Алекс Флин
Чудовищен (7)

6

Имах намерение да взема Слоун с лимузината, да й дам балното букетче и след това да получа някаква награда за всичките положени от мен усилия. В края на краищата баща ми беше похарчил доста пари и се предполагаше, че това трябва да е най-важната нощ в живота ми. Редно беше да можеш да извлечеш някаква полза от това, че си принц на бала.

Но нещата не се развиха така.

Най-напред на Слоун едва не й се спука кръвоносен съд, когато видя розата, ако това изобщо беше възможно в тясната рокля, която носеше.

— Ти какво, да не си сляп? — попита тя бясна. Мускулите на загорелите й ръце изпъкваха още по-видимо заради стиснатите й юмруци. — Казах ти, че роклята ми е черна. Тази роза изобщо няма да й подхожда.

— Но тя е бяла.

— По-скоро е сивкава. О!

Не виждах как една бяла роза няма да подхожда на черната й рокля, но сексапилните момичета се ползват с определени привилегии.

— Виж — каза аз. — Глупавата прислужница обърка всичко. Вината не е моя.

— Вашата прислужница? Искаш да кажеш, че дори не си си направил труда да я купиш сам?

— Кой купува такива неща сам? Хайде, ще ти купя цветя някой друг път. — Подадох й кутията с розата. — Красива е.

— Не, евтина е! — Тя я събори от ръката ми. — Не е това, което исках.

Останах загледан в пластмасовата кутия на земята. Искаше ми се просто да си тръгна. Но в този момент майката на Слоун се появи с последната дума на фотографската техника в ръце, за да ни направи снимки, при които ние позирахме ту в статично положение, ту в движение, а Слоун беше ту от лявата ми страна, ту от дясната или малко пред мен. Междувременно мисис Хейгън, която беше разведена и вероятно не би имала нищо против да се запознае с баща ми, непрекъснато гукаше: „Ето ги бъдещите принц и принцеса“. Затова аз направих онова, което подобаваше на сина на Роб Кингсбъри. Ритнах настрани кутията с евтиното бално букетче и се усмихвах чаровно, докато ме снимаха. Освен това казах колко е красива Слоун, колко хубаво ще бъде на танците и така нататък, и така нататък.

А после, неизвестно защо, вдигнах кутията от земята. Още едно листенце беше паднало и аз го пъхнах в джоба си при първото. Взех кутията с мен.

Танците щяха да бъдат в хотел „Плаза“. Когато стигнахме там, аз подадох нашите билети на момичето на входа. Тя хвърли поглед на кутията с розата.

— Красиво цвете — каза.

Погледнах я, за да видя дали не се шегува. Очевидно не. Вероятно беше от моя випуск — плахо момиче с червена плитка и лунички. Мястото й като че ли не беше в „Плаза“. Сигурно беше спечелила някаква стипендия, защото именно на този тип ученици възлагаха всички досадни задачи, като например късането на билети. Очевидно никой не я беше поканил на бала, нито й беше купил цвете, било то евтина счупена роза. Погледнах Слоун, която в този момент ликуваше при срещата си с петдесет нейни близки приятелки, които не беше виждала от вчера, тъй като всички момичета в деня на танците бяха избягали от училище, за да си направят задължителния педикюр и спа процедури. По време на целия път дотук Слоун ми беше чела конско за балното букетче — нещо, което не беше планирано — и все още отказваше да си го сложи.

— Хей, искаш ли го? — попитах аз момичето.

— Това не е особено мило — отвърна тя.

— Кое? — Опитах се да си спомня дали някога й бях казвал нещо неприятно. Не! Тя не беше толкова грозна, че да се заяждам с нея. Просто беше кръгла нула и не си струваше усилието.

— Да си играеш с мен. Първо ще ми кажеш, че ми я даваш, а после ще си я поискаш обратно.

— Не си играя. Можеш да я вземеш. — Стори ми се странно, че изобщо я беше грижа за някаква си глупава роза. — Цветът й не подхожда на роклята на приятелката ми и тя не иска да я носи. Тъй и тъй ще увехне, затова по-добре я вземи. — И аз й я подадох.

— Е, щом така поставяш въпроса. — Тя се усмихна и я взе. Опитах се да не забелязвам несъвършените й зъби. Защо просто не си сложеше шини. — Благодаря. Красива е.

— Тогава й се порадвай.

Отдалечих се, леко усмихнат. Защо бях направил това? Със сигурност нямах навика да правя мили жестове на разни семпли момичета. Замислих се дали всички бедни хора се вълнуват от такива малки и незначителни неща като една глупава роза. Не си спомнях последния път, когато самият аз бях изпитал някакво вълнение. Тъй или иначе ми беше забавно, знаейки, че Слоун в един момент ще спре да се оплаква и ще си поиска розата обратно, а в отговор аз щях да й кажа, че нея вече я няма.

Огледах се за Кендра. Почти я бях забравил, но все пак навреме си спомних за нея, защото в следващия момент я видях да си пробива пък към главния вход. Носеше рокля в черно и пурпурно, приличаща на тоалет от филм за Хари Потър, и ме търсеше с поглед.

— Хей, къде ти е билетът? — попита едно от бедните момичета, които проверяваха влизащите.

— О… нямам… просто търся един човек.

Видях в очите на контрольорката да проблясва искра на съжаление, сякаш много добре знаеше какво точно се случва. Помислих си, че неудачниците обикновено са наясно какво става в душите на себеподобните им. Но вместо да даде израз на това, момичето каза:

— Съжалявам, но не мога да те пусна без билет.

— Аз чакам моя кавалер.

Още един поглед на съжаление.

— Добре — рече доброволката. — Но само се дръпни малко встрани.

— Добре.

Отидох при Слоун и й показах Кендра, която стоеше злочесто до входа.

— Време е за шоу — подхвърлих аз и в този момент Кендра ме забеляза.

Слоун знаеше много добре какво трябва да направи. Макар да ми беше още бясна, тя принадлежеше към онзи тип момичета, които никога не биха пропуснали шанса да нанесат трайни емоционални поражения на своя съученичка. Затова ме сграбчи и положи една страстна звучна целувка върху устните ми.

— Обичам те, Кайл.

Колко мило. Аз я целунах отново, но без да повтарям онова, което беше казала.

Когато свършихме, Кендра все още се взираше в нас. Тръгнах към нея.

— Какво зяпаш, грозилище?

Очаквах, че ще се разплаче. Забавно беше да сриташ задника на някой загубеняк, да го накараш да се разциври и след това да го сриташ още по-здраво. От доста време чаках тази вечер. И онова, което се случваше сега, компенсираше донякъде досадната неприятност с балното букетче.

Но вместо това тя каза:

— Ти наистина го направи.

— Кое по-точно? — попитах аз.

— Вижте я само — кикотеше се Слоун. — Грозната й рокля само я прави да изглежда още по-дебела!

— Да, къде я намери наистина? — продължих аз. — На бунището?

— Тази рокля е принадлежала на баба ми — отвърна Кендра.

— Хората тук обаче си купуват нови рокли за танците — засмях се аз.

— Значи действително го направи — рече тя. — Наистина ме покани на бала, макар да си имал друго момиче, за да ме накараш да се чувствам като глупачка.

Засмях се отново.

— А ти наистина ли си мислеше, че някой като мен ще покани някоя като теб на танците?

— Не, не съм. Но се надявах, че няма да направиш решението ми толкова лесно, Кайл.

— Какво решение? — Зад мен Слоун се кикотеше неудържимо и припяваше: „Загубенячка! Загубенячка!“. Скоро към нея се присъединиха и други, докато накрая тази дума отекваше в целия вестибюл толкова натрапчиво, че едва успях да си събера мислите.

Вгледах се в Кендра. Тя не плачеше. Дори не изглеждаше смутена. Очите й бяха някак странно напрегнати, като на онова момиче Кери от филма по Стивън Кинг, което използваше телекинетичните си способности, за да си разчиства сметките с враговете си. Бях почти готов да повярвам, че Кендра ще започне да прави точно това — да изпепелява хората наоколо само с поглед.

Но вместо това тя прошепна нещо толкова тихо, че да я чуя само аз:

— Ще видиш.

И след това се отдалечи.