара. Тя отиде до бюрото да си го вземе. — О, благодаря, мадам. Къде го намерихте?

— На пода — отговори учителката. — Сигурно е паднал от пръста ти и се е търкулнал. По-добре го дай да го стеснят, за да не го изгубиш, Сара.

— Добре — каза Сара и се върна на чина си. Тя не погледна Емили, докато минаваше край нея, но Емили потъна в стола си. Значи пръстенът се появи. Беше познала. Той обаче не беше в джоба на Сара.

Но, чакайте… Какво всъщност беше видяла? Как Сара пъха ръка в джоба си? Не. Само, че пръстенът се намира в джоб. Това също се оказа вярно. Просто не беше в джоба, в който мислеше, че е. В известен смисъл се беше оказала права, но не беше разбрала добре видението.

Това не я накара да се почувства по-добре. Имаше видения. И какво? Не знаеше какво означаваха. Какъв беше смисълът да имаш дарба, ако не я разбираш?

До края на часовете не й се явиха повече видения и настроението й не се подобри. Още повече, че се прибра с необичайно голямо количество домашно.

Поне домашното изискваше пълното й внимание и тя нямаше време да мисли за майка си и за часа й при фризьора. Когато обаче чу вратата да се отваря и майка й извика: „Прибрах се!“, споменът за видението се върна. Емили забърза към дневната.

Майка й тъкмо събличаше палтото си.

— Здрасти, скъпа. Как беше днес?

Когато Емили не отговори веднага, майка й повтори въпроса.

— Ем? Хубав ли беше денят ти?

— Ъмм, да. Хубав беше. Съжалявам. Гледах косата ти.

Майка й побутна добре оформените меки къдрици.

— Харесва ли ти?

Емили кимна.

— Тони се е справил добре.

— Всъщност Тони трябваше спешно да се прибере и ме подстрига Лорън. Какво ще вечеряме? — тя мина покрай Емили и влезе в кухнята.

Емили не можеше да мисли за вечерята — съзнанието й се въртеше около поредното неточно видение, което бе имала. То не се беше сбъднало, защото Тони го нямаше и друг фризьор беше подстригал майка й? Нима следващото ходене при Тони щеше да бъде катастрофално? Или видението не беше истинско?

Почувства се ужасно потисната. Този талант можеше да бъде толкова ценен, толкова полезен. Много хора биха искали да имат нейната дарба и биха могли да направят прекрасни неща с нея.

В нейните непохватни ръце обаче — не, в нейния непохватен мозък — дарбата беше абсолютно безполезна.