Алекс Флин
Чудовищен (8)

7

Сега ще превъртим лентата бързо напред. Представете си типичен училищен бал с надзорници, които се опитват да ни попречат да го направим направо на дансинга. Всякакъв вид закачки като подготовка за истинското парти, което предстоеше. Но аз продължавах да чувам думите на Кендра, които отекваха в ушите ми: „Ще видиш“. Слоун се държеше дружелюбно и след като бяхме коронясани за принц и принцеса на партито, стана още по-дружелюбна. При някои момичета популярността и възможностите, които вървят ръка за ръка с нея, са нещо като афродизиак. Слоун беше от тях. Докато чакахме да ни сложат короните на сцената, тя се наведе към мен и ми прошепна:

— Майка ми довечера няма да си е вкъщи. — Хвана ръката ми и я сложи на задника си.

— Страхотно — отвърнах аз, отдръпвайки ръката си.

Ще видиш.

Слоун продължи да се притиска все по-близо до мен и аз усещах горещия й дъх в ухото си.

— Отиде на опера… която ще продължи три часа и половина. Сама се обадих в „Метрополитън“^[1], за да попитам. И обикновено след това ходи на вечеря. Няма да се прибере най-малко до един… Имам предвид, ако искаш да се отбиеш у нас… — Ръката й се плъзна надолу по корема ми, приближавайки се все повече до опасната зона. Невероятно! Тя ме опипваше пред цялото училище?

Отдръпнах се леко.

— Разполагам с лимузината само до полунощ.

Брет Дейвис, принцът от миналата година, се приближи към мен с короната в ръце. Аз сведох смирено глава, за да я приема.

— Използвай я мъдро — каза Брет.

— Какви ги дрънкаш? — възмути се Слоун. — Нима не струвам достатъчно, за да вземеш такси? Това ли ми казваш?

Какво означаваше това „Ще видиш“? Слоун и Брет бяха толкова близо, че ми пречеха да дишам. Отвсякъде ме връхлитаха хора и предмети. Не можех да разсъждавам ясно.

— Кайл Кингсбъри, отговори ми.

— Защо просто не се разкараш? — избухнах аз.

И в следващия миг всички в залата като че ли се вкамениха. Времето сякаш беше спряло.

— Копеле! — просъска Слоун.

— Трябва да се прибирам — казах аз. — Искаш ли да останеш, или ще използваш лимузината?

Ще видиш.

— Смяташ просто да си тръгнеш? Да ме изоставиш! — прошепна Слоун толкова силно, че да бъде чута в радиус от десет километра. — Ако си тръгнеш сега, това ще бъде последното нещо, което някога ще направиш. Затова се усмихни и танцувай с мен. Няма да ти позволя да ми съсипеш вечерта, Кайл.

И аз я послушах. Сложих усмивка на лицето си и танцувах с нея. След това я изпратих до дома й, пих водка „Абсолют“ от бара на майка й (За здравето на „абсолютните принц и принцеса“, вдигна тост Слоун), направих всичко, което тя очакваше и което аз очаквах, и се опитах да забравя гласа в главата си, който непрестанно повтаряше: „Ще видиш, ще видиш…“. А накрая, в единайсет и четирийсет и пет, успях благополучно да се измъкна.

Когато се прибрах у дома, в стаята ми светеше. Странно. Вероятно Магда беше чистила и я беше забравила.

Но когато отворих вратата, вещицата седеше на леглото ми.