Сара Шепард
Око за око (31)

30.
Царевичните ниви са най-опасното място в Роузууд

Емили се беше пъхнала в една малка беседка на верандата на Кингмън хол и кротко наблюдаваше събралите се на бала тийнейджъри. Момичетата с техните рокли на волани в пастелни цветове, момчетата с елегантните им костюми. Но на кого всъщност обръщаше повече внимание? Не беше съвсем сигурна. Тя здраво стисна очи, след което бързо ги отвори и първият човек, когото забеляза, бе Тара Кели, последна година в „Роузууд дей“. Тя имаше яркочервена коса и красива, бледа кожа. Емили скръцна със зъби и отново затвори очи. Когато ги отвори, зърна Ори Кейс, готин футболист. Момче. Ето на.

Но не можеше да не обърне внимание на слабите, фини ръце на Рейчъл Файърстейн. Клоуи Дейвис направи секси, закачлива физиономия на своя кавалер, Чад Някой-си, от която устничките й изглеждаха още по-сладки. Ел Кармайкъл наведе брадичка по нейния си начин. Емили усети нечий парфюм „Майкъл Корс“ и установи, че никога през живота си не е помирисвала нещо толкова вкусно. Освен, може би, бананова дъвка.

Не можеше да е истина. Не можеше!

— Какво правиш?

Тоби стоеше до нея.

— Аз… — заекна Емили.

— Търсих те навсякъде. Добре ли си?

Емили седеше като пън. Тя се беше скрила, умираща от студ, в беседката на балкона. Беше се покрила с шала си като маскировъчно средство и надничаше през дупчиците му, за да се провери дали харесва момчета или момичета. Тя вдигна поглед към Тоби. Искаше й е да може да му разкаже какво се беше случило току-що. С Бен, с Мая, с гледачката на таро.

— Може и да ме намразиш за това, но… имаш ли нещо против да си тръгнем?

Тоби се усмихна.

— Надявах се да ме помолиш за това. — Той я хвана за китките и й помогна да се изправи.

Докато вървяха към изхода, Емили забеляза Спенсър Хейстингс, която стоеше на другия край на дансинга. Тя бе с гръб към нея и Емили се зачуди дали да не отиде да я поздрави. Тогава Тоби я дръпна за ръката и тя реши да не го прави. Спенсър можеше да я пита нещо за А., а в момента тя не беше в настроение да говори за това.

* * *

Когато излязоха от паркинга, Емили свали прозореца. Нощта ухаеше великолепно, на борови иглички и наближаващ дъжд. Луната беше огромна и кръгла, но плътните облаци бяха започнали да я скриват. Навън беше толкова тихо, че Емили можеше да чуе как гумите на колата търкат асфалта.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Тоби.

Емили леко се напрегна.

— Да, добре съм. — Тя го погледна. Беше й казал, че си е купил нов костюм за бала, а сега тя го бе накарала да си тръгне три часа преди края му. — Съжалявам, че ти провалих вечерта.

— А, всичко е наред — сви рамене той.

Емили обърна малката кутийка от „Тифани“, която лежеше в скута й. Беше отмъкнала една от масата, защото реши, че преди да си тръгне, няма да е зле да си прибере и балния подарък.

— Значи нищо не се случи? — попита Тоби. — Толкова си тиха.

Емили издиша с надути бузи. Преди да отговори те преминаха край три ниви с царевица.

— Разговарях с една гледачка на таро.

Тоби се намръщи, недоумявайки.

— Тя ми каза, че тази вечер ще ми се случи нещо. Нещо, което ще промени живота ми. — Емили се опита да се засмее. Тоби отвори уста да каже нещо, но бързо се отказа.

— Това донякъде се сбъдна — рече Емили. — Сблъсках се с онова момче, Бен. Същият, който беше в коридора на басейна и който… нали се сещаш. Както и да е, опита отново… Знам ли, мисля, че се опита да ме нарани.

— Какво?

— Всичко е наред. Добре съм. Той просто… — Брадичката на Емили трепереше. — Не знам. Може би си го заслужих.

— Защо? — Тоби стисна зъби. — Какво направи?

Емили хвана бялата панделка, с която бе привързана кутията. По предния прозорец започнаха да падат дъждовни капки. Тя си пое дълбоко въздух. Наистина ли смяташе да изрече това на глас?

— Двамата с Бен преди излизахме. Докато още бяхме заедно, той ме хвана да се целувам с друг. С едно момиче. Наричаше ме обратна и когато се опитах да му обясня, че не съм, той се опита да ме накара да му го докажа. Да го целуна и… няма значение. Точно това се случваше когато ти се появи в коридора при съблекалните.

Тоби се извъртя към нея в неудобна поза.

Емили погали бялата гардения, която той й бе дал да закичи на роклята си.

— Проблемът е, че аз май съм обратна. Тоест, аз наистина обичах Алисън Дилорентис. Но си мислех, че обичам само Али, а не че съм лесбийка. Сега… сега вече не знам. Може би Бен е прав. Може би съм гей. Може би просто трябва да го приема.

Емили не можеше да повярва, че думите излизаха толкова лесно от устата й. Тя се обърна към Тоби. Устата му бе отпусната спокойно. Тя си помисли, че може би сега е моментът той да си признае, че е бил гаджето на Али. Вместо това той рече тихо:

— Защо толкова се страхуваш да го признаеш?

— Защо ли? — Емили се засмя. Не беше ли очевидно? — Защото аз не искам да бъда… нали се сещаш. Гей. — А след това добави с по-тих глас: — Всички ще ми се присмиват.

Те стигнаха до един изоставен знак стоп на кръстовище. Вместо да намали и да свие, Тоби отби встрани и спря. Емили беше озадачена.

— Какво правиш?

Тоби свали ръцете си от волана и се втренчи в Емили. Толкова дълго, че тя започна да изпитва неудобство. Той изглеждаше разстроен. Тя разтърка врата си, след което се обърна и погледна през прозореца. Пътят бе тих и пуст, до тях се ширеше поредната царевична нива, най-голямата в Роузууд. Сега вече валеше по-силно и понеже Тоби не бе пуснал чистачките, всичко изглеждаше размазано. Внезапно тя усети копнеж да види нещо от цивилизацията. Като например да мине някоя кола. Да се появи някоя къща. Бензиностанция. Нещо. Дали Тоби бе разстроен, защото я е харесвал, а изведнъж тя му се бе разкрила? Дали не беше хомофоб? Ако наистина се осъзнаеше като гей, тя трябваше да има и това предвид. Най-вероятно хората ежедневно щяха да й причиняват болка до края на живота й.

— Това никога не ти се е случвало, нали? — най-накрая попита Тоби. — Да ти се подиграват?

— Н-не… — тя го погледна в очите, като се опитваше да разбере целта на въпроса му. — Така мисля. Е, поне не преди Бен да го направи.

Наблизо падна гръм и тя подскочи. След това забеляза светкавица, която проряза небето на няколко метра пред тях. Тя освети за малко наоколо и Емили видя как Тоби се мръщи и се заигра с едно от копчетата на сакото си.

— Всички, които видях тази вечер, само ме накараха да си припомня колко труден бе животът ми в Роузууд — рече той. — Хората ме мразеха. Но тази вечер всички бяха толкова мили — всички онези, които се скъсваха да ми се подиграват. Повдигаше ми се. Все едно нищо не се беше случило. — Той сбърчи нос. — Не осъзнават ли какви са задници?

— Предполагам, че не — рече Емили, чувствайки се адски неудобно.

Тоби я погледна.

— Видях една от твоите приятелки. Спенсър Хейстингс. — Отново проблесна светкавица и накара Емили да подскочи. Тоби се ухили грозно. — Страхотна групичка бяхте в онези години. Показвахте на всеки къде му е мястото. На мен… На сестра ми…

— Не го правехме нарочно — отговори инстинктивно Емили.

— Напротив, Емили — сви рамене Тоби. — Но защо пък не? Вие бяхте най-популярните момичета в училище. Можехте да си го позволите. — Гласът му тежеше от сарказъм.

Емили се опита да се усмихне, с надеждата, че това е било шега. Само че Тоби не й се усмихна в отговор. Защо разговаряха за това? Не трябваше ли да говорят за хомосексуализма на Емили?

— Съжалявам, ние просто… Бяхме толкова глупави. Правехме онова, което Али искаше от нас. Мислех, че си го преодолял, след като двамата с Али се събрахте на следващата година…

— Какво? — прекъсна я остро Тоби.

Емили се дръпна към прозореца. Гърдите й се повдигаха бързо в пристъпа на адреналин.

— Ти… Не се ли сваляше с Али в седми клас?

Тоби изглеждаше ужасен.

— Беше ми трудно дори да я гледам — тихо каза той. — Дори сега едва изтърпявам да чувам името й. — Той положи длан на челото си и въздъхна тежко. Когато отново се обърна към нея, очите му бяха мрачни. — Особено след… онова, което направи.

Емили се втренчи в него. Отново проблесна светкавица, появи се силен вятър, който разлюля царевицата. Тя наподобяваше ръце, отчаяно протегнати нагоре.

— Какво, какво? — Тя се засмя, надявайки се — молейки се — да не го е разбрала правилно. Щеше й се при следващото отваряне на очите й нощта да се е оправила и всичко да се е върнало в нормалното си русло.

— Мисля, че ме чу — каза Тоби с равен, безизразен глас. — Знам, че сте били приятелки и че си я обичала, но лично аз се радвам, че кучката е мъртва.

Емили почувства как някой изсмуква всичкия кислород от тялото й. Нещо ще ти се случи тази вечер. Нещо, което ще промени живота ти.

Показвахте на всеки къде му е мястото. На мен… На сестра ми…

Сега дори едва издържам да чувам името й. Особено след онова, което направи.

СЛЕД ОНОВА, КОЕТО НАПРАВИ.

Радвам се, че кучката е мъртва.

Тоби е… знаел?

В съзнанието й започна да се оформя пукнатина. Разбира се, че е знаел. Тя бе сигурна в това, по-сигурна от когато и да било в живота си. Емили се чувстваше така, сякаш винаги го е знаела, че е било точно пред очите й, но тя просто се е опитвала да го пренебрегне. Тоби знаеше какво са сторили на Джена, но не А. му беше казал. Знаел го е от дълго време. И сигурно страшно е мразел Али заради това. Сигурно е мразел всички тях, ако е знаел, че те също са участвали.

— О, Господи — прошепна Емили. Тя дръпна ръчката на вратата, прибра полите на роклята си и изскочи от колата. Дъждът веднага я заля, усещаше го като тънички иглички по кожата си. Естествено, че приятелското държание на Тоби беше подозрително. Той просто искаше да съсипе живота на Емили.

— Емили? — Тоби разкопча предпазния колан. — Къде…

След това чу как двигателят забръмча. Тоби караше по пътя към нея, вратата към пасажерското място беше широко отворена. Емили се огледа наляво и надясно, а след това, с надеждата, че се е ориентирала къде е, тя се гмурна в царевичното море, без изобщо да я интересува това, че е станала вир-вода.

— Емили — отново извика Тоби. Но тя продължи да бяга.

Тоби беше убил Али. Тоби беше А.