Жак-Ив Кусто, Фредерик Дюма
Светът на мълчанието (11)

Глава единадесета
Легендата за морски чудовища

Рибарските истории са стари като света. Но в суеверията за морето, които съществуват, и днес имат своя дял и поетите, и мореплавателите. А що се отнася до вестниците, те не пропущат случаи да извадят от време на време на бял свят по някоя небивалица за морски чудовища.

Преди един век се яви водолазът с каска и легендата се обогати с нов драматичен елемент — герой, който не се колебае да слезе в дълбините, за да се бие с неприятеля си. Само че тези кървави схватки са описани от писатели, седнали на сухо — до огъня. Трябва да извиним тромавите водолази, че са подхранвали легендите с мълчанието си. Морските труженици, ровещи се в мръсните дъна на пристанищата и речните устия, така както са затворени в каските си, не могат да кажат дали едно необичайно обтягане на въздушната им тръба е причинено от някой гигантски калмар или от изгнила дъска. А съмнението допуща най-различни тълкувания.

Голият човек, който плува свободно под морето, взема участие в живота на един друг свят и се учи да познава този живот. Самият той може да бъде контролиран от други плувци или от обектива на кинокамерата. С него свършват суеверията. Нека оставим настрана морския змей; нашите най-страшни неприятели остават акулите, октоподите, големите змиорки и мурените, морските котки^[1] и мантите, и най-после баракудите. Срещали сме всички тези животни, с изключение на гигантските калмари, които живеят на дълбочини, недостъпни за гмурците с дихателен апарат. С изключение на акулите, за които ще говорим по-нататък, чудовищата, срещани от нас, общо взето, са напълно безобидни. Едни от тях бяха безразлични към човека, други любопитни. Повечето се плашеха, когато ги доближавахме.

Ще кажете, че нашите наблюдения са направени главно в Средиземно море, в тропическия Атлантик и в Червено море. Възможно е, ще кажете, средиземноморските чудовища да са опитомени, а хищните животни да населяват другите океани. Октоподът е най-оклеветеният от всички.

Октоподът дължи лошата си слава главно на Виктор Юго, който описва в романа си „Морски труженици“ как един октопод се храни с човешко месо:

Нищо не може да се сравни със смайването, причинено от внезапната поява на октопода, медуза, на която служат 8 змии. Човката е животното, което влиза във вашата плът; смукалото сте вие самият, който влизате в животното. Мускулите ви се подуват, фибрите ви се гърчат, кожата се пука под отвратителния товар, кръвта блика и се смесва грозно с лимфата на мекотелото. Животното ви покрива с хиляди гнусни уста, хидрата сраства с човека, човекът се слива с хидрата… Октоподът, о ужас, ви всмуква… Той ви тегли към себе си, в себе си и обвит в лепкава течност, безсилен, вече чувствувате как бавно се преливате в тази страшна торба, която е едно чудовище.

Огромното мнозинство от хората си представят и досега приблизително така мекотелите с 8 пипала. В началото и ние не бяхме изключение от правилото. Но един ден под крайбрежните скали при Каркейран видях как Грог хващаше големи октоподи направо с ръка. Те се увиваха около ръцете му, но нашият другар излезе от водата, без да се вълнува, спокойно обърна наопаки торбичките им и чудовищата паднаха в краката му.

Първата година изпитвахме известно отвращение, когато пипахме лепкавата повърхност на скалите и на животните, но скоро се уверихме, че под водата пръстите ни не са така чувствителни, както над нея. Това ни даде смелост да пипнем за първи път жив октопод. Виждахме много октоподи между камъните, до посейдоновите гори или пък подслонени в някоя стара тенекия. Когато се приближавахме до някой октопод, той най-напред се залепваше за скалата — искаше да си намери опора. След това от страх или от гняв си променяше цвета. Той се мъчеше да се отдалечи, като пълзеше и дори тичаше със своите 8 пипала. Когато го хващахме и се почувствуваше изгубен, октоподът започваше отчаяна борба, за да избяга от четириръкото чудовище — човека. Смукалата му оставят по кожата краткотрайни белези.

Веднъж в Пор Кро Дюма хвана един средно голям октопод. В следния момент го пусна и животното избяга, отскачайки назад. При плуване октоподът пълни торбата си с вода и изхвърля изведнъж течността назад през нещо като тръба. Пипалата му се влекат след него. Той се движи на пресекулки, с умерена бързина. Дюма го остави да се отдалечи, после тръгна след него и го настигна веднага. Този път октоподът ни удостои многократно със своите прочути мастилени залпове. На края на своите сили той прибягна до последното си защитно средство — залепи се неподвижно за дъното и взе в същия миг цвета на околната среда. Диди последва търпеливо своя любимец, без да се трогне от неговите опити за прикритие и заплаха. Той отново протегна ръка към животното. След като употреби всичките си военни хитрости, октоподът направи още един опит за бягство, вдигна се към повърхността, разтвори ветрилообразно пипалата си и се предаде на Дюма. Опитът за дресировка трая дълго, но завърши успешно. За основа му послужиха умората на животното и неговата интелигентност. Дюма го хващаше лекичко, после го пущаше и по такъв начин се мъчеше да му покаже, че нямаше враждебни намерения. Получи се нещо като балет „Октопод и човек“, който аз продължително филмирах. Фигурите на този танц ставаха все по-мудни и накрая Диди започна да играе с октопода като с котенце. Когато изразходвахме нашия запас от въздух, ние върнахме свободата на „чудовището“ и го видяхме как едва-едва отплува към една скала, където се скри.

Мастилото на октопода е щедро разредено от фантазията на журналистите. Тъй като нашите очи са запазени от маската, не мога да кажа дали това мастило е отровно за човешкото око. Във всеки случай то не действува никак на голата кожа и изглежда, че не вреди и на рибите. Установихме, че мастилените залпове не образуват „димна завеса“, чието предназначение е да скрие животното, преследвано от неприятеля. Пигментът не се размива и се разтваря много бавно; той увисва във водата като доста плътна топка, завършваща с нещо като опашка; тази топка е много малка и не може да скрие октопода. Тогава, щом като мастилото не е нито отровно, нито маскировка, за какво служи то? Теодор Русо, който често е наблюдавал октоподите под водата, дава една интересна хипотеза. Всеки мастилен облак прилича горе-долу на октопода, който го отделя след себе си, и по всяка вероятност е предназначен да заблуди преследвача и да го насочи на лъжлива следа; той ще остави октопода и ще преследва мастилената топка.

Близо до Поркрол, на плоското и тинесто дъно попаднахме на едно селище от октоподи. Не можехме да повярваме на очите си. Известно е, а и нашият опит потвърждава това, че октоподите живеят в пукнатините на скалите. Те обичат също и импровизирани жилища, металически тръби или съдове. Но тук ние намерихме странни жилища, построени безспорно от самите октоподи. Една от най-разкошните вили имаше покрив, направен от голям плосък камък, който тежеше най-малко десетина килограма. От едната страна плочата беше издигната на двадесетина сантиметра и се поддържаше от две подпорки: един камък и една червена тухла, донесена кой знае откъде. Във вътрешността тинята беше издълбана на 10–15 см дълбочина. Пред входа имаше защитна стена, направена от всякакви отпадъци: камъчета, парчета от бутилки и гърнета, мидени черупки, брони от криви раци, празни морски таралежи и дори една цъфнала морска хризантема, която играеше ролята на градина. Умело замаскирано дълго пипало се подаваше от един ъгъл на жилището и обвиваше изцяло укреплението. Бухалското око на октопода ни дебнеше в полумрака. Докато се приближавах, пипалото се скъсяваше постепенно и дърпаше всичкия битпазар, както се затваря врата. Накрая той скри напълно домопритежателя. Направих цветни снимки на тази октоподска къща.

И така страшното чудовище на Виктор Юго е не само страхливо животно, което се приспособява с учудваща леснина, но и животно, способно да си служи със сечива, нещо, което предполага сложни условни рефлекси, които не са му били признавани досега. Фактът, че октоподът е събрал материали, необходими за построяването на къща, че е повдигнал тежката плоча и я подпрял с тухла и камък, говори, че той заслужава да бъде повишен в йерархията на разумните животни.

Не сме могли да наблюдаваме любовните прояви на октоподите, но те са интересно описани от Хенри Ли, бивш пазител на аквариума в Брайтон. Той е плутархът на октоподите. Преди 80-тина години Хенри Ли е наблюдавал търпеливо първите уловени и пуснати в аквариум осмоноги. Написал е една много занимателна книжка, озаглавена „Октоподът в действителността и в измислицата“. Понеже неговите читатели са от викторианската епоха, той пише: „В тази книга, предназначена за широката публика, аз мога да кажа само малко неща за оплождането на яйцата на октопода“. След тази благочестива уговорка Ли разказва, каквото е видял: „Когато дойде времето за продължение на рода, едно от пипалата на мъжкия октопод претърпява интересно изменение. То набъбва и по цялата му дължина се появява дълго влакно, подобно на червей, снабдено с две надлъжни редици смукалца, от чийто връх излиза също по едно дълго влакънце. Когато притежателят на този израстък предложи ръката си на дамата октоподка, тя го взема, запазва го и си отива с него. Този особен израстък тогава се откъсва от ръката на ухажора и става подвижно същество, което има свой отделен живот и продължава да съществува известно време, след като е станало притежание на тази, която го получава.“

Любима резиденция на друг род чудовища е едно място, разположено на около 40 метра дълбочина — Ла Сеш дю Сарание, на изток от Поркрол. Дъното там е особено. Човек би казал — пясъчна равнина. Отблизо се вижда, че се касае за пространство, покрито с интересни закръглени топчета от органичен произход, леко оцветени в розово и лилаво. Там има няколко големи камъка, под които живеят бели риби и попчета, но истинските собственици на Ла Сеш са скатовете. Пълчища от морски котки и морски орли образуват големи тъмни петна по светлия каменен килим.

Когато плуваме към тях, те, разтревожени, се отлепват от дъното и се подпират с върха на крилете си, а когато сме съвсем близо, се вдигат двама по двама и избягват. Ако се носим неподвижни в царството им, те остават залепени на дъното и ни наблюдават внимателно, като въртят големите си кръгли очи. Морските котки, чието тяло изглежда по-дебело, са бременни женски. Те раждат малките си живи, и то чак когато са в състояние да се борят за съществуванието си. Да се прониже един скат с харпун не представлява никакъв интерес. Убиването им е лесно и не си струва труда. В началото обаче ние също ги преследвахме с харпун. Спомням си, че при Маньон извлякохме една морска котка на скалите и за наша най-голяма изненада тя роди една дузина малки. Когато Тайе взе едно „новородено“, не по-голямо от 20 сантиметра, за да го хвърли във водата, то му заби в ръката жило, достойно за възрастни морски котки.

Рибарите понякога биват наранявани от морските котки, измъкнати на борда, затова от предпазливост веднага им отсичат опашките. Раните често се инфектират, защото шипът е покрит с отровна слуз.

Скатът не представлява опасност за леководолаза. Доказано е, че той не напада никога човека. Прочутият шип не е нападателно оръжие. Той излиза на сцената само ако животното е изплашено. Шипът е разположен в основата на опашката и представлява само една шеста от дължината ѝ. Случвало се е Дюма да преследва някоя голяма морска котка под водата и да я хваща за края на опашката. Този смел жест е всъщност най-доброто средство за предпазване от случайно убождане. Морската котка се бори, за да се освободи, но не може да ви нарани, докато я държите за опашката. Назъбеният като трион шип е разположен така, че може да реагира на нападение отзад или отгоре. Къпещите се, които случайно настъпят някой заспал скат, биват убодени със силен удар на опашката — защитен рефлекс на изплашеното животно. Това приключение може да има за резултат няколкоседмичен престой в болницата.

Гмурнахме се пред Прайз, около островите на Зеления нос, когато някаква сянка се разстла над нас. Помислих, че по синьото небе на „горния“ свят трябва да има облаци, но Дюма ме повика и посочи нагоре. Точно над нас минаваше една величествена манта, чиито разперени „криле“ достигаха 6–7 метра и затъмняваха светлината на слънцето. Тя беше неподвижна, водата я носеше. Възвитите краища на „крилете“ ѝ излизаха на повърхността. Коремът ѝ беше като бял емайл, толкова бял, колкото гърбът ѝ беше черен. Това свръхестествено видение беше краткотрайно. Даже почти неподвижна, тя плуваше по-бързо от Диди, който я гонеше напразно с най-голяма възможна за него бързина — 4–5 километра в час. Само с един лек удар на перките морският дявол ускори хода си и изчезна в мрака на океана.

Рибарите се боят от мантата. Говори се, че нощем тя обича да подскача високо над вълните и един тон тежест пада във водата със страхотен шум. Тежко и горко на лодката, която би се намерила под чудовището в този момент! Казват, че тези големи черни дяволи душат леководолазите, като се увиват около тях като плащеници, или ги смазват на дъното, като ги притискат с цялата си тежест. Никога не сме гледали сериозно на тези твърдения.

Направихме дисекция на една манта, за да проучим начина му на хранене. Скатът манта няма нито зъби, нито дъвкателни плочки като тези на другите скатове. Устата и хрилните отвори представляват мощна помпа за морска вода, чийто огромен дебит минава през сложна система от филтри. Дребните животни, съдържащи се в морската вода — планктонът — се задържат и отправят към тясната глътка. Противно на морската котка, мантата няма шип на опашката. Животът ѝ зависи изключително от нейната бързина. Тя не е опасна за другиго, освен за планктона.

На остров Брава си играхме с морските костенурки. Понякога е трудно да ги забележим, толкова наподобяват по цвят скалите, където си почиват. Но ние бърже се научихме да откриваме маскировката им. Един ден, когато филмирах Дюма, той се доближи до една костенурка и хвана щита ѝ отзад от двете страни. Смаяното животно размаха краката си, плоски като весла. Диди се хвана здраво за нея, за да не я изпусне. Той я повдигна и заплува бавно към повърхността, но и костенурката гребеше с всички сили и скоро двамата се завъртяха в кръг. Когато тя се успокои, той я пусна. После отново я хвана и получи още няколко ритници. Танцьорите се въртяха, като че танцуваха валс. Когато Диди подари свободата на своя влекач, костенурката не разбра отведнъж това и преди да се загуби в синия декор, повтори сама акробатическите си упражнения, като артистка, която повтаря на бис последния си номер.

В подводните романи мурената е описана като гангстер на дълбочината. Тя е часовой на потъналите съкровища в компанията на октоподите на господа литераторите. Но рибарите имат реални причини да се боят от нея. Когато отчаяно се блъска на дъното на лодката, изпадналата в ярост мурена хапе всичко, което ѝ попадне на зъбите. Опитните рибари ѝ смачкват главата веднага, щом я хвърлят на борда. Най-голям дял от лошата си слава тя дължи на Нерон, който уж бил заповядал да хвърлят роби в басейни, пълни с мурени. Така забавлявал приятелите си със зрелището — изяждането на живи хора. Или няма много истина в тази извратена легенда, или Нерон се е принуждавал да държи непрекъснато гладни своите мурени и по такъв начин е убил у тях желанието да избират менюто си.

Мурената никога не напада човека. Тя прекарва живота си в лабиринти от скали и оттам показва само змийската си глава и шия. Видът ѝ е страшен. Към обикновените защитни средства: бързина при бягането, подражателна окраска, бодли и шипове, рибите могат да добавят и някои оръжия от психологически характер. Така мурената поддържа репутацията си благодарение на своя грозен поглед и на свирепите зъби в широко отворената уста. Когато се доближавахме до нея, очаквахме всеки миг да зафучи като дива котка. Мурените живеят в потъналите параходи. Те подават главите си от стари тръби или от тесни пукнатини и ви гледат настойчиво със злите си очички. Но не се заблуждавайте! Мурените са прозаични като вас, като мене или като вашето куче. Те желаят само да не бъдат обезпокоявани в техния всекидневен живот — като мирни буржоазки, които ревниво пазят имуществото си. Срещу натрапника обаче са готови да воюват с острите си зъби. Един ден Дюма търсеше лангусти в скалите под фара Мараго. Той пъхна ръката си до рамото в една пукнатина и една мурена го ухапа по пръста. Раната се затвори още през нощта, отвори се на другия ден и кърви много, после заздравя без усложнения. Дюма се отнесе към случката като истински спортист: „Мурената не ме е нападнала. Тя ме предупреди да оттегля ръката си и да не влизам отново.“ Нямаше никаква инфекция: ухапването не беше отровно.

По времето, когато бяхме заети с разкопките на древното картагенско пристанище, имахме случай да посетим г. Н. Хелдт, директор на океанографската станция „Саламбо“. Той ни покани на едно от най-грандиозните и страшни зрелища, които човек може да види, на Сидидаудската мадрага. Мадрагата е гигантска мрежа за ловене на рибата тон, позната от векове в Адриатическо и Егейско море и наскоро въведена в Тунис. Това е мрежа с големи бримки, опъната диагонално на брега на дължина 1–2 километра. Мадрагата е отворена към морето и има четири обширни отделения, където се хващат големите риби тон през май и юни, когато си хвърлят хайвера.

Тонът е скитник. Някои зоолози мислят, че тези риби правят далечни пътешествия — от Норвегия до Черно море и до Западна Африка. Международни пътешественици или граждани на само едно море, рибите тон се приближават до брега през сватбения период и плуват на големи стада по крайбрежието, винаги вдясно от сушата. Аристотел, който е бил забележителен океанограф, е заключил, че те са слепи с лявото око, нещо, в което вярват и досега средиземноморските рибари. Не се знае защо тоновете плуват вдясно от сушата през сватбеното си пътешествие. Едно е ясно — този навик е причина за тяхната гибел.

Когато стадото се натъкне на мадрагата, то завива наляво, за да избиколи пречката, и попада право в първата стая. Рибарите араби, които наблюдават с далекоглед от лодката си гигантската мишеловка, затварят вратата веднага щом рибите са влезли. Те вкарват тоновете във втората стая, за да освободят първата за нови пришълци. След това пленниците минават в третата стая. Накрая — в килията на осъдените на смърт, правоъгълната стая от двойна мрежа, назована със зловещата сицилийска дума „карпо“, която значи морга.

Когато пристигнахме в Сиди-Дауд, за да снимаме на цветен филм избиването на рибите, 60 гигантски риби тон и стотици бонити^[2] бяха хлътнали в примката предишната вечер. Наскоро едно знаме се издигна над лодката на съгледвачите. „Раисът“ — церемониал майстор и главен ръководител, получи от сушата сигнал за избиването.

Веднага стотина араби откараха големите си плоскодънни лодки в морето и образуваха широко каре около „моргата“. Раисът стоеше в центъра, прав в една малка лодка. Той даде заповед и церемонията започна. Рибарите нададоха варварски рев, после запяха старинна сицилианска песен, свързана с този езически обред. Лодкарите закачиха бримките със своите куки и задърпаха мрежата в такт с песента.

Марсел Ишак скача от лодка на лодка и филмира сцената, Дюма и аз се гмуркаме в голямата мрежа с нашата камера. Водата е бистра, но мрежата е толкова голяма, че не могат да се видят едновременно противоположните ѝ стени. Едрите риби тон плуват още доста спокойно в сгъстени редици и минават равнодушно край нас. Те се изгубват, после пак се явяват, след като са обиколили своя затвор в посока, обратна на часовниковата стрелка. За да напълнят с вода хрилете си, те отварят и затварят малката си уста. Металическите им тела имат съвършена вретенообразна форма, но са може би малко вдървени, неподвижни. Най-големите тежат близо двеста кила. В сравнение със силата им мрежата прилича на паяжина, която биха разкъсали много лесно, но те дори не се опитват да минат пред нея. Сега, когато плуваме между тях, ние се поставяме несъзнателно на мястото на осъдените на смърт, искаме да ги разбунтуваме, да им покажем как да излязат от този капан. Горе арабите намаляват стените на мрежата и ние виждаме вече нейното дъно. Един голям скат се е заблудил тук и една акула се е удавила, заплетена в бримките. Как ли щяхме да се чувствуваме, ако бяхме хванати в същата примка като тези животни, ако трябваше да споделим съдбата им?

В този затвор, който става все по-тесен, само Дюма и аз знаем ужаса на развръзката, а точно ние ще бъдем пощадени. Срамуваме се, че знаем и че играем нечестно. Обхваща ме желание да извадя ножа си, да разрежа мрежата от горе до долу и да отворя път за масово бягство.

Сега стаята на смъртта е намалена до една трета от първоначалните си размери. Атмосферата става нервна, напрегната. Стадото плува по-бързо и по-бързо, но все още в ред. Едно почти човешко безпокойство личи в очите на животните.

Ние оставаме във водата малко преди лодкарите да издърпат мрежата и да започнат избиването. Никога не съм виждал такова покъртително зрелище като тази тълпа осъдени няколко мига преди екзекуцията. В едно пространство, не по-голямо от обикновена стая, риби тон и бонити се блъскат като обезумели на всички страни. Свършено е с мита за еднооките риби, които плуват винаги вдясно. Забравен е меденият месец. Изплашените риби загубват всякакъв контрол над себе си. Те се втурват към моята камера с бързината на експрес. Когато лентата свършва, излизам от водата, залитайки като пиян.

Песните замлъкват. Всред религиозна тишина раисът сваля шапка и поздравява тези, които ще умрат. Това е сигнал за избиването. Рибарите мятат дългите си канджи в кипналата пяна. Морето почервенява изведнъж. Пет или шест мъже трябва да забият куките в един и същ тон, за да го измъкнат от водата, тръпнещ и вцепенен като голяма механична играчка. Лодките просто потъват под кървавия куп тонове и бонити, които още потреперват конвулсивно. За рибите борбата е свършена. Покритите с кръв рибари се хвърлят в още розовата вода край „моргата“, за да се измият и отпуснат мускулите си. Нервният им смях звучи фалшиво.

Към океанската аристокрация принадлежи повече от всяка друга риба голямата лиса. Недостъпна за мрежи и въдици, тя живее свободно, както и рибата тон, в шеметни дълбочини. Тя благоволява да влезе в допир със земния свят само по края на носовете, по уединените рифове и около потъналите кораби. Дълга, силна, бърза и гъвкава, с тънка златна ивица на сребърната си страна, лисата е истински дух на водата. Понякога сама, по-често на групи, тя излиза от течната бездна, мярва се в света на леководолаза и го поглежда със своето сърнешко око. Тогава всички други риби заприличват на дребни провинциални чиновници. Тя е аристократ космополит, който пътува от Сидон до Херкулесовите стълбове, и присъствието на човека не ѝ прави никакво впечатление.

Виждали сме как силуетът ѝ се очертава на нашето „небе“, описваш величествени кръгове около някоя остра скала, увенчана с пяна. Малките морски лястовици и барбуни се нареждат в стомаха ѝ като сардели в кутия. Докато тонът се хваща на въдица или в мрежа, лисата презира тези нескопосни уловки. Тя умее така ловко да заобикаля въдици и мадраги, че учените и рибарите мислят, че лисата се среща рядко и не достига до големи размери. При гмурканията си обаче ние сме срещали много по-често лиси, отколкото риби тон, и водачите на групите са бивали по-дълги от два метра. На нас лисите винаги ни спомнят дълбоките гмуркания в подножието на скалите преди отлива, на прага на приключението.

Баракудите също не представляват опасност за леководолазите. Чудовищната им челюст, която прилича на челюстта на гигантска щука, е вдъхновение за множество вълшебни подводни приказки. Вярно е може би, че са ухапвани къпещи се, които газят близо до брега, но не знам нито един случай подводен плувец да е бил нападнат от баракуда. Срещали сме големи екземпляри в Червено море и тропическата част на Атлантика. Както щуките, и те дълго стоят неподвижни като големи тояги и се движат на пресекулки. Понякога баракудите се интересуват от вас и имат лошия навик да ви следват равнодушно, но винаги близо до краката ви. Когато се обърнете, те всеки път са до вас, без да проявяват признаци на враждебност, но са обезпокояващи само от присъствието и легендите за тях.

Не мислете все пак, че морската фауна е безопасна за нас. Малките всекидневни опасности имат голямо значение, макар че изглеждат недостойни за внимание. Има едно дребно чудовище, бодливо като магарешки трън, потайно и вездесъщо; говоря за морския таралеж. Това скромно бодлокожо е много обикновено, за да задоволи изискванията на любителите на сензации. Но когато го настъпите в подножието на крайбрежните скали или на входа на някоя пещера, безчислените му бодли проникват в плътта ви и се пречупват там. Измъкването им е трудно, болезнено и с време убожданията се инфектират. По-полезно е да се пазим от морските таралежи, отколкото от баракудите.

Други коварни чудовища са медузите, чиито разнообразни кристални чашки са всъщност плаващи мини. Те са оцветени в синьо, розово, кафяво или жълто. Много медузи са отровни и допирането до тях може да причини сериозен нервен шок. Най-известната и най-опасната медуза е физалията^[3] или „португалски военен кораб“. Появяването ѝ по плажовете е разстроило сезона на много курортисти. Животното плува на повърхността и дългите му отровни влакна се влачат зад него. В Бермудско море се гмурнах под едно толкова плътно стадо от физалии, че беше невъзможно да намеря празно местенце, през което да изляза от водата. На 2–3 метра дълбочина можех да съзерцавам интересен таван от отровни влакна, безчислени гирлянди, увиснали от небето, докъдето погледът ми стигаше.

Двама други коварни неприятели на човека риба са огнените корали и морската коприва, чиито опарвания траят дни наред. Допирът с тях предизвиква алергически^[4] реакции. Някои подводни плувци имат имунитет, други не страдат никак при първия контакт, но вторият причинява силни изриви.

Такива са чудовищата, които сме срещали. Фактът, че нито едно от тях не ни е разкъсало, говори, че те несъмнено не са чели подробните наставления, които са им дали безчислените любители на подморската демонология.