Алекс Флин
Чудовищен (37)

1

Минута по-късно, когато излизахме от сградата, видяхме полицейски коли да обграждат района. Беше се струпала тълпа от народ, репортери и хора с камери и фотоапарати от всички медии, включително и от телевизията на баща ми. Там беше и онзи дребен наркотрафикант, похитителят на Линди, който обясняваше трескаво какво се е случило.

— Това е той! — извика мъжът. — Чудовището, което ме нападна.

Над тълпата се люшна вълна от приглушен шепот, но сетне видяха, че аз не съм никакво чудовище.

— Това ли е чудовището? — попита една репортерка от телевизията на баща ми.

— Той беше различен тогава. Имаше дълги зъби и нокти… и целият беше обрасъл с козина.

Репортерката се обърна към Линди, очевидно с надеждата да спаси историята си:

— Мис, вие видяхте ли чудовище?

— Разбира се, че не. — Линди вдигна глава и ме погледна. Докосна косата ми. — Не съм виждала никакво чудовище. Но този човек… — Тя се обърна към дребния бандит. — Той ме нападна. И сигурно щеше да ме убие, ако не беше това момче, което ми се притече на помощ и ме спаси.

— Казвам ви! — извика бандитът. — Той е чудовище. Но се е превърнал в човек с помощта на магия.

— Магия! — Линди се засмя, макар и малко пресилено. Мнозина сред тълпата последваха примера й. — Магиите и чудовищата съществуват само в приказките… или в халюцинациите на наркоманите. Но героите и престъпниците са истински.

После микрофонът беше тикнат към моето лице.

— Вие видяхте ли чудовище?

— Не, не съм виждал чудовище. — Взех микрофона от репортерката, авторитетен и важен, какъвто би изглеждал и баща ми в такава ситуация. — Но ако наистина някой е видял чудовище, това може да е бил съвсем обикновен човек с някаква аномалия. Може би той се нуждае просто от малко разбиране. Може би съдим за хората твърде много по външния им вид, защото така е по-лесно, вместо да забелязваме нещата, които наистина са важни.

Репортерката грабна микрофона си обратно.

— Е, това беше малко сантиментално. — Тя ми обърна гръб и заговори към камерата: — На този етап няма никакви нишки, които да водят към загадъчното чудовище, което хвърли в ужас пътниците на Бруклинското метро тази вечер.

Тълпата започна да се разпръсва. Един полицай сграбчи наркотрафиканта.

— Не бързай толкова, приятел. Направихме справка за теб и, изглежда, че има заповед за задържането ти… И освен това намерихме пистолета, за който тя говореше. — Той се обърна към Линди и мен. — Имате ли нещо против да дойдете в участъка и да дадете показания за случилото се?

— Ни най-малко, сър — отвърнах аз, мислейки си с наслаждение как ще се отрази всичко това на баща ми. Той и без това сигурно беше изплашен до смърт от историята за „Чудовището в метрото“, още повече като се имаше предвид, че тя беше отразена от собствената му телевизия. Сигурно вече стоеше във всекидневната на къщата ми и ме чакаше.

— Готова съм да отида навсякъде — рече Линди, — стига той да дойде с мен.

Полицаят завъртя очи нагоре.

— Очевидно някои тук са влюбени…

Той може би промърмори още нещо, но аз не го чух, защото бяхме вече твърде заети с това да се целуваме.